В последните години самият термин „Балкани” рязко стесни географския си обхват и получи в добавка прилагателното „западни” (при отсъствието на Източни Балкани в политическата терминология), но пък за сметка на това запази негативната си политическа конотация на размирен регион, носещ проблеми на Европа. Затова в немалка степен допринася и нашето собствено балканско отношение, което нерядко следва едни твърде комплексирани стереотипи, затвърждаващи тази репутация. В интерес на всички страни от региона е да се положат усилия за политическата реабилитация на полуострова и затова аз ще направя едно много „балканоцентрично” изказване, като говорейки за Балканите винаги ще имам предвид традиционното разбиране на това понятие. При структурирането на тезите ще си позволя една заемка от Кант, допълнена с една добавка, а именно – ще се опитам да оформя три тематични кръга: Балканите в себе си, Балканите за себе си и Балканите и светът.
Балканите в себе си
В последните години, в не малка степен и благодарение на геополитическата динамика, се наблюдава достатъчно отчетлива тенденция към затваряне на региона в себе си поне на две нива – както като регион спрямо останалата част на Европа, така и като държави една спрямо друга вътре в региона. Включително и в буквалния смисъл на думата, чрез стени – под натиска на бежанската криза от югоизток (Близкия изток) и отката от северозапад (Централна Европа). Като този процес намира различно отражение на ниво общество и на ниво държава.
На държавно равнище тенденциите са две, при това с диаметрално противиположен знак. В редица страни външната дестабилизация води до една вътрешна консолидация, като се наблюдава стабилизиране на правителствата от често нестабилни мнозинства. По този начин обаче до голяма степен конюктурата на конкретните предизвикателства измества стратегическите цели на националното развитие. От друга страна някои страни в региона навлязоха в етап на достатъчно продължителна и дълбока политическа и икономическа криза, допълнително ограничаваща ресурса и механизмите за адекватна политическа реакция на натрупващите се проблеми.
На ниво общество в много страни от региона сме свидетели на своеобразно мъртво вълнение – относително по-малко публични акции и граждански протести по сравнение със Западна Европа, но трупане на напрежение и фрустрация с тенденция към консолидация в посока национализми. Като същевременно тече процес на събуждане и на някои позаспали реваншизми – впрочем, характерен за почти цялата източна част на континента.
Особено сложна на този фон се оказва задачата на страните, получили своята първа модерна държавност след разпада на бивша Югославия (Босна и Херцеговина, Република Македония, Косово), доколкото на тях им се налага едновременно да осъществяват два трудно съчетаеми и диаметрално противоположни процеси. От една страна те са активно ангажирани в процес на изграждане на граници (а в повечето случаи – и на нации), утвърждаване на национален суверенитет, действащи институции и функционираща икономика. От друга страна, в рамките на подготовката си за присъединяване към Европейския съюз (а всички те са декларирали подобни амбиции) и повеждане на необходимите реформи, тези държави де факто са ангажирани с подготовката за премахване на граници и отдаване на държавен суверенитет на наднационалните институции на ЕС.
В балканските условия тези процеси са гарнирани и със сериозна етно-религиозна плънка: ключово за стабилността на региона ще бъде отношението към малцинствата – етнически и религиозни, в поне два аспекта. На първо място следва да се отчита, че в региона исторически са оформени специфични етно-държавни оси на взаимодействие (Албания – Косово, България – Република Македония, Гърция – Кипър, Румъния – Молдова, както и Сърбия – Република Сръбска в Босна и Херцеговина и Турция – Северен Кипър), които не задължително са елемент от добросъседските отношения, а нерядко генерират и по-широки регионални напрежения. На второ място – и дори може би още по-актулно от гледна точка на съвременните рискове за сигурността, стои въпросът ще се превърне ли умереният балкански ислям в бариера за нахлуването на радикалния ислям към Европа или сам той ще бъде атакуван с цел радикализация. Исторически радикалният ислям никога не е имал сериозно влияние на Балканите, включително и в мюсулмански държави като Турция, но съществува риск той да получи определени възможности за навлизане – най-вече на ниво общности, особено ако те бъдат подложени на изолация и натиск от страна на националистически политически формации или държавни институции. Впрочем, цифрите за рекрутиране на бойци на „Ислямска държава” от региона дават достатъчно основание за тревога, въпреки че като за индоктринирани ислямски джихадисти засега може да се говори за членовете на ИДИЛ, идващи основно от Босна и Херцеговина, докато тези от Албания, Косово и Република Македония по-скоро попадат в графата „наемници”.
