Левицата трябва да се върне към идеологията

Интер­вюто на Теофан Гер­манов с Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения

– Гос­подин Кючуков, учас­т­ник сте в много събития, свър­зани с радикал­ните промени в бъл­гар­с­ката политика през 1990 година. Защо преходът ни се случи по този начин? Защо надеж­дите не се оправ­даха? Случайна или замис­лена бе греш­ката в него?

– Независимо, че у нас основ­ното занятие на всички политици и политикан­с­т­ващи е да се търси виновен (винаги извън нас самите), преходът се получи такъв, какъвто сами си го нап­равихме. Бидейки свидетел и учас­т­ник в редица случаи на това, как се взимат важни решения, аз съм твърде скеп­тичен към сценарий­ното мис­лене. Идеята, че някой в страната или извън нея е бил способен не просто да пред­види, а да кон­т­ролира раз­витието на събитията, е доста далеч от реал­ността. Иначе казано – нямаше дес­т­рук­тивна стратегия, но имаше сериозни индивидуални и групови интереси, чието нас­лаг­ване доведе до днеш­ните резул­тати.

– В много от Източно Европейс­ките страни преходът вече свърши, те много по-уверено станаха членове на ЕС, да не говорим за много по-доброто икономическо раз­витие. А тръг­нахме от едно ниво. Какви са прин­цип­ните прилики и раз­лики в хода на промените у нас и в тези дър­жави?

– С присъединяването към ЕС преходът завърши в цяла Източна Европа. Проб­лемът е, къде и как финишираха отдел­ните страни. Отх­вър­лянето на предиш­ната сис­тема беше раз­б­рано от мнозина не само като освобож­даване от ограничения, но и като отказ от спаз­ването на правила — по прин­цип. Махалото се люшна от всекон­т­ролиращата дър­жава към прак­тическо отсъс­т­вие на дър­жав­ност, рес­пек­тивно закон­ност. Основ­ният импулс беше да се раз­руши всичко същес­т­вуващо, да се лик­видира (не случайно така се наричаха и прос­ловутите съвети по селата). Примери могат да се дадат много, но е дос­татъчно да се каже, че кооперирането не е социалис­тическа измис­лица, а същес­т­вува от края на ХIХ век, че то и досега е основна форма на земепол­з­ване в скан­динав­с­ките страни, че около 70% от сел­с­кос­топан­с­ката земя в Чехия и досега е в кооперации. Относител­ната перифер­ност на Бъл­гария спрямо основ­ното русло на промените, допъл­нено с вой­ните в бивша Югос­лавия, със­редоточиха вниманието и интереса на Запада основно към Цен­т­рална Европа. В началото на прехода в Бъл­гария не просто не се вляха чужди инвес­тиции, но при тях­ното отсъс­т­вие не се установиха и ясни правила на играта в сферата на икономиката. Раз­ков­ничето на всички проб­леми е в прераз­п­ределението на огром­ната дър­жавна соб­с­т­веност в час­тни ръце. Приватизацията първо се забави, а когато все пак се осъщес­тви в края на миналия век, това стана по един твърде порочен, самоцелен и неп­роз­рачен начин, което пък заложи още тогава проб­лемът с днеш­ните олигарси.

– А как се променяха основ­ните политически фор­мации на прехода у нас и в Източна Европа. Пар­тиите на промяната, СДС-тата изчез­наха, но сякаш и левицата не може да намери своето ново лице?

– В цяла Източна Европа в началото на прехода същес­т­вуваше своеоб­разна политическо раз­минаване – дяс­ното бе революционно, а лявото кон­сер­вативно, еволюционно. Освен това самото делене на ляво и дясно не бе същ­нос­тно, а дек­ларативно, на основата на самоетикиране. Така че рано или късно тези фор­мации трябва да заемат своите естес­т­вени места в политичес­кия спек­тър. Логично първо нас­тъпи кризата в дяс­ното – поради изчез­ване на пред­мета на революцията. Всички тези „народни фрон­тове”, които осъщес­т­виха промените, пос­тепенно или изчез­наха (в бивша Чехос­ловакия), или се тран­с­фор­мираха (в Полша, където „Солидар­ност” се със­редоточи върху син­дикал­ната дей­ност). Особеността в Бъл­гария бе, че със съз­даването на СДС се нап­рави опит масовият протест да се тран­с­фор­мира в политическа пар­тия (между впрочем, същото се наб­людава и в момента с протес­тите срещу правител­с­т­вото), но по този начин само се отложиха за извес­тно време обек­тив­ните процеси.

