Преди години Желю Желев бе казал, че преходът към демокрация включва период на авторитаризъм. Днес имаме основание да си зададем въпроса, дали той не приключва с етап на популизъм. И дали популизмът не е най-изненадващият критерий за завършеност на прехода в страните от Източна Европа?
Първа бе Полша. Както и при по-голяма част от процесите в Източна Европа. Тя най-рано бе залята от популистката вълна, олицетворявана от братята Качински, но вероятно единствена от всички други източноевропейски страни може да живее с надеждата, че вече е отвъд нея.
Популизмът по принцип е свидетелство за криза. Но възходът на новия популизъм в Източна Европа се прояви в периода на повсеместен и стабилен икономически ръст в целия регион. Нещо повече, той съвпадна с приемането и първите години на членства на страните в ЕС, маркиращи края на прехода.
Тези процеси се развиха на по-широкия фон на началото на световната фиансова и икономическа криза. Които доведоха до паралелни явления и в западвата част на континента – в Италия, Франция, Холандия, по-късно и в Белгия, Финландия. Но популизмът в Западна Европа е директен отговор от глобализацията на света, от практически пълното пробиване на националните граници, от изваждането на обикновените хора от уюта на привичната икономическа и социална сигурност, на религиозната и персонална неприкосновеност, гарантирани доскоро от националната държава. Изправена пред своебразно цунами от чужди хора, идеи, култури, а и капитали и икономическа сила, Западна Европа започна да търси спасение в затварянето, в издигането на бариери, в ограничаването на достъпа. А мнозина намериха убежище в най-елементарното – омразата и ксенофобията, прехвърляйки вината за всички беди – лични и на обществото като цяло – върху имигрантите и чужденците.
За разлика от „антиглобализационния популизъм” в Западна Европа, в източната част на континента той е с домашни корени. Популистките тенденции в Източна Европа имат своя специфика, следствие на радикалната социално-икономическа промяна. При това тук има всички основания да се говори за популизъм от второ поколение.
Първичният популизъм в Източна Европа от средата на 90-те години на миналия век, когато вече беше преминала първата вълна на ентиусизма от промяната, но все още не се чувстваха реалните резултати от нея, беше носталгичен, с поглед обърнат назад. Той беше битов /”хлябът беше 40 стотинки”/ и отхвърляше промените по принцип. Той бе по-скоро идеологически мотивиран в очакванията си за възможна реверсивност на процесите, но бе утопичен в надеждите си за връщане към миналото.
Фундаменталната разлика между популизмът от средата на 90-те години и новият популизъм е, че докато първият беше насочен срещу прехода, вторият е срещу резултатите от този вече осъществен преход. Ключов елемент на приключилия преход е
формирането на нова социална диференциация
в обществото, като характерното за нея е, че тя е достатъчно стабилна и окончателна. Социалният преход от една прослойка в друга изглежда възможен теоретически, но трудно осъществим практически. Съпроводен е с остро чувство на неудовлетвореност и фрустрация от собствения социален статус, като мястото на индивида в социалната стълбица е до голяма степен без значение, тъй като винаги съществуват групи и слоеве с по-високо икономическо, политическо и социално положение, получено /по консенсусната обществена оценка/ несправедливо и незаконно. При това в общественото съзнание първото – несправедливостта, е по-важно от второто – незаконността, т.е. има силно развито публично съзнание за дефицит на справедливост в обществото. Не на последно място – той беше подхранен и от свръхочакванията за достигане едва ли не за една нощ на западноевропейските стандарти на живот, с които беше натоварено влизането на страните от Източна Европа в ЕС.
Популизмът от второ поколение, този на приключилия преход, е доста по-различен по своите характеристики от предходния. Той е концентриран върху настоящето, с поглед не назад, но не и напред. Изисква бързи и радикални решения на всички проблеми – от най-дребните до най-крупните. Той не търпи полутонове – всичко е в черно и бяло: добрите /ние, много често просто аз/ срещу лошите /те, т.е. всички останали/. Но най-характерното – той е агресивен и иска възмездие – тук и сега.
