В Скопие спокойно могат да започнат изграждането на паметник на победилия македонизъм. Като надписът върху него трябва да бъде: „С вечна благодарност към българските политици“. Всичко това – след като България блокира откриването на преговорите за членство в ЕС на Албания и Република Северна Македония, които се предвиждаше да бъдат стартирани с междуправителствена конференция в края на 2020 г.
Какво точно иска България – и от кого го иска
„България не оспорва правото на самоопределение и идентичността на гражданите на Република Северна Македония или правото им да наричат езика си както пожелаят. Това е манипулативна теза на правителството на РСМ“. Това се твърди в официално заявление на българското Министерство на външните работи от декември 2020 г. в отговор на декларациите от Скопие, че идентичността и езикът не подлежат на преговори. По този начин България като че ли прави сериозна крачка назад и снема два от най-емоционално обагрените въпроса от дневния ред на преговорите. Иначе казано – по тези теми от никого нищо не иска. Същевременно обаче в Разяснителния меморандум до ЕС България констатира, че „етническият инженерингов проект за създаването на „македонска идентичност“ и „македонска нация“ чрез заемане на части от историята на съседни държави води и до днес до много противоречиви резултати“. Като се настоява за признаването на българските етнически корени на днешното македонско население и език. Тези два подхода не задължително се изключват взаимно, стига те да бъдат времево определени, като първият се насочи към настоящето и политиката, а вторият към миналото и историята. Като те се нуждаят и от поне две допълнения: ясно и разбираемо аргументиране на позицията пред страните членки на ЕС (към момента за Брюксел тези заявления изглеждат несъвместими и непонятни); синхронизация и дългосрочност на българската политика (доколкото официалното говорене от български политици по темата е хаотично и разнопосочно и поставя под въпрос наличието на национална позиция).
Признавайки правото на РСМ да нарича езика си както пожелае, България едновременно с това настоява документите на ЕС да се отнасят до „официалния език на Република Северна Македония“ или, в случай на абсолютна необходимост, до „македонски език“ със звездичка и пояснение под черта, както следва: „съгласно Конституцията на Република Северна Македония“. Това е изискване, което е отправено към ЕС и не касае двустранните българо-северномакедонски отношения. Защото в Договора за добросъседство този въпрос е решен с формулировката „македонски език, съгласно Конституцията“ на страната. Тук България тича след събитията, доколкото е изпуснала възможността своевременно да интернационализира тази двустранна договореност и да постави този въпрос пред ООН (където македонският език е официално регистриран), а и на кабинката за преводи на македонски език в централата на НАТО в Брюксел не стои звездичка с пояснение под черта. Което е аргумент и за ЕС да отказва. Въпреки това, при наличието на двустранно приетата формула, решението тя да намери място и в съответен международен бланкетен документ е въпрос на дипломатическо умение.
България не беше страна по спора между Атина и Скопие за името на новата независима държава. Тя първа призна Република Македония под конституционното ѝ (тогава) име. Без да поставя изискване изрично да се декларира, че понятието „Македония“ се отнася до държавата, но не и до географската област със същото име. След подписването на Преспанското споразумение обаче България вече настоява РСМ официално да декларира пред ООН и всички други международни организации, че използването на краткото име на държавата (Северна Македония) се отнася само до политическия субект „Република Северна Македония”, а не до географския регион на Северна Македония. Превръщането на тази тема сега в проблем на двустранните отношения свидетелства за определена непоследователност в българската позиция, като същевременно дава допълнителен коз при преговорите в ръцете на властите в Скопие – доколкото е очевидно, че те по един или друг начин ще трябва да потвърдят отсъствието на териториални претенции към България, но срещу това получават възможност да търсят отстъпки по други спорни въпроси. Допълнителен проблем тук представляват заявленията в Европейския парламент на български евродепутат, че „Македония е била и ще бъде българска“, както и публикуването на карта от вицепремиера на България, на която територията на съседната държава е в границите на България. Най-смущаващото в случая е, че нито чрез официално заявление, нито на политическо или обществено ниво нямаше българска реакция на тези действия, която да декларира ясно, че страната ни няма териториални претенции.
