Глобалният свят и регионалното сътрудничество*

hands-600497_960_720От Ленин към Ленън! Може ли да се окаже, че този преход най-точно отразява развитието на човешката история в продължение на столетие - от „пролетарския интернационализъм” към глобалния свят?

Отминалият век премина под знака на изкристализирането, укрепването и превръщането в държавна доктрина на комунистическата идеолгия, а след това създаването на социалистическия лагер, оформянето на две противоборстващи социално-икономически системи и двуполюсния свят, студената война и накрая разпадът и изчезването на единия от „полюсите”. Другояче казано – в борбата за претворяване на практика на идеологически дефинирано и мотивирано наднационално развитие и нейният неуспех.

В началото на XXI век националната държава е подложена на друг натиск, не от идеологически или политически наложен проект, а от обективен процес, упражняващ много по-силно влияние върху нея и поставящ под въпрос нейното по-нататъшно функциониране. Става дума за глобализацията. И именно тук е мястото на Джон Ленън с неговата песен Imagine: Imagine there’s no country. Представете си, че няма държави. Това съвсем не е толкова лесно, колкото е в песента на Ленън. Но от друга страна може би в тези няколко думи е квинтесенцията на глобализацията.

Самият термин „глобализация” през последните години проявява тенденция към девалвиране – той се превръща в ежедневие и именно поради това постепенно се изпразва от съдържание. Както и в много други случаи и тук етикетът и фактът изместват същността и процесите. Процеси, които преконфигурират световната арахитектура – икономическа, политическа, културна и т.н. И които изискват преоформянето, преосмислянето, предефинирането на ролята и мястото на националната държава в глобалния свят.

Националната държава е основният губещ от глобализацията. Тя е пробита отвсякъде. Практически отсъстват или са сведени до минимум възможностите за издигане на национални бариери пред свободния обмен на информация, свободата на комуникация, свободното движение на капитали, либерализира се трансграничния пренос на стоки и услуги. Рязко нараства и човешката мобилност. Това е обективен процес. Аналогиите никога не са абсолютно верни и все пак понякога те са твърде натрапчиви. Ако се върнем няколко столетия назад промишлената революция надраства тесните рамки на феодалното стопанство и унищожава феодалните владения, замествайки ги с националните държави като политическа рамка на новите производствени отношения. Днес технологичната и информационна революция с лекота прескачат националните граници и се развиват в глобален мащаб. Което не означава тяхното изчезване – поне в обозримо бъдеще.

Самият процес на глобализация и предефинирането на ролята на националната държава в международните отношения е съпроведен с появата и на нова субектност, вън, а вече и  до голяма степен независимо от съвременните държави. При това тези нови глобални субекти се появяват на две нива – наднационално и субстатално, поддържавно. Логично и в този процес водеща се оказва икономическата и финансова компонента и развитието на производителните сили.

На първо място това са наднационалните икономически и обществени структури. Човечеството вече достатъчно отдавна прие като даденост и нещо естествено съществуването на транснационалните корпорации, които не само често по своята икономическа мощ надвишават многократно възможностите на редица страни, но на практика се явяват и влиятелен международен политически субект. В не по-малко значим фактор се превърнаха и редица международни неправителствени организации - в сферата на екологията, човешките права, свободата на пресата и т.н.

 Новото качество тук е постепенното оформяне на глобално обществено мнение, също вън и независимо, а често и против политическите и икономически позиции и интереси на отделните държави. Неговата поява и изкристализиране е функция от развитието на интернет пространството и масовото разпространение на социалните мрежи, като тематичният обхват на интересите му е изключително широк – от войната в Ирак до новия клуб на Дейвид Бекъм. В политически план неотдавна светът стана свидетел и на своеобразен политически феномен – протообраз на глобални избори. Става дума за президентските избори в САЩ преди четири години и избирането на Барак Обама за неговия първи мандат, когато светът не просто очакваше решението на американските избиратели, но активно аргументираше, взимаше страна и в крайна сметка оформяше свои предпочитания, които в една или друга степен също се превърнаха във фактор в предизборната борба в САЩ.

Същевременно и на поддържавно ниво текат процеси, които поставят под въпрос националната принадлежност и категорията „гражданство”, оформяйки характеристиката на своеобразен „глобален индивид”, изваждайки личността от юрисдикцията на отделните държави. Като първа лястовица в тази посока може да се разглежда създаването на Международния наказателен съд, който даде възможност за съдебно преследване за геноцид и престъпления срещу човечеството на личности, независимо от тяхната национална принадлежност. И не е случайно, че именно САЩ бяха една от страните, които отхвърлиха подобен подход доколкото по този начин националната администрация е прескочена или заобиколена, без да има юридическото основание и ресурси да ограничи евентуално съдебно преследване на свои граждани – ограничавайки по този начин в една конкретна сфера американското световно лидерство след края на студената война.

