Позволявам си да взема отношение по разискваната тема в качеството си на дългогодишен изследовател на международните отношения на Балканите и преподавател, както и поради прекараните почти 13 години като български посланик именно в района на Западните Балкани. В Албания (1998-2006 г.) и Косово (2010-2014 г.) бях непосредствен свидетел на протичащите там процеси във вътрешен и международен план, включително интеграционната ориентираност. В рамките на материала ще се спра на някои от основните подтеми, предвидени за дискутиране.
Първоначално обаче намирам за необходимо да направя уточнения в географски смисъл, във връзка с някои трансформации в понятията, настъпили в последните десетилетия. В миналото е имало спорове за обхвата на района на Балканите – например дали северната му граница се явява река Дунав или тя е по хребета на Карпатската дъга; дали също така днешните територии на Словения и Хърватия са част от полуострова. Оставяйки настрана аргументите „за” или „против” всяко от становищата, трябва да кажем, че през ХХ-и век в геополитически смисъл като Балкани се възприемаха земите от Босфора на запад, включително цяла тогавашна Югославия, както и Румъния на север.
След края на Студената война, в нововъзникналата геополитическа обстановка, Балканите влязоха в центъра на вниманието както с настъпилия преходен период в някои от страните, така (и на първо място) с драматичния и кървав разпад на Югославия на няколко държавнополитически субекта. Регионът получи ново наименование в международен план, наложен бе терминът Югоизточна Европа. Постепенно, в края на 90-те години, се появи един неологизъм – понятието „Западни Балкани” не съдържаше в себе си достатъчно сериозни исторически или географски аргументи, но се въведе за политическа употреба с цел очертаването на един проблемен субрегион, включващ Албания и бивша Югославия, но без Словения.
В рамките на този материал ще влагам еднакъв смисъл и еднакъв обхват в термините Югоизточна Европа и Балкани. И тъй като основният акцент е насочен към процеса на евроинтеграция, ще се спра основно на държавите в Западните Балкани.
Балканите – европейска периферия или ключов играч за континенталната стабилност?
Разсъжденията в тази насока налагат ретроспективен поглед, тъй като именно в миналото са се формирали много процеси, влияещи върху развитието на региона и до днес. Тук не става дума единствено за присъствието в периферията на различни обхвати (например държавнополитически структури), но и в своеобразни гранични зони. Така още при Великата схизма от 1054 г. фактическата разделителна линия между католицизъм и православие преминава и през Балканите, отделяйки в историческа перспектива не само ортодоксалните гърци, българи, сърби и румънци от възприелите католицизма хървати и словенци, но и разполовявайки албанските и босненски територии. Тази религиозна различност, задълбочила се с навлизането и на исляма след ХV век, представлява и вид цивилизационна диференциация, като същевременно създава условията за формиране на конфесионални малцинства.
Държавнополитическите реалности също създават разделение – балканските територии векове наред битуват в състава на две империи, Османската и Австрийската (след 1867 г. Австроунгарска), които оформят нова цивилизационна граница. Народите на полуострова не само имат трудности с еманципирането си и самостоятелното си развитие, но и пропускат (или най-малкото изживяват с голямо закъснение) ключови за европейския континент епохи като Ренесанса и Просвещението.
Политическата карта на Балканите видимо се променя през ХIХ-и и в началото на ХХ-и век. Този процес стартира с отслабването и отстъплението на Османската империя в европейския Югоизток, като най-важния му резултат се явява възстановяването на средновековните балкански държави в епохата на Новото време. Така последователно преминават през автономен статут и получават независимост Сърбия, Гърция, Румъния, Черна гора, България и Албания. В западните райони на полуострова центробежни сили и резултатите от Първата световна война изтриват Австроунгария от политическата карта на Европа, а Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина стават съставни части на нововъзникнала Югославия. Създаването на нови буржоазни държавнополитически формирования създават нова разделителна линия – конкуренцията и съперничеството при разпределяне на османското наследство, а и териториални асприрации спрямо съседите в периода на войните (1912-1918 г.).
Очертаването на границите след Първата световна война залага проблеми и извежда на преден план малцинствения въпрос – липсата на реални права за малцинствата (национални, религиозни, културни, лингвистични) натрупва негативизъм и усложнява междудържавните отношения. Балканите отново са разделени – на победители и победени, на доволни от статуквото и стремящи се към неговата ревизия по един или друг начин. Така държавите от региона отново се оказват от двете страни на барикадата в новия световен военен конфликт, започнал през 1939 г.
