Резюме: Очакваната крайно-дясна вълна стана факт на изборите за Европейски парламент. Характерен за нея е не само възходът на крайно-десните, популистки и националистически партии, но и цялостното одесняване на континента, включително на национално ниво. Това ще доведе до преосмисляне на редица политики на ЕС. Причините за тази тенденция са достатъчно дълбоки и могат да се проследят повече от десетилетие назад във времето. Те могат да бъдат сведени до интегралното понятие мултикриза, която доведе до нарастваща фрагментация и вътрешна конфронтация в европейските общества, до загуба на сигурност и перспектива. Харктерно за изборите бе, че геополитиката измести идеологията и борбата бе не между лявото и дясното, а между геополитическото и националното. Лявото и дясното загубиха своята взаимна алтернативност и това отвори огромно пространство за националистическите и популистки формации.
Ключови думи: европейски избори, геополитика и идеология, Европейски парламент, дясна вълна, национализъм, одесняване
Abstract: The elections for the European Parliament resulted in the long-predicted far-right wave. It is characterized not just by the rise of the far-right, populist and nationalistic parties, but also by an overall shift to the right of the continent on national level. This will lead to a reconsideration of the EU policies. The causes for this tendency are deep and could be traced back in time for more than one decade. They could be reduced to the integral notion of multi-crisis, which lead to deepening fragmentation and internal confrontation within European societies, resulting in a lack of security and live perspectives. The elections showed that geopolitics replaced ideologies and the competition was not between the left and the right, but between the geopolitical and the national. The left and the right have lost their mutual alternativeness and this opened a huge political space for the nationalistic and populist formations.
Key words: European elections, geopolitics and ideology, European Parliament, rirght-wing wave, nationalism, shift to the right
По принцип повечето пост-фактум анализи на дадено събитие обикновено съдържат в себе си директното или по-завоалирано послание на автора „казвах ли ви аз!”. При изборите за Европейски парламент през юни 2024 г. огромното мнозинство от анализаторите могат да се възползват от този подход – и с основание.
Какво все пак се случи?
На пръв поглед отговорът на този въпрос е доста лесен. Случи се най-очакваната изненада – доколкото такова словосъчетание е възможно: т.нар. дясна вълна. Крайно десните, популистките и националистическите партии (с цялата условност на тези понятия, доколкото всички тези формации са твърде различни помежду си) получиха значителна електорална подкрепа. За такава се говореше още по време на предишния цикъл на евроизбори, през 2019 г., но тогава предсказваната дясна вълна не се състоя. Имаше по-скоро свидетелство за своеобразно политическо мъртво вълнение. Тоест, още тогава симптомите бяха налице, но те не бяха придобили силата на достатъчно ясно оформена тенденция. Същевременно, особено на национално равнище, т.нар. „мейнстрийм” партии през цялото време усещаха тази надигаща се вълна – и се опитваха да реагират. В повечето случаи – не твърде успешно.
По-важният извод обаче е, че Европа одеснява като цяло. Иначе казано, освен възходът на крайната десница има изместване надясно и на център-дясното. И това е втория съществен компонент на дясната вълна в континента. Национализмът и десният популизъм вече са повсеместни. Натискът отдясно спрямо партиите членки на Европейската народна партия (ЕНП), основно на национално ниво, доведе до опити за тяхното собствено репозициониране в политическата скала. В идеологически план – към по-националистически и рестриктивни позиции (преди всичко по проблемите на миграцията и правото на убежище), за да спрат изтичане на електорат към крайната десница. В политически – отваряйки възможност за сътрудничество със същата тази крайна десница, включително и на общоевропейско равнище, и евентуално търсене на нейната подкрепа. Като на национално ниво вече има не малък брой страни членки на ЕС, където официално или негласно дясно-центристките партии управляват с подкрепата на популистки и националистически формации. В седем страни – Италия, Унгария, Финландия, Чехия, Словакия, Хърватия и Нидерландия формации от тази политическа тенденция са представени в правителствата, а в Швеция са част от парламентарното мнозинство.