Появата на глобални субекти поставя въпроса и за постепенната трансформацията на международната институционална и правна рамка в глобална такава. И тук разликата не е само терминологична. Цялата система на международните отношения е изградена на основата на националните държави, тяхното представителство и взаимодействие. Нещо повече, освен че отразяват определени господстващи идеи, ценности, интереси и правила на поведение, международните  институции и международните правни норми фиксират и определено съотношение на силите в даден исторически момент. А то има своя динамика, непрекъснато се променя и се поставя под въпрос. Достатъчно е само да се спомене системата на ООН и ролята на постоянните членки на Съвета за сигурност,  отразяващи резултатите от Втората световна война и гарантиращи балансите от периода на студената война. Очевидно предстои труден процес на трансформация и адаптиране на тази рамка доколкото редом с националните държави в нея постепенно под една или друга форма предстои да бъдат интегрирани и новите глобални субекти. Като същевременно на всеки един етап се отчита риска от възникването на институционален и правов вакуум в хода на тези реформи. Самото създаване на редица нови „Г-формати” – Г-8, Г-20 и т.н. вече е стъпка в тази посока, въпреки че те по-скоро отразяват промени в статуса между различните държави, а не промените в мястото на националната държава като цяло.

Глобализацията извежда на преден план нови противоречия и нови задачи. Основното между тях е противоречието между националното (или международното) регулиране и глобалното действие. Може би най-бързо и най-видимо това се почувства в сферата на международните финанси, която е както най-глобализирана, така и най-мобилна и адаптивна. То се прояви първо като криза. Защото до голяма степен кризата на международните финансови пазари отразява точно липсата на ясни и общи правила на играта за редица нови финансови инструменти. И второ – като опит за регулация. Не случайно този проблем е предмет на обсъждане в т.н. „Базел раунд”. Логично на този етап търсенията на форми на глобална регулация се осъществяват на секторно ниво, но това само подчертава обективността на процеса и необходимостта от нови решения.

Една от най-съществените трансформации в света днес е обстоятелството, че глобализацията извежда извън националните граници и социалната проблематика. Бедността, пандемиите, недохранването, неграмотността, безработицата вече не могат да бъдат затворени или изолирани в рамките на отделните държави. Неограниченият информационен поток, както и рязко нарасналата мобилност на населението създават условия за масова миграция и директен трансфер на тези проблеми от една страна в друга. Това естествено води до сериозно напрежение върху съответните социални системи, както и до политическа и обществена реакция на национално ниво.

Опитите за решаване на този проблем на държавно ниво чрез издигане на бариери и контролиране на миграционните потоци обаче могат да имат най-вече краткосрочен и палиативен ефект. Затварянето на границите – национални или на ЕС като цяло – рано или късно ще превърне Европа в своебразна обсадена крепост и противоречи на логиката на обективните процеси на глобалното развите. Точно толкова, колкото и идеите за ограничаване достъпа и ползването на интернет в други части на света (Китай и др.) могат да спрат свободните информационни и комуникационни потоци.

 На ниво общество реакцията често също е достатъчно първична. Избуяването на анти-имигрантски и ксенофобски настроения, прехвърлянето на вината за проблемите върху чужденците, върху различните – етнически, религиозно, културно, освен че не решават проблемите, създават разделителни линии и генерират проблеми за самите общества на приемащите държави, при това в дългосрочна перспектива. Случаят с Брайвик в Норвегия е само върхът на айсберга на тази тенденция. Тя намира своя политически израз и в засилване влиянието на крайно десни, националистически и ксенофобски партии, оформящи територията на съвременен политически „нео-лудизъм” – също както в началото на XIX век последователите на Нед Луд в Англия са чупели машините, виждайки в тях носителите на всички беди.

Естествено, разбирането, че миграцията е следствие, а не причина, че бедността в Африка е проблем не само на Африка, но и на Европа и на целия „развит свят”, че в съвременния свят неравенството и драстичните социални диспропорции генерират деструктивен потенциал, способен да дестабилизира цялата система на международните отношения и че борбата срещу тези проблеми трябва да се води на мястото на тяхното възникване мотивират редица конкретни действия на международната общност. Но и в своята най-завършена на този етап конкретна програма за работа в тази посока, а именно „Целите на хилядолетието за развитие” на ООН и поетия ангажимент за заделяне на определен процент от БВП (0.7% за най-развитите страни през 2015 г.) за подпомагане на развиващите се страни присъства усещането за инерционност - че човечеството все още е на ниво констатация на проблемите, че се прави опит за решаване на новите глобални проблеми със стар национален или междунаинароден инструментариум.