Ситуацията след Втората световна война отново характеризира Балканите като гранична зона в процеса на Студената война – както в идеологически и политически, така и във военен смисъл.
Направих този кратък и непълен исторически преглед, за да илюстрирам един основен проблем за региона – че по редица исторически причини и обективно възникнали обстоятелства хората и държавните структури тук са били векове наред не само разделени по различни показатели, но и противопоставяни едни на други. В това се корени и причината за спечелената лоша слава, за натоварването на Балканите с неизменно негативно възприятие, за определянето на полуострова като проблемна зона или дори „буре с барут”.
Рухването на тоталитарните режими и премахването на наложения след Втората световна война двуполюсен модел създаде качествено различна обстановка в Европа и света. Всички общества и държави, определяни до този момент като социалистически, избират пътя на преход към плуралистична политическа система и пазарна икономика. Създава се обаче ситуация, в която регионът на Балканите отново изостава в сравнение, например, с държавите от Централна Европа. Решаваща в конкретния случай се оказва съдбата на Югославия, това е определящото събитие. Тази федерация, с особеностите на своето развитие, изглежда теоретично най-подготвена от всички бивши социалистически страни за бързо включване в интеграционния процес. Твърде бързо обаче става ясно, че центробежните сили в нея са много силни и практически непреодолими – започва дълъг и мъчителен процес на дезинтеграция, който ражда самостоятелните държавнополитически субекти и продължава от 1991 г. до едностранното обявяване на независимостта на Косово през 2008 г.
Така в последното десетилетие на ХХ-и век на стария континент се създава една странна и противоречива ситуция, вписваща се в разпада на двуполюсния модел в световен мащаб. От една страна, обединена Европа с бързи крачки върви по пътя на своето превръщане от общност в съюз, което означава не само унифициране на редица характеристики от вътрешното развитие на държавите-членки, но и стремеж за изграждане на една система, даваща възможност за водене на съгласувана и координирана външна политика. Все повече си пробива път идеята, че бившите социалистически държави в централната и източната част на континента трябва да бъдат въвлечени в интеграционния процес и приобщени към това развитие.
Същевременно обаче в региона на Балканите се развиват очевидно негативни явления, имащи като основна характеристика дезинтеграцията и формирането на нови национални държави. Този процес се съпътства с редица усложнения и залагането на сложни противоречия, включително и в бъдеще време. Откровено трябва да се подчертае, че в този исторически момент обединена (или обединяваща се) Европа се оказа неспособна да реагира адекватно и да съдейства активно за предотвратяване на югославската драма или поне за смекчаване на последствията от нея. Станаха ясни най-малко две неща: че стремежът към мир, стабилност и просперитет не може да бъде реализиран без приобщаването на Югоизточна Европа към този процес, както и фактът, че това налага с още по-голяма сила необходимостта от единна и координирана външна политика. Защото ако тенденцията за бързо и успешно приобщаване на държавите от Централна Европа към интеграционния процес ставаше все по-видима, въпросителните около бъдещето на балканския регион оставаха. Този факт сам по себе си носеше риска югоизточната част на континента отново, за пореден път, да се окаже отдалечен не само от Западна, но и от Централна Европа, и в периферията на реализиращите се позитивни процеси.
Трябва да се подчертае, че този наличен риск бе осъзнат още през 90-те години на ХХ-и век и оттогава датират първите опити от страна на Брюксел за приобщаването на Югоизточна Европа към общите процеси (например чрез Процеса Ройомон или Пакта за стабилност). Тези начални действия обаче не са достатъчно стройни и систематизирани, те по-скоро представляват конкретни реакции на определени ситуации и очевидно не са крайно и цялостно решение.
Самият край на ХХ-и и началото на ХХI-и век носят видима позитивна промяна в региона на Западните Балкани най-малко в две посоки. На първо място имаме постепенното отминаване на най-кризисните моменти. Дейтън не решава в перспектива босненската криза с противопоставяне на етническа и религиозна основа, но поне спира тежкия конфликт. Поведението на Белград спрямо Косово предизвиква намесата на НАТО през 1999 г., практически елиминира властта на Сърбия в областта и установява фактически протекторат на ООН. Сътресенията в Македония през 2001 г. довеждат до активизиране на международната общност и до насърчаване на един преговорен процес, довел до подписването на Охриското рамково споразумение. Обстановката на Балканите постепенно се успокоява, въпреки наличните противоречия и недорешени проблеми.