Кризата в дяс­ното осигури средата за въз­ник­ване на силни популис­тки тен­денци в прак­тически цяла Източна Европа – братята Качин­ски в Полша, Бъсеску в Румъния, Орбан в Унгария. Това е второ поколение популизъм. За раз­лика от популизма от средата на 90-години, който бе нос­тал­гичен, срещу прехода по прин­цип, то този популизъм е срещу резул­татите от прехода. Той е агресивен, с пог­лед не назад, но не и нап­ред, антисис­темен („смяна на сис­темата”, „дър­жавата винаги е лоша”), но същев­ременно силно етатис­тки –тър­сещ сил­ната ръка и въз­мез­дието вед­нага. В крайна сметка – раз­рушителен за демок­ратич­ните цен­ности и инс­титуции и водещ до криза на дър­жав­ността. ГЕРБ е продукт на същите тези обек­тивни тен­ден­ции, но с бъл­гар­ски прив­кус – със силно присъс­т­вие и влияние на сен­чести групировки в управ­лението.

– Какво трябва да промени бъл­гар­ска левица – и БСП, и другите леви фор­мации – за да бъде в крак с тези тен­ден­ции?

– Кризата в лявото в Източна Европа се прояви особено силно след присъединяването към ЕС. Тогава на прак­тика прик­лючи новото социално раз­с­лоение на общес­т­вото, като то бе силно дефор­мирано. При отсъс­т­вието на сериозна средна класа се оформи една срав­нително тясна, материално твърде заможна прос­лойка, на която противос­тои мнозин­с­т­вото от населението. Като особено фрапан­тно тук е не самото раз­с­лоение, а огром­ната пропаст между двете категории. Плюс твър­дото убеж­дение сред огром­ната част от населението, че новите богат­с­тва са нат­рупани в най-добрия случай на ръба на закона. 

Левицата от една страна все още не се е освободила от реф­лек­сите на партия-държава (което на прак­тика днес означава не повече права и ресурси, а повече отговор­ности и вини), а от друга – не успява дос­татъчно ясно и адек­ватно да се обърне към новата ситуация, към проб­лемите и интересите на бол­шин­с­т­вото граж­дани, пред­лагайки ясни и осъщес­т­вими кон­к­ретни алтер­нативи.

–Споделяте ли въз­г­леда, че в БСП идей­ното съдър­жание отс­тъпи на пиар­с­ката форма?

– При сегаш­ната медий­ния пазар в страната аз не бих над­ценявал дори въз­мож­нос­тите на левицата за ефек­тивен пиар. По-скоро левицата, при това не само у нас, но и в другите страни от Източна Европа, загуби ориен­тир и все още търси своята нова идейна същ­ност. У нас самата дума „идеология” днес е натоварена с негативно звучене, но до голяма степен с изчез­ването на идеологията изчез­наха и идеите. С други думи, това което днес е необ­ходимо на лявото е своеоб­разна „реидеологизация”, но не във вул­гар­ното изпол­з­ване на този тер­мин, а като нови идеи, отговарящи на условията на пазарна икономика. Идеи, които да съдър­жат отговори и кон­к­ретни политики в такива сфери, като икономичес­кия рас­теж, данъч­ната политика, здравеопаз­ване, образование, пен­сион­ното обез­печаване.

–Поз­навайки идей­ния дебат в европейс­кото ляво, как той върви у нас, и с какво може да бъде обогатен? Кои са новите актуални идеи, които левицата ни може да „заеме” от Запад?

– Не само лявото, но и дяс­ното в Европа са изп­равени пред изк­лючително сериозно предиз­викател­с­тво. Остап­бен­деров­с­ката философия, че „спасяването на давещите се е дело на самите давещи се” до голяма степен се превърна във преоб­ладаваща политическа наг­ласа в редица страни, сблъс­кали се със сериозни социални недовол­с­тва. В условията на криза един от най-важните приоритети на левицата в Европа се оказва съх­раняване устоите на солидар­ното общес­тво. Глобализацията глобализира и социал­ните проб­леми (бед­ност, без­работица, нег­рамот­ност, пан­демии и т.н.), извади ги извън национал­ните граници. Миг­рацията превърна бед­ността в Африка днес не тол­кова в проб­лем на самата Африка, кол­кото в проб­лем на Европа. Едно от основ­ните противоречия на новия свят е между глобал­ния харак­тер на проб­лемите и национал­ните инс­т­рументи, с които те се решават – и най-развитата страна не може да реши въп­роса с бед­ността в света в рам­ките на соб­с­т­вения си бюджет и социални фон­дове. От друга страна опитите да се ограничава глобализацията са своеоб­разен „политически нео-лудизъм” – както преди повече от двеста години пос­ледователите на Нед Луд в Анг­лия са чупели машините, отнемащи им прех­раната, в опит да спрат промиш­лената революция.

– Каква е оцен­ката Ви за това как левите и дес­ните реагират на кризата. Защо кризата не засили лявото, а духа в плат­ната на край­ната дес­ница?