И тук се появява още една съществена характеристика на съвременния свят – процесите протичат много компактно, компресирано във времето, кардинални технологични промени, изменящи изцяло живота на хората и дневния ред на човечеството настъпват в рамките на един човешки живот (достатъчно е да се спомене само интернет – не само като революция в комуникацията и информацията, но и като генератор на нов тип, много по-богато и по-демократично виртуално мрежово общуване, което същевременно е и много по-деперсонифицирано, дори дехуманизирано). С други думи – развитието на света изпреварва осмислянето на новите процеси (образно казано - инженерите изпреварват философите), визиите и идеите изостават от технологиите и прогреса и служат по-скоро за тяхного обяснение пост фактум.

Революциите в Източна Европа не просто сложиха края на студената война – те стартираха процеси на цялостна промяна в световния ред. С изчезването на единия от двата полюса се създаде впечатлението, че на мястото на двуполюсния свят ще се утвърди един моноцентричен модел с доминиращо положение на Съединените щати. За известен период от време събитията потвърждаваха подобна хипотеза, отразена включително в разбирането и политиката на администрацията на Дж. Буш. Обективните процеси на предефиниране ролята на националната държава доведоха и до преосмисляне редица фундаментални принципи на международното право, на първо място на този за националния суверенитет. Както нерядко се случва – първо на ниво „свършени факти” - в случаите с Ирак, Афганистан, Косово, а след това и като международноправна норма – чрез формулирания от ООН принцип за „отговорност за защита”, поставящ в центъра на международните отношения защитата живота и правата на индивида (но същевременно и създаващ условия за използването му като претекст за намеса във вътрешните работи на отделните държави).

Впечатлението за пълна доминация на един център – икономическа, политическа, военна, технологическа, та дори и информационна и културна, гарнирано със загубата на уюта, осигуряван и гарантиран от националната държава – социален, битов, конфесионален, генерираха дълбочинни социално-политически процеси в света. Изгубената сигурност започна да се търси на не-национално равнище, на основата на друг тип общност – етническа, религиозна, регионална и т.н., която осигурява до голяма степен илюзорното спокойствие на общите виждания, идеи, морал, религия и ценности, а не рядко и на общите врагове, в един несигурен свят. През тази призма дори и международния тероризъм може да се разглежда като екстремна форма и следствие на процесите на дезинтеграция и разпад на социалната тъкан на обществото.

Фрагментацията се оказва обратната страна на глобализацията. Тези два на пръв поглед противоположни процеса текат паралелно не само в рамките на обществените отношения, но и на ниво национална държава. И тук не ства дума само за разпадането на бившия Съветски съюз, на Чехословакия и Югославия, което би могло да се презюмира като пост-ефект от разпада на комунистическия блок. Процесите очевидно се развиват и в друга плоскост когато става дума за тенденции и в Африка (Етиопия, Судан), та дори в рамките на ЕС – със силните сепаратистки тежнения в Испания (Каталуния и Страната на баските), Белгия (Фландрия), Италия (т.н. Падания - северната часта на страната), Великобритания (Шотландия).

Представата за един подреден, организиран и достатъчно централизиран свят беше бързо опровергана от хода на събитията. Тенденцията към мултиполярност, към появата на нови центрове на влияние и нови силови линии не е нова, но тя постепенно се превръща в определяща за днешното развитие на света. И тук не става дума само за това, че наред с дългогодишните световни лидери като САЩ, Великобритания, Япония, Германия се наблюдава бързо нарастване на икономическото и политическо влияние на евентуалните нови техни събратя - държавите от т.н. БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), трансформиран от някои анализатори в БРИКС (с добавката на Южна Африка). Не по-маловажен е друг аспект на този процес, а именно процесите на регионализация, на нови форми на взаимодействие и интеграция на регионален признак, които да отразят новите тенденции в глобализиращия се свят.

Стремежът към регионализация, към търсене на обединяване усилията и хармонизиране на интересите в рамките на нови икономически обединения или политически договоренсти е достатъчно естествена реакция на предизвикателствата на глобализиращия се свят и намаляване ролята на националната държава. Погледът „нагоре” е опит да се решават чрез наднационално структуриране проблеми, които трудно намират отговор на национално ниво. От тази гледна точка може да се очаква, от една страна, засилване на интеграционните процеси на регионално равнище като подходящ механизъм за политическо и икономическо представителство и влияние в глобализиращия се свят, а от друга – стремеж към регионално лидерство от редица държави (Турция е най-очевидния пример за Югоизточна Европа), които да използват регионални ресурси и представляват регионални интереси в един многополюсен свят.