От друга страна погледнато, ЕС вече е съвсем наясно, че стремежът към „стабилизиране чрез интеграция” не може да бъде завършен без категоричното и цялостно включване на Югоизточна Европа в него. Постепенният напредък на България и Румъния съвсем ясно показва, че всъщност тежкият проблем е в постюгославското пространство, означавано вече с налагащото се понятие „Западни Балкани”. Там Брюксел трябва да съсредоточи усилията си, и то в рамките на ясна и изчистена стратегия.
Осмисленото поведение за интегриране на региона води към първите целенасочени и конкретни стъпки. Тук трябва да посочим Загребската среща ЕС – Западни Балкани през 1999 г. и т.н. Солунски дневен ред след Европейския съвет през 2003 г. Може да се счита, че именно това са актовете, дали реална евроинтеграционна перспектива за всички държавнополитически субекти в региона. Намерена бе и удачната междинна стъпка – чрез формулата за подписване на споразумения на ЕС за стабилизиране и асоцииране с отделните страни се отчитаха реалните постижения и се гарантираше перспективата за по-нататъшен напредък.
Така в началните години на новото столетие регионът на Балканите достигна до едно доскоро немислимо за реализиране постижение. За първи път в многовековната си история, белязана с противоречия и конфликти, държавите се оказаха от една и съща страна на барикадата, гледащи в една и съща посока и имащи един и същи основен външнополитически приоритет – преминавайки през нужните стъпала и изпълнявайки съответните изисквания, да се интегрират в общото европейско семейство. Това, разбира се, не решаваше автоматично всички проблеми и не премахваше всички противоречия, но шансът наистина бе на лице – Балканите да престанат да бъдат заплаха за континенталната стабилност и трайно да поемат пътя към демокрация и просперитет. Чувството за трайно намерена правилна посока на развитие се подсилваше и от факта, че в сравнително кратки срокове още три държави от региона (България и Румъния през 2007 г. и Хърватия през 2013 г.) успяха да реализират своята евроинтеграция.
Впоследствие обаче дойдоха усложнения от различен характер, които оказваха наистина негативно въздействие. Разтърсилата света финансова криза засегна особено видимо някои държави-членки и премина в икономическа рецесия, а това не можеше да не се отрази на ЕС и да не създаде проблеми. По-късно международната обстановка рязко се влоши от сътресенията в Близкия изток и континента бе залян от бежанска вълна, постепенно трансформирала се в мигрантска криза. На изпитание бе поставена общата външна политика и политиката на сигурност на ЕС, вътре в съюза започнаха да се застъпват различни виждания и позиции. Дойде и сравнително малко очакваното решение за Брекзит – все по-очевидни ставаха вътрешните трудности на обединена Европа и постепенно самата идея за ново разширяване минаваше на заден план.
По отношение съдбата на страните от Западните Балкани и тяхната непосредствена европейска перспектива всичко това се случи в наистина неподходящ момент – когато пътят напред изглеждаше ясно очертан. Отделните държави, макар и в различно темпо, се движеха постъпателно по очертаната от Брюксел схема – споразумение за стабилизиране и асоцииране; получаване статут на кандидат; преговори за пълноправно членство. Изключително показателен бе фактът, че дори Сърбия и Косово, при налична несигурност и със стоящите между тях проблеми, поеха по този път. Процесът на интеграция обаче видимо зацикли, появиха се признаци на евроскептицизъм както сред съответните политически елити, така и сред най-широки обществени кръгове. Така например в Македония през 2008 г. 96% от населението е „за” интеграция в ЕС при 3% неодобрение; през 2016 г. процентите са съответно 71 и 23. Подобни тенденции съществуват практически навсякъде в страните от региона.
Тук се налага да се даде ясен отговор защо, вън от обективно възникналите проблеми, се стигна до този застой, да не кажем регрес. И то при положение, че интеграцията на Западните Балкани изглеждаше както основна стратегическа цел за държавите в региона, така и същностна част от цялостната стратегия на Брюксел за развитие на Евросъюза.
Несъмнено бяха допуснати грешки и от двете страни – и от държавите, стремящи се към интеграция, и от самия ЕС. Кандидатстващите за бъдещо членство виждаха в него своеобразна панацея, която ще реши всичките им проблеми, включително тези с подчертано вътрешен характер. Те бяха склонни да се движат в указаната им посока и да извършват нужните промени и реформи, но и да подценяват някои същностни елементи – например борбата с корупцията по високите етажи на властта или с организираната престъпност. Това се оказваше основен дефект – в името на вътрешнополитически или дори понякога чисто партийни интереси да се загърбват или заобикалят нетърпящи отлагане решения.