Новият популизъм
не отрича промените, а резултатите от тях.
Той търси не преосмисляне на процеса, а преразглеждане на статуквото с една ясно обозначена доминанта – „искам всички тези над мен и покрай мен да бъдат свалени, съдени, наказани” /това са меките формулировки, които в действителност звучат твърде нецензурно/. В този смисъл в призива си за ново начало /поредното/ той е деструктивен, антиинституционален, антисистемен. Парадоксално, но това същевременно му придава силна етатистка компонента, защото интуитивно той разчита на силната ръка, т.е. на институциите, на реда, в крайна сметка – на държавата, която да раздаде справедливост, да накаже лошите и да реши всички проблеми. Иначе казано освен всичко друго този популизъм е не просто отрицание на механизмите, но и на самата идея и същност на гражданското общество.
Не на последно място – той е съпроводен с агресивен национализъм /Унгария, Румъния, Полша, Прибалтика/, по което се доближава до характеристиките на съвременния западноевропейски популизъм с неговата ксенофобия. Съществената разлика тук обаче е обстоятелството, че в Изтична Европа национализмът е експанзионистичен и приоритетно разсъждава в координатната система на държавните територии /т.е. идеята за реванш/, докато в западната част на континента той е интровертен и водещо е отношението към хората и населението /т.е. ограничаването на имиграцията/.
Идейно сегашният популизъм е нестационарен спрямо традиционната скала, той може да бъде както ляв /Унгария, Словакия/, така и десен /Полша, Румъния, Унгария/ в зависимост от конкретната политическа конфигурация и политическия вакуум в дадената страна. Задължително обаче той е опозиционен, антиуправленски по своя генезис, зараждащ се и придобиващ енергия в недрата на предшестващите управления. В повечето случаи все пак този популизъм е десен, предвид особеностите на политическата система на прехода.
Характерно е, че в огромното си болшинство партиите, носителки на популизма се радват на международно признание от съответните партийни интернационали, като случаите на относителна международна изолация, като този на крайно дясната унгарска партия „Йоббик” и няколското откровено нео-фашистки формации в Прибалтика са по-скоро изключение. Особено непретенциозна, дори всеядна в това отношение е Европейската народна партия, която е склонна да легитимира и постави „печат за нормалност” на всяка що-годе влиятелна източноеврепейска партия, приемайки я за свой член, като за целта е достатъчно тя да се самообяви за дясна и антикомунистическа.
И докато в Западна Европа популистките формации успяха да стигнат до управлението на съответните държави в сравнително ограничен брой случаи /Италия, Франция/, то в Източна Европа те управляваха или управляват практически повсеместно. Което идва да потвърди, че макар и относително краткосрочно,
това е етапно явление,
чиято поява е достатъчно обективна и закономерна за целия регион в края на прехода.
Очевидно България и тук не е уникална. Тогава изниква резонният въпрос – невинен ли е ГЕРБ след като това е пътят и на всички останали? Не се ли възползват те просто максимално от благоприятната конюктура, за да властват в държавата? Едва ли е повод за особена национална гордост, но трябва да се признае, че България внася свой съществен принос в оформянето на общите закономерности, които при нас се проявяват с твърде специфичен привкус.
Европейската политология борави с понятието „путинизация” когато иска да обозначи формализирането на демокротичните механизми в държавата при реалното им изпразване от съдържание, ограничаването на гражданските свободи чрез повсеместен контрол, силното олигархическо влияние върху управлението, изграждането на партийните структури на управляващите на базата на държавната администрация – основно използвайки мрежата на силовите структури. Всичко това присъства и в поведението на управлямващите у нас. Българският принос се състои в това, че привнесе в развитието на политическите процеси в Източна Европа много от елементите, характерни за пост-съветското пространство, обозначавайки страната ни като своеобразен хибрид на прехода.
Новият популизм преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени противостоянието „ляво-дясно” с ново – популизъм срещу политика, което вече не е идеологическо и където лявото и дясното са от едната страна на барикадата.