Има достатъчно основания да се счита, че част от основните социални и политически процеси в света протичат вече не на национално, а на регионалнолно равнище. Може би най-емблематичен в това отношение е примерът с революциите в арабските страни през последните две години, наречени твърде прибързано „арабска пролет”. Тук очевидно става дума за обективни процеси и условия, назрявали паралелно в редица държави от Северна Африка и Близкия Изток, които, независимо от спецификата на всяка страна, имат свои общи закономерности и не могат да останат затворени или решавани в рамките на отделните държави. Като може да се твърди, че като резултат дневният ред на революциите постепенно също се трансформира от национален в регионален. Парадоксално, но повикът към демократично управление, генериран от глобализацията (чрез достъпа до информация и комуникация в глобалната мрежа – и като пример отвън, и като осигуряване на международна подкрепа), приложен на национално ниво, в крайна сметка се трансформира в оформянето на нова регионална конфигурация. Стремежът към демократизация и промяна се оказа обаче подходяща платформа, първо, за масова ислямизация на политическата система на засегнатите страни (на практика повсеместно се замениха едни недемократични, но светски режими с не по-малко недемократични, но ислямистки такива), и второ, за премерване на силите между двете основни течения на исляма – шиити и сунити, представлявани респективно от Иран и Саудитска Арабия (особено очевидно това се случва в Сирия). Ако се доверим на предвижданията на Хънтингтън, това е част от оформянето на новите разделителни линии в света – прегрупиране, консолидиране и борба за лидерство в самия ислямски свят и на по-високо ниво – по-ясното очертаването на културните и цивилизационни разломи (между Европа и Азия, между християанство и ислям и т.н.) и оформянето на своеобразни политически тектонични плочи, всяка от тях със своя собствена динамика, което – би следвало логично да се очаква – рано или късно ще предизвика нови световни политически трусове.

Безспорно Европа е пионер в регионалната интеграция, а Европейският съюз е най-изградената интеграционна система към настоющия момент с много висока степен на завършеност на наднационалната правна и институционална рамка. С цялата парадоксалност на подобно твърдение може да се каже, че тя се е глобализирала регионализирайки се в рамките на един регион–континент, прехвърляйки от националната държава на наднационално, съюзно ниво редица икономически, бюджетни, финансови, политически, включително и представителни и нормативни функции. Същевременно  тя е издигнала редица високи бариери между себе си и останалия свят. Днес Европа, вече като Европейски съюз, се сблъсква с всички проблеми, произтичащи от глобализацията и стоящи за решаване пред отделните национални държави. И самата дискусия за бъдещето на Европа: чрез федерализирането (изграждане на „Съединени европейски щати"), конструиране на Европа на различните скорости и формати или върщането на ЕС към състоянието на общ пазар е показателна за липсата на единна и адекватна на световните процеси политическа визия за континента.

Впрочем, ако направим опит да хвърлим поглед малко по-напред във времето регионализацията също може да се окаже в определена степен преходен етап, доколкото тя също възпроизвежда философията и механизмите на познатото международно институционално развитие на едно ниво по-високо от това на националните държави. Но наред с това вече има достатъчно висока степен на натрупване на тенденции и аргументи, които да ни карат да мислим и за друг възможен и твърде вероятен тип полицентризъм. Условно той би могъл да бъде наречен функционален полицентризъм, като основната му отличителна характеристика е, че той излиза извън парадигмата на националната държава. Иначе казано, световните финансови центрове вече няма да са (или поне няма да са дотолкова свързани с) САЩ, Великобриатния и Китай, а ще бъдат Ню Йорк, Лондон и Хонконг. Центърът на автомобилопроизводството в света няма да бъде в САЩ или в Германия, а ще бъде в Детройт или Щуггарт. Водещи в киноиндустрията ще са не САЩ и Индия, а Холивуд и Боливуд. Списъкът с примери може да бъде произволно дълъг, но основното тук е, че не просто се променя субективното възприятие за новите световни центрове на секторно ниво (с чисто асоциативното отпадане на съответните държави като субект на това възприятие), но се формират и нови конфигурации, на мрежови принцип, които постепенно се еманципират от силовите полета на националната държава. И които много по-хармонично се вписват в условията на един глобален свят.

По всичко личи, че познатата матрица вече не може да бъде наложена върху светът днес. Което само по себе си е достатъчно основание да очакваме една достатъчно непредсказуема динамика на международното поле. И достатъчен повод за търсене на нови подходи и изработване на нова визия за развитието на света.

* Изказване на международната конференция „Диалогът Европа – Русия – Азия”, Варна, 5 октомври 2012 г.

 

Comments are closed.