Европа е бременна. В отличие от гръцката митология – без божията намеса. Събитието е на път да се осъществи като при едноклетъчните – чрез просто деление. Планирано е за есента на 2014 година, а вече е известно дори и името на евентуалното новородено – Шотландия.
Европа стана „регионален прототип на глобализацията” /при цялата парадоксалност на това словосъчетание/ преди още светът да заговори за глобализация. Премахвайки националните бариери пред движението на капитали, стоки, услуги и хора, отказвайки се от редица елементи на своя национален суверенитет и изграждайки наднационални органи, държавите-членки на ЕС създадоха единно икономическо, социално, политическо и на сигурност пространство.
Същевременно ЕС създаде нови бариери – в много случаи по-високи и по-трудно преодолими, между себе си и останалия свят. Глобализацията, а и разширяването на Съюза със страните от Източна Европа извадиха гражданите на ЕС от привичния уют на политическа, икономическа и най-вече социална сигурност и комфорт. И старите /национални/, и новите /на ЕС/ граници се оказаха пробити, неспособни да удържат вълната от чужди стоки, капитали и преди всичко – хора. Както и кризи.
Но процесите текат и на национално ниво, където хората, разочаровани от неспособността на собствените си национални държави да предложат позитивен изход от кризата, започват да търсят сигурност на още по-ниско, под-държавно ниво, на основата на по-малките общности – етнически, религиозни, регионално обособени. Което вади на повърхността позадрямалите през втората половина на 20 век сепаратистки тенденции в много европейски държави. Обичайните заподозрени в този случай са Италия /със силните сепаратистки тенденции на Севера/, Испания /където наред с дългогодишната борба на баските за независимост напоследък все по-силно звучат подобни гласове и от Каталуния/, както и конфедеративна и двуезична Белгия /където Фландрия също търси отделяне от френскоговорящата и по-бедна Валония/.
Новото е очевидната асоциалност и загуба на чувството за солидарност като движещ мотив при всички тези казуси. Инициатори на отделянето практически повсеместно са жителите на по-развитите, по-богатите области, деклариращи отказ да плащат социалната цена за „мързела” и изостаналостта на по-бедните си съотечественици. Социално-икономическата мотивация е и основното отличие на сепаратистките процеси в Западна Европа от аналогичните събития след промените в източната част на континента /СССР, Югославия, Чехословакия/, където разпадът и обособяването на нови държави беше изцяло политически доминирано.
За континентална Европа събитията на британските острови често тънат в мъгла. Този път от мъглата изплува първото реално действие в страна на ЕС за обособяване на нова държава. С подписаното на 15 октомври т.г. споразумение между премиерите на Обединеното кралство Дейвид Камерън и на Шотландия Алекс Салмънд бяха осигурени необходимите правни условия за провеждане на референдум за независимост на Шотландия.
От официално название на държавата сега /Обединено кралство на Великобритания и Северна Ирландия/ шотландците с удоволствие биха поставили под въпрос прилагателното „велика”, като оставят само две от трите досегашни съставни части на Великобритания – Англия, Шотландия и Уелс.
Шотландия, както и Северна Ирландия и Уелс имат свои парламенти и правителства в резултат на така наречената деволюция, започнала като отговор на кризата в Северна Ирландия и осъществена през 1997 г. Съвсем логично Англия отказа да „деволюира” и е единственият субект на Обединеното кралство без свои органи за самоуправление. Впрочем, това е също аргумент, изтъкван от шотландските сепаратисти – че Англия не просто дава подслон на правителството, парламента и цялата администрация на Обединеното кралство, но ги и разглежда и използва като свои.
Деволюцията, по думите на британския политик и бивш генерален секретар на НАТО лорд Робъртсън беше призована „да убие национализма веднъж завинаги”. Очевидно той се превърна в поредния известен политик, опроверган от историята. Националъзмът избуя в Шотландия през последното десетилетие.
Идеята за референдум е водещата политическа теза на спечелилата абсолютно болшинство на изборите през май 2011 г. Шотландска национална партия. Тогава за пръв път ШНП получи възможност да състави самостоятелно правителство и постави срок за провеждане на референдума за независимост – през есента на 2014 г. За целта обаче бе необходима и договореност с британското правителство – доколкото конституционните промени в Обединеното кралство не са „деволюирани” и за тях се иска и съгласието на Лондон. Нещо, което Камерън даде.
