Освен всичко друго, а може би преди всичко друго, конфликтът в Сирия е сблъсък за бъдещето. Не само за бъдещето на самата Сирия, но за бъдещето на целия регион, за съотношението на силите в ислямския свят, а също така и за конфигурацията на центровете на влияние в глобалния (вероятно – все по-полицентричен) свят.
По отношение на Сирия нещата изглеждат най-ясни – и с най-ниска степен на оптимизъм. Независимо какво се случи оттук нататък, в конфликта не би могло да има победител. Защото тогава неминуемо ще има и победени. Като това разделение няма да бъде толкова на политическа основа, колкото на етническа и религиозна. Практиката в региона показва, че едва ли може да се очаква прилив на толерантност от победителите не само към довчерашните си врагове на бойното поле, но и към представителите на другия етнос или религиозно течение.
Вече има достатъчно свидетелства за това, че населението в страната е разделено и с всеки изминат ден пропастта е все по-дълбока. И тук не става дума само за противопоставянето между режима на Асад и опозицията, но и по протежение на многобройните други разделителни линии, същестуващи традиционно в сирийското общество – две трети от населението са сунити, другите представени ислямски течения са алауитите, шиитите и друзите, а в етнически план наред с арабското население (от което – половин милион палестинци) има сериозно кюрдско малцинство, също така арменци, гърци и т.н. При това етническо и религиозно разнообразие и противоборство и при многобройните жертви и бежанци бъдещото мирно съвместно съществуване става повече от проблематично.
Независимо от това кога и как ще си отиде Асад (а това е много по-вероятната опция, отколкото запазването на управлението на досегашния режим), а дори и при далеч по-малко вероятната възможност сегашният режим да се съхрани (с или без Асад) сирийските управляващи ще се сблъскат с действителността на една полуразпаднала се държава. Стои въпросът изобщо за управляемостта на страната и дори за възможността да се поддържа единна държавност. Установяването на такава власт, която да има ресурса и доверието за осигуряване на едно, дори минимално ниво на обществен ред и законност, ще бъде основното предизвикателство в следвоенния период.
Невинни сред сражаващите се едва ли има. За сметка на това въпросът с пострадавшите е достатъчно ясен. Това на практика е цялото цивилно население на страната, независимо от неговата етническа или религиозна принадлежност. Неслучайно след хуманитарната катастрофа, предизвикана от военните действия, бежанския проблем и употребата на химическо оръжие, от офиса на ООН в Сирия вече предупреждават за опасността от бъдещ геноцид – на етническа и религиозна основа.
Рисковете пред региона са свързани с генериране на дългосрочна нестабилност и допълнитен разрушителен потенциал в Близкия изток, който никога не е страдал от недостатък на такъв. Оформя се още едно огнище на напрежение – от типа на Ливан, а може би и с елементи, аналогични на ситуацията в Ирак и дори и в Либия.
На практика през последното десетилетие в региона на Близкия изток и Северна Африка се извършва последователна смяна на едни репресивни режими със светска насоченост (Ирак, Египет, Либия и т.н.) с други управления с не по-малко спорна демократичност, но в повечето случаи с достатъчно ясно изразен ислямистки уклон (показателно е, че единствената страна, в която Саудитска Арабия не позволи „арабската пролет” да доведе до падане на режима, бе ислямистски Бахрейн). Като следващият етап е борбата в рамките на самия ислям.
В случая със Сирия към основното стратегическо противоборство за доминация в ислямския свят – между шиити и сунити, респективно между Иран и Саудитска Арабия, може би следва да се добави и още един участник – политическия, „светски” ислям, призван да отрази най-вече държавните интереси на съседна Турция. При това в условията на глобалнизация въпросът не е просто за това кой ще доминира ислямския свят, а кой ще води ислямския свят. Ако се приеме, че събитията в света в периода след студената война до голяма степен потвърждават тезата на Хънтигтън за новите разломи в гео-политически план по линията на етническо и религиозно противостояние (т.н. от него „сблъсък на цивилизациите”), то става дума за опит за консолидиране на ислямския свят като един от основните центрове на новата глобална политическа архитектура – противостоящ на традиционните такива.
От тази гледна точка нестабилността, вътрешните конфликти, създаването на продължителни огнища на конфликт и напрежение вътре в отделни страни и в ислямския свят като цяло могат да изглеждат и като тактическо решение с оглед забавянето и дори правенето на невъзможно на оформянето на силен и единен ислямски полюс в глобалния свят, ангажирането му с вътрешни проблеми и противоречия. От друга страна обаче те са средата, способстваща най-силно за разпространението на радикалния ислям, пораждаща нови терористични формирования и съдействаща ежедневно за рекрутирането на нови джихадисти.
Парадоксално, но се създава впечатлението, че процесите на глобализация изпреварват възможностите на човечеството за нейното осмисляне. А неспособността за справяне с новите предизвикателства води до поглед назад и търсенето на лесни, но неадекватни на новите условия решения. След еуфорията от падането на желязната завеса, от началото на този век започва да се промъква усещането за своеобразна носталгия по студената война у основните политически играчи. Със „замразената стабилност” на онзи период, където врагът беше ясен, симетричен (държава срещу държава, система срещу система), където единственият, оспорващ доминацията на едната свръхсила беше другата свръхсила, с консолидиращия ефект на тази конфронтация и в национален план, и върху международните отношения, ясно разделяйки ги на две.
Днес центровете на противостояние са много повече, рисковете са многопосочни, асиметрични, предимно терористични по своя характер, от отделни личности и групови формирования, профитиращи от развитието на новите технологии както в сферата на въоръженията, така и в областта на информацията, комуникацията и киберпространството. Затова и предотвратяването им е много по-трудно. От тази гледна точка има сериозни основания да се прогнозира, че бившите свръхсили и днешни основни протагонисти на двете противополжни тези – за и против международна намеса в Сирия, на определен етап отново ще се окажат от едната страна на барикадата и ще си сътрудничат – в борбата срещу международния тероризъм, черпещ ресурс от дестабилизацията на Близкия изток.
Сирия постави отново на дневен ред и с още по-голяма актуалност въпроса за ролята и мястото на ООН в глобалния свят. И необходимостта от нейното реформиране, без това да води до институционален и правен вакуум в международните отношения. От една страна Съветът за сигурност, а и цялата международна институционална рамка, отразяват съотношението на силите, установено от Втората световна война, което в много отношения не отговаря на новите реалии в света. И прави изключително трудна реакцията в условия на криза. От друга, възприемането на една хуманитарна доктрина като „отговорността за защита” от страна на международната общност, отразяваща и общата тенденция на глобализиращия се свят към постепенно преформулиране на ролята на националната държава, се сблъска с приниципа на националния суверенитет, който се оказа лесно заобиколим. И което също не винаги допринася за мира по света.
Войната рядко е най-краткият и ефективен път към мира. В крайна сметка дългосрочното решение в случая със Сирия може да само политическо. Независимо, че към днешна дата постигането на такова изглежда практически невъзможно. Защото то е функция както от общите, еднопосочни и целенасочени усилия и натиск от страна на основните международни играчи, така и резултат от постигане на взаимно подкрепени решения и приети ангажименти от участниците в конфликта от сирийска страна.
За съжаление най-вероятната прогноза за Сирия отвъд войната е … продължаване на войната – като етнически и религиозни сблъсъци, терористични действия и т.н. И продължителна нестабилност. Със сериозен дестабилизиращ потенциал за целия регион, а и източник за постоянно напрежение в международните отношения.