Филип Боков
Председател на Българското дипломатическо дружество
Втората годишна конференция на тема „БАЛКАНИТЕ В XXI ВЕК – БЪЛГАРСКИЯТ ПОГЛЕД”, организирана от Университета за национално и световно стопанство, Института за икономика и международни отношения, Българската асоциация за международни отношения и Българското дипломатическо дружество, състояла се на 18 март 2014 г. в УНСС, продължи разговора, започнал през 2013 в същия формат, за съвременното положение на Балканите и политиката на България в този регион. В този смисъл тя се превръща в традиционна, с намерение обсъжданията на тези въпроси да продължат и занапред. Радващо е и, че за втора поредна година този форум се предшестваше от младежка конференция на същата тема, организирана от Студентската асоциация за изследване на международните отношения (САИМО/УНСС) и Студентския дипломатически клуб (СДК/СУ).
Публикуваните тук доклади очертават различните аспекти и организационни форми на регионалното сътрудничество, които изобилстват на Балканите и в Черноморския регион, ролята на Европейския съюз и взаимовръзката му с процесите в тази част на Европа, както и опит за открояване на интересите на България като балканска, черноморска и дунавски държава и като член на Европейския съюз.
Дискусията по тези доклади открои един безусловен извод – България е силно заинтересована от задълбочаването на това сътрудничество и от по-скорошното разширяване на ЕС с нови членове и включването на целия регион в този процес. Областите, в които се чакат съвместни практически решения са инфраструктурата (между страните в региона все още няма добри транспортни връзки – шосейни, железопътни и въздушни – подобни на инфраструктурата в Западна Европа), проблемите с трансграничната престъпност и, разбира се, енергетиката, където се води борба (включително и вътрешнополитическа в някои страни) между различни проекти.
Конференцията се състоя само два дни след оповестяването на резултатите от референдума в Крим и преди присъединяването на полуострова към Русия, поради което тези събития не бяха предмет на обсъждане. Няма съмнение обаче, че те, както и бъдещето на Украйна, което засега все още остава неясно, очевидно ще имат сериозно и трайно геополитическо отражение върху процесите в Черноморския регион. Той навлиза в период, чието крайно развитие е трудно да се предвиди и за който може да се предполага, че ще има отражение и върху положението на Балканите.
Част от дискусията засегна и ендемичния въпрос, който се поставя от самото начало на процеса на разширяване на Европейския съюз – кое е приоритетно, кокошката или яйцето – разширяването на Европейския съюз или развитието на регионалното сътрудничество. В различни периоди различните страни са давали различни отговори на този въпрос в зависимост от близостта или отдалечеността си от членството в ЕС. Сред страните-кандидатки винаги е съществувало подозрението, че регионалното сътрудничество може да се използва като заместител на членството в ЕС и те винаги са определяли като свое приоритет последното. Но е очевидно, че през последните пет-шест години взаимовръзката регионално сътрудничество в Югоизточна Европа – европейско членство претърпя съществени промени, които налагат вероятно нов поглед към нея.
Постепенно ентусиазмът за обединена Европа започна да се изпарява и ЕС се съсредоточи върху други проблеми. Очертават се контурите на Европа на две скорости – еврозоната и всички останали. Финансовата и икономическата криза, която продължава вече 6 години, доведе и до морално-политическа криза в старите членки на ЕС. Очертава се манталитетна разделителна линия Север – Юг, която се олицетворява от кризите в Гърция, Испания, Португалия, Италия и политическата борба около тяхното решаване между основните държави членки и вътре в тях. Част от общественото мнение изпитва дълбоки съмнения в легитимността и ефективността на европейските институции и не е склонна да приема на доверие техните решения. Възраждат се старите спорове за ЕС – конфедерация или федерация. Възможно е европейските избори през май 2014 да засилят този процес, ако националистическите партии в редица западноевропейски страни увеличат присъствието си в Европейския парламент.
Вече няма съмнение, че „умората от разширяването“ и евроскептицизмът в старите страни-членки поне в обозримо бъдеще няма да бъде временно явление. Приемането на Хърватия е по-скоро изключение – недовършената работа на голямото разширяване от предходното десетилетие. Независимо от оптимистичните сигнали, идващи периодично от заседанията на Европейския съвет и Комисията, европейското бъдеще на Западните Балкани остава неясно. Остава неясно и положението на Турция, която при сегашното правителство изглежда реагира с отдалечаване от Европейския съюз. Към това сега се добавя и Украйна, която вече подписа политическата част на споразумение за асоцииране, но бъдещето на икономическата част поне засега е под въпрос. Едва ли може да има съмнение, че вниманието на ЕС ще се премести върху Украйна за определен период, чиято продължителност е трудно да се предвиди, а това ще бъде съпроводено и с отклоняване на средства в нейна посока, които иначе биха могли да подпомагат регионалното сътрудничество на Балканите и в Черноморския регион.
В тези условия е важно регионалното сътрудничество на Балканите да се адаптира към настъпващите промени. Много е вероятно този процес да бъде оставен в много отношения „на задния котлон“ – сам на себе си, с недостатъчно внимание от страна на Европа. Поради това трябва да се търсят нови подходи към него – той може да бъде успешен само ако държавите-участнички са проникнати от съзнанието, че той има самостоятелна стойност, а не е ценен само като коридор за постигане на скорошно членство в ЕС. Именно променените обстоятелства налагат да се погледне с нови очи към такива проблеми на страните в региона като политиките за осигуряване на икономически растеж, моделите на търговско-икономическите отношения между тях, които модели сега имат по-скоро извънрегионална, а в по-малка степен вътрешнорегионална насоченост, да се търсят допълнителни ресурси и инвестиции за развитие на инфраструктурата и енергетиката, с каквито в момента регионът не разполага и за които досега се разчита главно на европейски програми.
Това се отнася в много голяма степен за България. Основният й проблем е, че заедно с Румъния, тя е стигматизирана като непълноценен член на ЕС и трудно може да бъде пример за страните-кандидатки за членство в региона. Това продължава вече в продължение на 7 години след приемането й в ЕС. Причина за това е от една страна променената обстановка в Европа (неприемането в Шенген и истерията около допускането на български работници на пазара на труда в старите страни-членки), но от друга и неспособността или нежеланието й да реши системни вътрешнополитически проблем, които се повтарят в периодичните доклади за наблюдение на европейската Комисия. Това е малко вероятно да се промени в обозримо бъдеще, без да се положат специални усилия и да се предприемат целенасочени мерки и политики.
Именно тук се проявява взаимната връзка между вътрешната и външната политика. България може да осъществява националните си интереси в региона, да влияе много повече и да участва значително по-успешно в регионалното сътрудничество на Балканите, ако насочи политиката си – и вътрешна и външна – към превръщането си в реален пълноценен член на Европейския съюз.