В резултат на всички тези разнопосочни процеси се наблюдава сериозно разфокусиране на регионалното развитие и нарастващ риск от регионална нестабилност.
Балканите за себе си
Съвременното развитие на Балканите се определя от обстоятелството, че регионът е притиснат в менгемето между външните очаквания и ангажименти (към сигурността и стабилността на ЕС и Европа като цяло) и ограничените вътрешни ресурси – както икономически, така и политически. Все повече и в тази част на континента започва да доминира подходът за спасяване поединично – макар и до голяма степен той да е привнесен отвън. За разлика от Централна Европа обаче, този подход не е изнесен на ниво регион, както това се случва в рамките на Вишеградската група, а си остава затворен в отделните държави, което допълнително намалява ефективността на предприеманите усилия. Нещо повече, това силно ограничава способността за генериране на общорегионални визии и идеи, а належащите мерки за справяне с кризите изместват дългосрочните политики и стратегии.
Регионалното сътрудничество постигна за двадесет години много сериозни успехи. От практическо отсъствие, даже теоретически немислимо преди падането на Берлинската стена, то се превърна в сериозен фактор за сигурност и развитие на полуострова. И тук следва да се отбележи, че България бе един от основните двигатели на създаването и развитието на неговата носеща конструкция – Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ). Като се започне от първата многостранна регионална среща по тази тема, проведена в София през 1996 г., премине се през българското председателство на ПСЮИЕ през 2008 г., отбелязало създаването на съвременната архитектура на регионалното сътрудничество, съпроводено със закриването на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа и създаването на Съвета за регионално сътрудничество, но най-вече – като се има предвид обстоятелството, че България активно работеше за лансирането и възприемането на тезата за рагионалната принадлежност и осъществяването на оригиналната българска концепция за създаването на своеобразна мрежа от мрежи, която да послужи за здрава основа на сътрудничеството в региона. Като резултат в Югоизточна Европа действително бе създадена разгърната инфраструктура от многостранни формати в сферата на политиката, сигурността, бизнеса, инфраструктурата, образованието, културата и т.н., които навлязоха достатъчно дълбоко в институционалната рамка и обществена тъкан. За съжаление обаче последното българско председателство на ПСЮИЕ, завършило през юни т.г. не донесе нужната динамика и не спомогна за генерирането на регионален дебат, подходи и политики по най-острия проблем на сигурността – бежанската криза, както това направи Вишеградската група.
Очевидно е назряла необходимостта Балканите да направят малко повече за себе си именно като регион – включително и отчитайки обстоятелството, че те са основната външна граница на ЕС пред бежанския поток от Близкия изток. Което означава освен всичко друго и много по-единно и кохерентно представителство на региона в Брюксел, което да позволи регионланите подходи и интереси да получат по-добра чуваемост и защита от страна на европейските институции. И тук си струва да се напомни идеята за създаване на на „Група Б 5” (по подобие на „Вишеград 4”), която лансирахме преди две години с министър Паси. Става дума за оформянето на платформа за сътрудничество на петте страни-членки на ЕС от региона, която да бъде отворена за последващо присъединяване и на другите държави от региона след реализация на тяхното евро-членство и която да позволи едно много по-сериозно и координирано регионално присъствие в институциите на ЕС.
Балканите и светът
Исторически регионът винаги е бил по-скоро консуматор на външни интереси, отколкото генератор на регионални политики и проводник на собствени позиции. В началото на новото хилядолетие Балканите се оказаха на ръба на няколко геополитически разлома: континентален (Европа – Азия, а на практика вече и Африка, доколкото глобализацията и революцията в комуникацията, технологиите и мобилността минимизираха фактора „разстояние”), религиозен (християнство – ислям), енергиен (страни износители – страни потребители), културен, цивилизационен и т.н. Това рязко увеличи както значението на региона в геополитически плана, респективно интереса на основните глобални и регионални играчи, така и рисковете за сигурността на балканските страни.