Съвкупността от тези факти и фактори оказа силно влияние върху анализите и оценките на резултатите от евроизборите. На интерпретативно ниво доста ясно се очертаха два основни акцента, взети на въоръжение преди всичко от представителите на ЕНП. Първо, че нищо съществено не се е променило: проевропейските партии запазват своето мнозинство в Европейския парламент, макар и доста отслабено – преди всичко заради слабото представяне на зелените. Второ, че популистките и националистическите партии са приемливи партньори. С други думи, тече процес на политическо легитимиране на крайната десница – или най-малкото на отделни елементи от нея. Впрочем, неслучайно изправена пред неяснотата от изборните резултати, цялата кампания на водещия кандидат на ЕНП Урсула фон дер Лайен премина в обосноваване на тезата, че крайно дясното вече е нормално – поне в лицето на италианския премиер Джорджа Мелони. Като ответна реакция, отваряща широко вратата за дясно взаимодействие, Алтернатива за Германия (която е политически токсична и прави невъзможно сътрудничеството между център-дясното и крайно-дясното) преди изборите бе изключена от групата „Идентичност и демокрация” в ЕП – под натиска на Мелони. Преговорите и договореностите за формирането на новите ръководства на европейските институции показаха обаче, че на този етап фон дер Лайен предпочете да използва опцията за сътрудничество с крайната десница като средство за натиск върху проевропейските партии с оглед получаване на тяхната подкрепа и преизбирането ѝ за председател на Европейската комисия, а не да заложи на едно несигурно и спорно сътрудничество с крайната десница.
Трети важен извод: има всички основания да се очаква, че одесняването на национално ниво може да бъде по-значим фактор от одесняването на общоевропейско равнище, в Европейския парламент. Затова и парламентарните избори във Франция, проведени непосредствено след европейските, предизвикаха толкова сериозно политическо вълнение и бяха следени с огромно внимание не само в страната, но и в цяла Европа. И за разлика от изборите за Европейски парламент тук тезата за „санитарния кордон” спрямо крайната десница не просто бе изведена като водещ мотив за всички останали политически партии, но и предопредели, на този етап, изолирането на Марин льо Пен. Всичко това е свързано с риска, че инкорпорирането във властта на все повече националистически формации в отделните страни има потенциала да промени балансите в Съвета на ЕС, т.е. между държавите членки. В този контекст си струва да се отбележи, че сред осемте държави с най-голямо население в ЕС, даващи почти две трети от местата в Европейския парламент (453 от 720), в три от тях популистките и националистически формации спечелиха изборите (Франция, Италия и Белгия – като в последната те заеха първо и второ място), в четири са втори (Германия, Полша, Нидерландия, Румъния), а в една – трети (Испания).
Най-накрая, и може би най-значимо като последствие – политическото одесняване на ЕС неминуемо ще има като последствие и преосмисляне на част от политиките на Съюза и едва ли ще се изчерпи само с увеличаване представителството в Европейския и националните парламенти. Конкретен пример за това е промененото отношение към т.нар. „зелена сделка”, което беше подсказано като от влошените изборни резултати на зелените в изборите за Европейски парламент, така и в доста променените позиции и риторика на политическите формации като цяло, най-видимо и най-съществено като последица – това на християндемокарите в Германия. Тук следва да се отбележи една много съществена еволюция в подхода на самите евроскептични и националистически формации – след Брекзит те вече не призовават за напускане на ЕС, а искат да го управляват и променят съобразно собствените си виждания. В практически план измененото съотношение на силите в Европейския парламент и в Съвета на ЕС в полза на тези формации ще направи значително по-трудно взимането на солидарни решения, дебатът за задължителната реформа на Съюза ще се затрудни, вероятно ще се настоява за преосмисляне на подхода спрямо формирането на бюджета на Съюза и ангажиментите на отделните страни, спрямо „зелената сделка”, пакта за миграция и убежище, разширяването на ЕС и т.н. С други думи, след не особено успешните опити с Бялата книга на Юнкер и Конференцията за бъдещето на ЕС, Съюзът отново и с още по-голяма сила ще се изправи пред екзистенциалната дилема: задълбочаване на интеграцията или крачка назад към повече пълномощия на националните държави.