Друго основно българско искане е РСМ да декларира, че няма претенции за македонско малцинство в България. В двустранен план такъв ангажимент е фиксиран в Договора за добросъседство с т.нар. асиметричната клауза, т.е. задължение само за едната страна, македонската (нещо изключително рядко в международните договори), че „нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония“, т.е. да има малцинствени претенции. По тази причина РСМ официално не заявява преки претенции спрямо България, но подкрепя на международното поле (основно в Европейския съд по правата на човека) признаването на македонски партии и организации в България, опитвайки се да докаже, че проблемът не е българо-македонски, а българо-български – между държавата България и нейни граждани. И в редица случаи решенията на Съда не са в полза на България, но причината не е в това, че се настоява за признаване на малцинство, а в правно неиздържаната аргументация на български съдилища, отказали съответната регистрация.
Това, че те не са прави, не означава, че ние не действаме глупаво
Това, за което България има всички основания еднозначно да отправи като искане към РСМ, е в полето на политиката. И по-точно – използването на историята за политически цели. С всички произтичащи от това импликации по отношение на вече споменатите теми. Както и прибягването към езика на омразата в публичното пространство за постигането на тези цели.
Твърде удобно – и абсолютно невярно е, че критикуващите днешната политика на българското правителство отричат историята. Това е елементарна подмяна на предмета на дебата. Критиката е насочена към политиката, а не спори с историята, тя се отнася за настоящето, а не за миналото. Защото днешните грешни решения се проектират в бъдещето.
Създаване на Съвместната експертна комисия по исторически и образователни въпроси беше успех за България. Комисията е инструмент – важен за страната ни. Който обаче беше употребен крайно неумело. И по тази причина тя бе обречена изначално на неуспех. Като вината не е на самата Комисия, а на правителството, което ѝ постави неизпълними задачи, прехвърляйки върху нея собствените си отговорности. Тя беше натоварена с очакванията, че ще реши всички политически спорни въпроси (нещо, което не е в нейните прерогативи), като същевременно ѝ бе възложено да направи инвентаризация на историческите личности (което пък не е в ничии възможности – защото техният списък никога не би бил изчерпателен). Комисията не разполагаше с одобрен от правителството мандат, т.е. преговорни позиции (с други думи, в нея се разговаряше, но не се преговаряше), нямаше двустранно фиксиран дневен ред, отсъстваше времева рамка, нямаше яснота как приключва нейната дейност и как евентуалните договорености се превръщат в правни задължения на страните. И най-важното – Комисията не можеше да отбележи сериозен прогрес без постигането на политическо съгласие по понятието „обща история“, залегнало в Договора – като обхват, съдържание, и най-вече като времеви рамки. Защото едва тогава всяка историческа личност естествено щеше да попадне в съответния период.
Блокирането на началото на преговорите за членство на РСМ в ЕС беше огромен подарък за македонизма. Още след приемането в края на 2019 г. от българското правителство на Рамковата позиция относно разширяването на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране на РСМ и Албания и гласуването на резолюцията по този въпрос от българския парламент, социологическите изследвания показаха огромен ръст на гражданите на РСМ, които считат България за неприятел – от под 1% преди това до над 20%. След отлагането на началото на преговорите година по-късно тази тенденция се превърна в устойчиви и масови антибългарски обществени нагласи, изкристализирали както във вербална агресия спрямо страната ни (ескалираща до изгарянето на български флаг), така и до заплахи към гражданите на РСМ с българско етническо самосъзнание.
Целта на македонизма е да култивира у гражданите (именно гражданите) на страната самосъзнание за идентичност, исторически различна от българската и да ги накара да вярват, че нямат нищо общо с България. С блокирането на началото на преговори за членство в ЕС ние успяхме да постигнем нещо повече: гражданите на РСМ да не искат да имат нищо общо с България – дори и тези, които познават и признават историческите факти.