ЕС – избледняващото присъствие
Това, което определя в най-голяма степен ролята и мястото на региона в системата на международните отношения, е степента на неговата инегрирарост с ЕС. За съжаление може да се констатира, че се наблюдава процес на изостряне на своеобразен Синдром на повишената европейска неодстатъчност (СПЕН) на Балканите. Разширяването доста отдавна вече не е приоритет на ЕС, а вече дори се поставя въпроса доколко то остава и като истинска цел. Въпросът „кога?” постепенно се замества с „дали”, а еврочленството се трансформира от импулс за развитие в инерционна величина. Заявлението на председателя на ЕК Юнкер, че до 2020 г. няма да има ново разширение на ЕС само по себе си отразява реалностите в Европа, но като политическо послание то имаше силен негативен ефект върху решимостта на правителствата от региона да провеждат необходимите често тежки реформи, лиши обществата от импулс и хоризонт, а и демонстрира намаляване на ангажиментите на ЕС към региона. Иначе казано, отдалечаването на акта (на приемане в ЕС) затормози процеса (на подготовка и преговори за присъединяване). А самият процес от своя страна се превърна в технократско упражнение по отваряне и затваряне на преговорни глави, неглижирайки стратегическото значение на региона за сигурността на Европа. Сред страните от Западните Балкани се затвърждава подозрението, че постоянното завишаване на изискванията се превръща в удобно оправдание за отлагане на присъединяването, което от своя страна има силен обратен демотивиращ ефект, преди всичко на ниво обществено мнение. Като цяло до голяма степен еврочленството се изгуби като достижим хоризонт за обществата и се компроментира стимула за реформи на правителствата.
Русия – фактор, но не алтернатива
Дилемата Европа или Русия е изкуствена и нереалистична когата става дума за страните от полуострова, а по отношение на България изборът „Европа или Евразия” едно десетилетие след присъединяването към ЕС и приемането в НАТО е измислен и се ползва единствено за вътрешнополитически цели със стремеж за дискредитация на политическия опонент. Всички страни от региона или вече членуват в ЕС и/или НАТО, или ясно са заявили своите евроатлантически амбиции и приоритети и се намират на различен етап на подготовка за евроинтеграция.
Русия винаги е била фактор на Балканите – поне през последните двеста и петдесет години, като контрапункт на Отоманската империя за народите от полустрова. Но Русия никога не е била алтернатива за страните от Югоизточна Европа – поне през последните двадесет и пет години след падането на Берлинската стена. Русия не разполага с икономическия ресурс (извън енергетиката), който би могъл да постави региона в сериозна зависимост. Светът отдавна не е двуполюсен, а тя не предлага и идеологическа алтернатива, доколкото е част от световното капиталистическо стопанство. По думите дори и на българския президент Плевнелиев тя не представлява и директна заплаха за мира и сигурността на Балканите. С други думи Русия няма потенциала да разцепи региона. Парадоксално, но Русия придобива някаква изкуствена, вторична алтернативност единствено в геополитически план и то по силата на конфронтацията – която засега се използва основно от страна на Турция преди всичко за политическо уплътняване и придаване на допълнителна тежест на турските аспирации за ролята на регионален лидер и глобален играч по отношение на Близкия изток и конфликта в Сирия.
НАТО и САЩ – сигурност с въпросителни
От перспективата на редца балкански столици Вашингтон изглежда по-близо до Балканите отколкото Брюксел, т.е. както и в немалко други страни от Източна Европа влиянието на САЩ в двустранен план, както и по проблемите на сигурността като цяло е по-силно, отколкото това на европейските институции. Като тук се наблюдава и един интересен парадокс: за разлика от Брюксел-ЕС, който често и удобно е сочен за универсалният виновник за всички проблеми от страна на националните правителства, то Брюксел-НАТО е изваден извън полето на критиката. Дилемата „повече интеграция или повече национални пълномощия”, съпътстваща дебата за бъдещето на ЕС, отсъства като проблем в рамките на Алианса и е заменена с посланието за повече ангажираност и отговорност за колективната сигурност. От гледна точка на Югоизточна Европа обаче може да се констатира сериозно разминаване между реалните рискове за сигурността на региона, респективно опасенията на обществата на Балканите и дневния ред на Алианса – като страховете тук са от много по-различно естество, отколкото в съседните на Русия Прибалтика и Полша. Докато през последните няколко години приоритет за НАТО са рисковете за сигурността, произтичащи от други държави, при това в рамките на евроатлантическото пространство (на първо място Русия), то Балканите се чувстват много по-уязвими от недържавни заплахи (международния тероризъм, радикалния ислям, дейността на „Ислямска държава”, бежанския поток и мигрантския натиск, както и преливането на нестабилонст като цяло) от страна на Близкия изток, за които регионът е първи рубеж на съприкосновение с Европа. От тази гледна точка „новата студена война” между НАТО и Русия, ескалацията на напрежението и надпреварата във въоръжаването (включително и на територията на Балканите и в Черноморския басейн) не правят региона на Югоизточна Европа по-сигурен, а създават допълнителни напрежения и рискове от дестабилизация.