Ще бъде обаче неправлно да търсим вината за забавянето на интеграционния процес на Балканите единствено в стремящите се към интегриране държави. Грешки несъмнено допусна и ЕС. Вече стана дума, че още през 90-те години на ХХ-и век имаше недоразбиране и недооценяване на случващото се при разпада на Югославия. По-късно бе възприет курсът към интеграция на региона и бяха очертани основните етапи в него, но се забелязаха и неизяснени практически приоритети, и неясното им степенуване. Така например демократизирането на политическия живот и на обществата в отделните държави бе безусловно необходимо, но акцентът трябваше да е много повече върху състоянието на икономиките и налагането върховенството на закона. Във вече затруднените и по обективни причини условия за интегриране на държавите от региона през 2014 г. едва ли бе необходимо да се заявява в прав текст, и то от председателя на ЕК, че ново разширяване на ЕС няма да се състои до 2020 г. – това бе грешка, сякаш умишлено насочена към създаване на евроскептицизъм в региона. Хората там с много усилия бяха започнали да преодоляват тежките проблеми на наслагванията от миналото, бяха започнали да вярват, че са на прав път, и изведнъж им се внушаваше, че отново ще бъдат в периферията на напредъка и цивилизацията.
Ако се стремим да отговорим на въпроса превърна ли се разширението на ЕС в Югоизточна Европа и конкретно в Западните Балкани в инерционна величина, първо трябва да уточнм самото понятие. Ако влагаме смисъл на забавяне на процеса, такова несъмнено има – и с оглед на споменатите вече усложнения, и поради недостатъчните усилия на кандидатите от района в някои направления, и заради някои грешки от страна на самия ЕС. Ако обаче под този термин разбираме прикрито нежелание интеграцията да се състои, то тогава имаме сериозен проблем – цялостният интеграционен процес винаги ще бъде незавършен без Западните Балкани, а и общоконтиненталната стабилност и сигурност ще бъдат поставени в риск.
Така неизбежно стигаме до въпроса какво да се прави оттук нататък, Защото за всеки непредубеден човек е ясно, че ако има проблем или криза, трябва да се търсят пътища за преодоляването им.
ЕС, въпреки преживяваните трудни моменти и изпитания, няма право да загърбва интеграцията на Западните Балкани – и в името на този европейски регион, и в името на собствените си устойчивост и добро бъдеще. Това означава активна и целенасочена политика в няколко направления.
В политическата сфера е необходимо да се полагат максимални усилия за преодоляване на все още съществуващите препятствия. Вече е пределно ясно, че положението в Босна е сложно – далеч съм от мисълта да давам рецепти, но може би Брюксел трябва да се замисли за иницииране на един нов международен формат, чрез който да се търсят пътища за решение. Известна е мисълта, че Дейтън спря войната, но не реши мира – очевидно назрява времето да се намери формула за бъдещето. Много е важно да не се допусне спиране на преговорния процес между Прищина и Белград – там в последните години се постигнаха добри резултати, но има още дълъг път. Трябва да се работи и за разчистване на пътя пред Македония.
Никой не спори, че в постюгославското пространство съществуват сериозни икономически проблеми и тук трябва да има силен акцент, колкото и труден да е моментът. Добър пример е лидираната от Германия и подкрепяна и от други държави инициатива за реализиране на икономически проекти – това е стъпка, която освен стопански има и позитивни политически измерения.
Казано накратко, ЕС трябва да намери сили и средства за действие, именно за да не се допусне превръщането на интеграционния процес в Западните Балкани в инерционна величина. Това би означавало не само крачка назад, но и отстъпление в една старателно обмислена и следвана стратегия. Защото, ако това се случи, в днешната обстановка неизбежно ще стигнем до следващия въпрос – ще се превърне ли регионът в геополитически буфер?
Точно това не бива да се допуска, именно подобно развитие би могло да „гарантира” онова състояние, което обикновено характеризираме като стабилна нестабилност.
Ние, ЕС, трябва да полагаме усилия евроинтеграцията да има реално съдържание и да продължи да бъде централен приоритет за държавите и обществата в региона, а не инерционна величина.
* Изказване на кръглата маса „Балканите – пътят на кръстопътя?” от поредицата дебати „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на изток от Запада и на запад от Изтока?”, организирани от ИИМО и Фондация „Фридрих Еберт”, София, 19 септември 2016 г.