Кризата в двустранните отношения доведе до промени в подхода към малцинствата. Но не по отношение на претенциите за македонско малцинство в България, а за наличието на българско малцинство в РСМ. Досега и двете страни, всяка по свои причини, се въздържаха от стъпки за институционализиране на такова малцинство. България – защото обособяването на българско етническо малцинство би означавало наличието на не-българско, македонско етническо мнозинство (теза, която лежи в основата на македонизма). РСМ – защото имаше притеснение, че добавянето в Конституцията на страната на седма, българска „част от народ“ (както там са формулирани етническите групи) наред с албанци, турци, власи, сърби, роми и бошняци, може да даде тласък за нарастване броя на гражданите на страната, деклариращи български етнически корени – особено като се има предвид стремежа за получаване на българско гражданство през призмата на членството на България в ЕС. Очевидно тези опасения в Скопие постепенно отпаднаха като резултат от масовизирането на антибългарските настроения (включително и натиска срещу гражданите на страната с българско съзнание) и там назрява готовност да се търси формалното признаване на българско малцинство. Защото са убедени, че броят на официално заявилите се като българи ще бъде политически много удобен за целите на македонизма. Би било сериозна изненада, ако при тези условия цифрата на деклариралите български етнос граждани на СРМ не бъде в пъти по-малка от притежателите на български паспорти. А публикуването в България на уличителни списъци с имената на македонски политически и обществени фигури с българско гражданство прави още по-уязвими на натиск българите там, издигайки двойна стена около тях – и към България, и към СРМ.
Два съвършено различни договора
Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни от 2017 г. не решава спорните въпроси между тях. Но чрез неговото подписване България си осигури необходимата правна основа за целта. Не случайно македонските правителства в продължение на десетилетие (от 2008 г., когато България официално връчи първия проект) държаха текста дълбоко в дипломатическите чекмеджета, а когато все пак им се наложи да започнат преговори, то дълго време блокираха постигането на съгласие. Защото Договорът превръща в международноправни задължения договореностите от Декларацията на премиерите на двете страни от 1999 г. (препотвърждавайки езиковата формула, както и асиметричната клауза по отношение на „македонско малцинство“ в България)., като ги допълва с няколко ключови нови положения.
Най-същественият пробив, постигнат в този договор бе фиксирането на понятието „обща история“, което бе силен удар върху фундамента на македонизма, претендиращ, чрез заемки от българското историческо наследство, че двете страни имат самостоятелно – и различно една от друга, държавно историческо развитие през вековете. Не случайно тази постановка веднага стана предмет на атака и опити за терминологична подмяна („съвместна“ вместо „обща“) в Скопие. Като естествено следствие от тази договореност бе и постигнатото съгласие за създаването на Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, както и съгласието за съвместно честване на общи исторически събития (впрочем, такива чествания, включително поднасяне на венци на паметници на оспорваните исторически личности, бяха достатъчно честа практика през първото десетилетие на века – която бе ликвидирана през последните години).
Следва да се отбележи, че сравненията на договорите, подписани от Атина и София със Скопие са твърде некоректни и неправомерни. Защото те са много различни, като България и Гърция решават коренно противоположни задачи: Гърция доказва, че съвременната македонска държава няма нищо общо с Гърция, а ние се опитваме да докажем, че всичко ни е било общо. В първия случай става дума за акт, във втория – за процес: при Гърция въпросът приключва с подписването на Договора от Преспа, при нас започва с Договора за добросъседство. Нещо повече, в международен план Договорът за добросъседство е единственият инструмент, който ни позволява да включим двустранните проблеми в преговорната рамка на ЕС – чрез фиксираното в решението за започване на преговорите изискване за неговото изпълнение (защото ЕС не приема включването на конкретни спорни въпроси със страната-кандидатка като преговорно условие).
Капанът, който сами си конструирахме
България се вкара в капан. Като както по-нататъшното блокиране началото на преговорния процес, така дори и постигането на компромис вече крият в себе си негативи. Дори и когато рано или късно, под времевия или партньорски натиск, бъде постигнато съгласие, то отрицателните ефекти до голяма степен вече са изконсумирани.
