Нарастващото внимание на геополитическите играчи към Балканите и Черно море ги правят една от пресечните точки както за съперничество, така и за лансирането на конкурентни проекти. И ако за НАТО и Русия военната компонента е водеща, то на този етап Китай залага главно на икономическата и инвестиционна експанзия и на „меката“ сила на културната си дипломация. От друга страна зад икономическата фасада на инициативата „Пояс и път“ прозират и сериозни политически и военностратегически интереси. Пандемията допълнително засили противоборството за световно лидерство, на първо място между САЩ и Китай, превръщайки го във всеобхватно и дългосрочно.
Членството на България в Европейския съюз и НАТО й предоставя възможности да участва активно във формирането на общоевропейски подходи, а и очакванията на партньорите са тя да даде добавена стойност при определяне политическите позиции спрямо процесите на Балканите и в Черноморския регион.
България изпитва сериозна необходимост от чужди инвестиции за стратегически проекти, които Китай може да предложи. Но изменената динамика на международните отношения и по-тясното обвързване с китайските инициативи може да внесе напрежение в рамките на ЕС и отношенията със САЩ, а и Русия. Същевременно се наблюдава засилена активност на повечето съседи на България към Китай.
Какъв е верният баланс между китайската стратегия и българските интереси и ще успее ли страната ни да го намери? На този въпрос бе търсен отговор дискусията по време на конференцията „Балканите в стратегическата визия на Китай“, организирана от института за икономика и международни отношения, Българското дипломатическо дружество и Фондация „Фридрих Еберт“ на 9 ноември 20120 г.
Програмата на конференцията включваше въвеждащо изказване на вицепрезидента на Република България Илияна Йотова, както и доклади на водещи експерти по темата: проф. Стефан Хаджитодоров от Центъра за изследвания по националната сигурност на БАН („Китай: новият глобален играч на Балканите“), доц. Мариана Тиен, китаист в БАН, главен секретар на Глобалния център за партньорство „Китай-ЦИЕ“ (17+1) („Балканите в китайския геополитически модел“), Валентин Радомирски, изпълнителен директор на ИИМО („Инициативите „17+1“ и „Триморие“ – икономически измерения и военнополитически цели“) и Ангел Орбецов, бивш посланик на България в Пекин („Българо-китайските отношения: постижения и предизвикателства“). Конференцията бе модерирана от бившия министър на външните работи Ивайло Калфин. От името на организаторите приветствия отправиха директорът за България на Фондация „Фридрих Еберт“ Хелене Кортлендер и председателят на Управителния съвет на Българското дипломатическо дружество Андрей Караславов, а директорът на Института за икономика и международни отношения Любомир Кючуков обобщи резултатите от дискусията.
Докладите и разискванията по време на конференцията потвърдиха необходимостта от задълбочен анализ на геополитическите промени в света и повишените китайски амбиции и интереси. Дори и само парадоксалната констатация, че комунистически Китай е на път да се превърне в лидер на глобалния капитализъм илюстрира тази нужда.
Очевидно ролята на Китай в света се променя. Като Китай постепенно, на основата на дългосрочна стратегия, се опитва да надгражда икономическата си експанзия с политическо влияние по света, предлагайки същевременно не-западна алтернатива за социално-икономическо развитие.
Противоборството между САЩ и Китай за глобално лидерство се очертава като доминираща тенденция в международните отношения поне за няколко десетилетия напред, като то вече става всеобхватно – не само в икономиката, търговията и инвестициите, но и в политиката, международните организации, сигурността.
ЕС еволюира в своята позиция спрямо Китай през последното десетилетие – в диапазона от стратегически партньор до системен съперник. Това обаче не пречи на практически всички страни-членки да търсят максимално интензивно двустранно икономическо сътрудничество с Китай. Всичко това на фона на концепцията на ЕС за постигане на стратегическа автономия – която би следвало да има поне два носещи елемента: единство и еманципация. Като еманципирането от своя страна има три направления: политическо – от САЩ, икономическо и търговско – от Китай, ресурсно – от Русия. Допълнено с ясното разбиране, че еманципация не означава конфронтация, а сътрудничество – но без зависимости.
Балканите не печелят, а по-скоро губят от това, че са предмет на постоянен и достатъчно силен интерес на глобалните играчи и за пореден път тук се пресичат техните геополитически амбиции. Това ги превръща в поле за противоборство, генерира напрежение, създава условия за регионално противопоставяне, осъжда ги на буферна и периферна роля в Европа. За Китай Балканите се очертават не толкова като самостоятелен и важен пазарен сегмент, колкото като предмостие за икономическа и търговска експанзия в Европа. Това определя и приоритетното ангажиране на Китай с инвестиции основно в инфраструктурата. Това от своя страна засилва политическото влияние на страната в региона, а нерядко поставя и във финансова и кредитна зависимост отделни държави.
Китайските интереси за момента заобикалят България. Не само от гледна точка на инфраструктурата и логистиката, осигуряваща пряк достъп към Централна Европа, но до голяма степен и в двустранен план. България е част от ЕС и НАТО, но има и свои национални интереси, които би следвало да формулира и отстоява в отношенията с Китай.