Китай – икономическо навлизане
Съдейки по всичко, Китай преследва по-скоро дългосрочни цели по отношение на региона. Както и в редица други случаи, китайските интереси на първоначалния етап са концентрирани предимно в сферата на икономическата експанзия и затвърждаване на пазарни позиции. Те са част от по-широката схема на сътрудничество със страните от Централна и Източна Европа в рамките на групата „16+1”. На този етап китайските интереси в стратегически план са насочени към осигуряване на стабилен форпост за икономическо проникване в Европа, като свидетелство за това са както участието в приватизацията на пристанището в Пирея, така и споразуменията с Турция за реализация на инфраструктурни и енергийни проекти. Всичко това – в рамките на концепцията за свързване на Китай с Европа чрез т. нар. „Път на коприната”, разглеждан не просто като система от транспортни артерии, а като полоса за инвестиции, икономическа експанзия и, в перспектива, политическо влияние.
Радикалният ислям – новият риск за региона
Бежанската криза поставя доста по-различни проблеми пред Югоизточна Европа, отколкото пред страните от западната част на континента. Докато тук става дума за укрепване на външните граници и вкарване на процеси в полето на закона (т.е. в Европа да влизат само законни бежанци и ограничаване на икономическите мигранти), то в Западна Европа проблемът е в устройването и интегрирането на вече осигурилите си достъп. От своя страна това води до различна оптика в оценката за рисковете и нагласите на обществата: докато в Западна Европа страховете са повече от тези които вече вътре – издълбавайки дълбоки разделителни линии в обществата, генерирайки силни анти-ислямски настроения и ксенофобия, от една страна и гетоизирайки мигрантските общности от друга, то на Балканите опасенията са от тези, които идват отвън – създавайки сериозни националистически тенденции. Като не следва да се пренебрегва и един допълнителен негативен „утаечен ефект” – разрастване на трафика на хора, корупцията и организираната престъпност, които вече веднъж задълго задържаха развитието на региона след войните в бивша Югославия.
Радикалният ислям никога не е бил фактор в региона, но рискът от навлизането на джихадистки идеи, особено от инфилтриране на завръщащи се бойци на ИДИЛ от европейски произход от Сирия и Ирак, крие сериозни рискове за сигурността на балканските страни. При това докато войната с ИДИЛ в Близкия изток се води с танкове и автомати, то борбата срещу идеологията на международния тероризъм в Европа ще бъде много по-сложна – защото битката е не за територии, а за съзнанието на хората. Тя може да бъде успешна само ако се интернационализира максимално, т.е. ако това не е война на Запада срещу исляма, а ако е глобална война срещу тероризма; ако се води в координация и сътрудничество с другите глобални играчи – Русия, Китай и т.н.; ако се води в съюз с исляма – на национално и международно ниво, за изолиране на радикализма; ако има легитимността на решенията на Съвета за сигурност на ООН, а не като мобилизация на желаещите. А също така – ако не се поставя знак за равенсто между бежанеца и терориста и не се разглежда всеки мюсулманин като потенциален джихадист.
Преди няколко години на подобен форум си позвилих да кажа, че оптимистичната прогноза в средносрочен план за мястото на региона в света може да звучи по следния начин: присъствието на Балканите в глобалиния свят се очертава по-скоро във вид на консолидирана аморфност, отколкото чрез своя регионална идентичност и субектност. Съществуват сериозни основания да се счита, че кризата може да коригира тази прогноза в посока деконсолидация – но при съхранена аморфност. С всички рискове не само за региона, но и за Европа.
* Изказване на кръглата маса „Балканите – пътят на кръстопътя?” от поредицата дебати „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на изток от Запада и на запад от Изтока?”, организирани от ИИМО и Фондация „Фридрих Еберт”, София, 19 септември 2016 г.