Защо се случи всичко това?
Изборите за Европейски парламент отразиха – и катализираха – процеси и потвърдиха тенденции в европейските общества. Но тези тенденции са по-дълбоки и техният генезис отива доста назад във времето.
На първо място става дума за една реална „мултикриза” – независимо, че самото понятие е неологизъм, опитващ се да обхване необхватното. Тук се има предвид съвкупността от негативни последици в резултат на финансовата и мигрантската кризи, Ковид епидемията, войните. Като има достатъчно основания да се твърди, че това не е просто съвпадение и натрупване на циклични кризи, а става дума за системна такава. В резултат се наблюдава нарастваща несигурност – както национална, така и персонална: за работата, доходите, бъдещето. Реално пада качеството качеството на живота и изчезва усещането за възможна позитивна социална перспектива – социологически проучвания сочат, че голяма част от населението в Европа очаква техните деца да живеят по-зле от тях. Всичко това води до сериозна криза на доверието в институциите, респективно на представителството, илюстрирано преди всичко в разминаването между дневния ред на управляващите и този на обществото. През тази призма може да се твърди, че основният ресурс на крайнодесните партии произтича от сегашните политики на управляващите в Европа – и от неспособността им да се справят с проблемите на хората. Парадоксално, но евробезкритичността на европейско ниво се оказва по-пряк път към национализмите, отколкото евроскептицизма в националните рамки.
Втората важна характеристика, оказваща съществено влияние върху политическите процеси на континента, е нарастващата фрагментация и вътрешна конфронтация на обществата. Загубата на сигурност и социален комфорт на фона на постоянния имигрантски натиск оформят нови и задълбочават съществуващите разделителни линии, като вече сигурността се търси на под-държавно ниво, в общността на етнос, религия, идеи. Разочарование и гняв – това е доминиращото послание на избирателите към политиците. Като резултат – търсенето на алтернатива в отрицанието, а не в позитивните политически платформи. Довело включително до избора на двама блогъри от Кипър и Испания в Европейския парламент. А и до цяла политическа формация със същия генезис („Величие”) в българския. Тук следва да се направи обаче една много сериозна уговорка: високомерното отношение към милионите европейски гласоподаватели, гласували за тези партии и личности, като към втора категория избиратели е невярно – и контрапродуктивно. Защото този вот отразява реални проблеми на гражданите – и реални неуспехи на управляващите.
На трето място – геополитиката измести идеологиите. И това е може би най-отличителната черта на тези избори за Европарламент. Теренът на изборите бе подменен – борбата бе не между лявото и дясното, а между националното и геополитическото. Или по-просто казано: ние срещу тях, наши срещу чужди. През призмата на геополитиката център-лявото и център-дясното станаха не просто трудно отличими, но дори и взаимозаменяеми – и двете идеологически тенденции попадайки в полето на геополитическото. Така бе освободено оромно политическо пространство за националистическите и популистки партии – като носители на алтернативата. Но алтернатива с поглед назад, към загубения уют на познатото, а не към отговор на новите проблеми. Именно това променено противоборство обяснява и обстоятелството защо нямаше бягство към левия радикализъм, а алтернативата се търсеше в посока на крайната десница – към националното и националистическото.
Дясното става все по-дясно, а лявото – все по-неясно. Така в най-концентриран вид би могла да се синтезира динамиката на двете основни политически течения през последните години. Лявото – по дефиниция интернационално – се загуби под натиска на глобализацията и не можа да намери отговор на обективните ребуси, които тя поставя, на първо място нарастващите неравенства както вътре, така и между държавите. Затова то изглеждаше ляво у дома, но дясно спрямо света – доколкото основният инструментариум за намиране на социални амортисьори е преразпределението на национален ресурс на държавно ниво, докато глобализацията изведе социалните проблемите на глобално равнище и бедността на Африка вече е проблем на Европа. А на глобално ниво отсъстват механизмите за преразпределение и провеждане на социална политика. Като за разлика от център-дясното, което се опита да се адаптира към националистическия политически импулс и предлаганите от него подходи, лявото априорно отхвърля тази посока на развитие (на идеологическо ниво, въпреки че за някои леви партии, притиснати от отговорностите на управлението, също не бяха чужди отделно силно рестриктивни мерки с цел ограничаване на миграцията), но не съумява да формулира достоверни алтернативни политики. От своя страна център-дясното се опита да се впише в общата вълна на одесняване на континента, с което от своя страна уплътни политически този процес. Като приматът на геополитиката над идеологията намери израз включително вътре в рамките на дясното политическо пространство: дори критерият за сътрудничество с крайната десница от страна на ЕНП бе геополитически, а не идеологически – и минава на първо място през призмата на позициите на съответните партии към войната в Украйна. Което пък парадоксално направи антикомуниста Орбан по-неприемлив като партньор за ЕНП отколкото Джорджа Мелони, чиято партия съвсем до неотдавна бе обвинявана за неофашистките си корени.