Изборът на периода не е случаен. Мнозина го свързват с отбелязването на 700-годишнината от битката при Банъкбърн /решаваща шотландска победа в първата война за шотландска независимост/, а други – с провеждането на Игрите на Британската общност в Шотландия през лятото на 2014 г., където се очаква да се събудят силни патриотични страсти и национална гордост.
„Въпросът за въпроса” на референдума не е само българска грижа. В предложението на Салмънд той звучи така: „Съгладни ли сте Шотландия да бъде независима държава?”. Противниците на отделянето контрират, че самото искане на съгласие за отделяне предпоставя отговора, тъй като във въпроса липсва упоменаване на алтернативата.
Не по-малко спорен е и въпросът кой гласува, свързан най-вече с правото на глас на шотландците с постоянно местожителство в другите части на Обединеното кралство. Не случайтно ШНП е против тяхното участие в референдума, очаквайки силно „не” от тяхна страна предвид юнионисткото им битие. Впрочем, Салмънд вече смята, че е постигнал своята първа победа – възрастта за гласуване да се свали до 16 години, като по този начин се осигури подкрепата на по принцип по-радикално настроеното младо поколение.
В политически план съотношението на силите е доста интересно. И трите общобритански партии – Консервативната, Лейбъристката и Либерал-демократическата, са против отделянето. Но като изключим лейбъристите останалите две имат маргинално влияние в Шотландия. На тях им противостои ШНП с подкрепата на местната Зелена партия. Сичита се обаче, че до една четвърт от избирателите на самата на ШНП могат да гласуват против отделянето. Вече са оформени и двете основни обществени движения: Yes Scotland /”Да Шотландия”/, водено от ШНП, но получило подкрепата и на редица известни шотландци, включително актьора Шон Конъри; и Better Together /”По-добре заедно”/, обединило в национална коалиция управляващи и опозиция в Обединеното кралство.
Салмънд предвижда след евентуалното отделяне Шотландия да запази британския паунд като своя валута, както и да съхрани членството в ЕС. Не на последно място – Шотландия да бъде член на Британската общност, запазвайки досегашния държавен глава – кралица Елизабет ІІ. За което често е обвиняван, че иска да промени всичко без да променя нищо.
В икономически план Шотландия разчита да се превърне във втора Норвегия. От находищата в шотландските териториални води на Северно море се добива 90% от нефта, произвеждан в Обединеното кралство. Идеята приходите от него да остават в Единбърг изглежда доста примамлива, но веднага се поставя въпроса за компенсирането на Лондон за направените до момента огромни инвестиции.
Още по-сложен изглежда въпросът за британското ядрено оръжие – системата „Трайдънт”, разположено изцяло в Шотландия – в ядрените хранилища Коулпорт и във военноморската база Фаслейн в залива Клайд. Салмънд вече обяви, че „малка страна като Шотландия с население от малко над 5 милиона няма да търпи оръжия за масово унищожение на своя територия”. От друга страна идеята за преместване на базите се разглежда от експертите като равносилна на отказ на Обединеното кралство от собствени ядрени сили.
Какви са шансовете всичко това да се случи? Към момента не особено високи – социологическите изследвания показват съотношение приблизително 2:1 в полза на оставането на Шотландия в състава на Обединеното кралство. В случай, че отговорът на референдума е „да”, предвижда се пълна независимост да бъде обявена към 2018 г. Противниците на отделянето пък настояват в случай на негативен отговор Шотландия да няма право на нов референдум в рамките на настоящото поколение за да не се повтори казуса с поредицата неуспешни гласувания за отделяне от Канада във френскоезичната провинция Квебек /наречени neverendum – от английската дума за „никога”/.
Има всички основания да се смята, че ехидните залагания за това кой ще се разпадне първо – Европейският съюз или някоя от неговите държави-членки, са твърде преждевременни и резултат от пожелателно мислене. Което само по себе си не отговаря на въпроса как Европа ще се справи със силните тенденции към фрагментация, породени от глобализацията и икономическата криза.