– Сериоз­ните анализатори доста отдавна определят нас­тоящата криза не просто като икономическа, а като сис­темна, като криза на кон­суматив­ното общес­тво. Европейс­ките общес­тва бяха извадени от уюта на своята социална сигур­ност и икономическа и политическа стабил­ност. Всички глобални проб­леми, за които вече стана дума, днес не са някъде далеч, на другия край на света, а в дома им. Край­ната дес­ница е тази, която пред­лага най-лесните решения – ксенофобията, ограничаването на имиг­рацията, затварянето.Което в по-дългосрочен план крие рис­кове от прев­ръщане на Европа в обсадена крепост. А жителите на всяка обсадена крепост рано или късно се прев­ръщат в зат­вор­ници.

Губещи се оказ­ват как­тот­радиционите леви, така и традицион­ните десни пар­тии. Сила набират екс­т­ремис­тите – и в ляво и в дясно. В особено зат­руд­нена ситуация се оказва европейс­кото ляво – нерядко у дома то изг­лежда социално, но пог­лед­нато отвън — кон­сер­вативно. От една страна то защитава социал­ните прин­ципи спрямо соб­с­т­вените си граж­дани, от друга страна търси решения за запаз­ване социал­ната и политическа стабил­ността на европейс­ките общес­тва, като еднов­ременно не може да приложи на прак­тика същите тези прин­ципи на солидар­ност спрямо социално слабите в един все по-единен свят.

– Какво бъдеще чака ЕС, ако тази тен­ден­ция се засили?

– Европейс­кият съюз също е изп­равен на кръс­топът. Същес­т­вуват най-общо две въз­можни алтер­нативи: да се задъл­бочи интег­рацията, прев­ръщайки пос­тепенно Съюза в „Съединени европейски щати”, или да се нап­рави крачка назад в посока на национал­ната дър­жава, връщайки се към със­тоянието на „общ пазар”. Независимо от позициите на страни като Великоб­ритания, Гер­мания и бол­шин­с­т­вото от член­ките вър­вят към прех­вър­ляне на все повече фун­к­ции на над­национално ниво и към изг­раж­дане на нови инс­титуции – основно около еврозоната. За Бъл­гария има рис­кове и в двата случая, като те основно се свеж­дат до инс­титуционализиране на ней­ната перифер­ност, до прев­ръщането и във втора категория член на ЕС.

– У нас винаги икономиката е била зле, а „меж­дународ­ното положение” е дик­тувало ситуацията и решенията? Има ли надежда решенията в тези две сфери да започ­нат да се взимат в София, а не в други столици?

– Проб­лемът не е в това, че решенията в рам­ките на ЕС се взимат в Брюк­сел, а във факта, че много често Бъл­гария не учас­тва активно в този процес – не фор­мулира своя позиция, не аргумен­тира национални приоритети, рес­пек­тивно – решенията не отразяват отразяват бъл­гар­с­ките интереси. Това беше особено харак­терно за ман­дата на ГЕРБ, чиито под­ход в меж­дународ­ните кон­такти беше пределно сем­пъл: „вие само кажете какво да правим…” (за съжаление това е цитат).

Този въп­рос обаче има и друга страна, свър­зана с национал­ния ман­талитет. Наличието на определени ком­п­лекси кара редици бъл­гар­ски политици да изпол­з­ват Брюк­сел като инс­титуционален „армен­ски поп”. Няма нещо негативно, казано за Бъл­гария в светов­ните медии, чиито пър­воиз­точ­ник да не е бъл­гарин. Особено преуспя в това отношение ГЕРБ – и на власт, и в опозиция, като нап­рави всичко въз­можно да очерня ежед­невно политичес­ките си опоненти. Но негативите винаги са за цялата дър­жава. В европейс­ките инс­титуции се е съз­дало впечат­ление, че на всеки четири години се сменя субек­тът на бъл­гар­с­кото член­с­тво в ЕС — че не дър­жавата Бъл­гария членува там, а отдел­ните, враж­дуващи помежду си пар­тии. И у нас истината се легитимира само когато тя идва отвън. А когато сами не уважаваме соб­с­т­вената си дър­жава, не можем да очак­ваме уважение и от другите – чужди пос­ланици, чинов­ници от Брюк­сел, медии.

–Защо дебатът и екс­пер­тизата изчез­наха в процеса на взимане на решения в бъл­гар­с­ката политика? Как и кога ще се запълни този вакуум?

– За съжаление политичес­кия дебат у нас се води не с аргументи, а с децибели. По-важно е не какво се казва, а кой го казва и къде го казва. Не на пос­ледно място това е резул­тат и от общата медийна среда, която също е доста изк­ривена и под­ложена на икономически и политически вляния и внушения. Екс­петизата е налице, независимо от масовия отлив на млади хора, но тя просто няма чуваемост, тя е удавена в потока на омразата (впрочем, много силно впечат­ление в антип­равител­с­т­вените протести нап­рави лозун­гът „Аз мразя”). Общес­т­вото боледува като цяло, раз­пада се социал­ната му тъкан, губят се цен­ности и критерии. Очевидно е необ­ходим определен общес­т­вен катар­зис, който да ни поз­воли отново да се почув­с­т­ваме общ­ност (и не само при фут­болни победи), а не сбор от мразещи се индивиди.