Войните – другият ключов фактор, определящ политическите тенденции в Европа, също дадоха силно отражение върху резултатите от евроизборите. Най-характерното обстоятелство тук обаче е, че тяхното влияние, на първо място на войната в Украйна, бе косвено, през призмата на последиците. Популистките и нациноластическите формации като цяло не са антивоенни, повечето от тях не са и проруски. Липсват също така сериозни организирани антивоенни движения на обществено ниво. Но поскъпването на енергийните ресурси, стагниращите икономики (най-видимо в Германия), огромните финансови средства, заделяни за въоръжаване, както и видимото падане на жизненото равнище логично създават силни напрежения сред гражданите. Тук популистките и националистическите партии имат много сериозно предимство – достоверността. Защото те назовават реални проблеми – а не се крият зад клишета. Същевременно центристките формации се стремят не да прекратят войната, а да обосноват необходимостта от нейното продължаване, залагайки на превъоръжаването като единствен гарант за сигурността. А именно защото поставят националните интереси като пръв приоритет, националистическите формации имат сериозни резерви към ангажирането на огромен национален ресурс (финансов и икономически) за воденето на войни и отклоняването му от целите на националното развитие. А войната в Газа потвърди, че не ценностите, а геополитиката е водеща в политиката на Европа, засилвайки усещането за двойни стандарти, допринасяйки за разделението и вътрешната конфронтация на европейските общества. И служейки за допълнителен силен аргумент в подкрепа на тезата, че не идеологическите визии са в основата на политическата борба в момента.
България е в пълна хармония с процесите в Европа. Благодарение на управляващите – самоотъждествяващи се с евроатлантизма и използващи го като универсален политически чадър. Има два безотказни начина да се дискредитира и най-добрата идея: първият – тя да се превърне в догма; вторият – да бъде направена за посмешище. Ако някъде може да се отчете пълна успеваемост на управлението в страната през последните години, то това е в компрометирането на всичко, което се подразбира под понятието „европейски идеи”.
Изборите за Европейски парламент отразиха тенденциите в Европа, но сами по себе си не носят решения на проблемите в ЕС. По-скоро обратното – лесното и предсказуемото беше дотук. Предстои по-трудното – намирането на общи вектори на европейските политики. Които да консолидират, а не да разделят Съюза. И които да решават проблемите на гражданите.
Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Доктор по политология. Член на Съвета по евроинтеграция в Министерския съвет и на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.). От 2005 до 2009 г. е заместник-министър на външните работи, а от 2009 до 2012 г. – посланик на България в Лондон. В момента е директор на Института за икономика и международни отношения. Председател на Издателския съвет на сп. „Международни отношения“ и член на Издателския борд на списание Bulgarian Journal of International Economics and Politics.
Lyubomir Kyuchukov, PhD is a career diplomat. Member of the Council on European Integration at the Council of Ministers and of the Council on European and Euro-Atlantic Integration with the President of Bulgaria (2001-2005). Deputy-Minister of Foreign Affairs (2005-2009), Ambassador of Bulgaria in the UK (2009-2012). Currently he is Director of the Economics and International Relations Institute. Head of the Editorial Board of the International Relations Review and member of the Editorial Board of the Bulgarian Journal of International Economics and Politics..