Първо, в рязкото засилване на антибългарските нагласи сред гражданите на нашата съседка. А всеки публичен скандал работи в полза на македонизма – за да разделя и противопоставя. Често пъти търсен провокативно в Скопие, но този път поднесен наготово от българска страна. Резюмето на нашата позиция изглежда твърде странно: не ни интересува какво мислят за нас (т.е. антибългарските настроения), но настояваме да не казват и да не пишат (в учебници, медии и т.н.) това, което мислят. И ако нашата цел е да се преборим с македонизма като антибългарска идеология, то сегашните ни действия са изцяло контрапродуктивни – ние работим срещу собствените си интереси, наливайки вода в мелницата на македонизма.
Второ, в международната изолация, в която България успя много успешно да се постави. Тъжната констатация е, че ние пропиляхме цялото това предимство, което членството в ЕС ни даваше. България се провали в опита си да използва ЕС като инструмент за колективен натиск срещу РСМ. Нещо повече, както показа публикуването на доклада на Европейската комисия за СРМ и гласуването на съответната резолюция на Европейския парламент през март 2021 г., ние вече се борим не само със Скопие, но и с Брюксел – с европейските институции. Отпадането на поправката на резолюцията на Европарламента, осъждаща България и подкрепяща РСМ спести на страната ни едно унизително мъмрене. Но смисълът на отпадналите три изречения е пространно изложен в приетите три страници на резолюцията, където изрично се посочва, че злоупотребата с процеса на разширяване на ЕС от страни членки за решаване на двустранно културно-исторически спорове застрашаваща политиката на ЕС в региона, припомня се, че разширяването следва да почива на обективни критерии, а не да се препятства от едностранни интереси, приветства се РСМ за работата по разрешаване на двустранните проблеми със съседите и като общ призив се настоява за максимално бързо стартиране на преговорния процес с РСМ и Албания.
В ЕС не разбират и не приемат нашата позиция – и това не е проблем на ЕС, а български. Защото, освен всичко друго означава, че не сме си свършили работата там. Което пък прави още по-трудно постигането на каквато и да било подкрепа в рамките на ЕС по този въпрос при бъдещите преговори за членство на РСМ в Съюза. Същевременно България пое всички негативи – и в ЕС, и в региона – за блокиране процеса на разширяване. И всички страни членки, които всячески се опитват да препятстват разширяването, с удоволствие се скриха зад нас. Включително и тези, които са против началото на преговорите с Албания и искат разделяне на двете страни. С други думи, България се оказа виновна не само пред РС Македония, но и пред Албания. От друга страна преговорната рамка и новите механизми за преговори са така подготвени, че цяла Източна Европа щеше още да преговаря, ако нашето присъединяване се осъществяваше при същите условия. Но сега ние поехме върху себе си отговорността за всички забавяния и проблеми, които са заложен в тази преговорна рамка. Нещо повече, България изцяло дискредитира натрупаните позитиви и собствения си приоритет като председател на Съвета на ЕС за приобщаването на Западните Балкани към Съюза. Като това създаде негативни нагласи не само в Република Северна Македония, но също така и в Албания, а и в други съседни страни, отваряйки в същото време широко вратата за активизиране на сръбското влияние в Скопие. Което пък поставя остро твърде неудобния въпрос: Наясно ли е България със собствената си външна политика?
И трето, в добавка към всичко това – в превръщането на националистическото говорене в норма на политическа коректност в България и съревнование по патриотизъм, дамгосващо като предатели всички критични гласове. С акцент повече върху трупането на вътрешнополитически дивиденти (и силен предизборен привкус), отколкото с цел решаването на външнополитически казус.
Изходът?
Очевидно излизането от кризата в отношенията между двете страни може да бъде постигната само по пътя на преговорите, чрез постигане на двустранно приемливо решение. Като тук могат да се обособят две полета на действие.
На първо място и най-важно: двустранният диалог без който никакво решение не би било възможно. Условията за това след ноември 2020 г. са силно влошени и няма основания да се очаква бърз пробив. Свидетелство за това е и практическото блокиране на дейността на Смесената комисия по историческите въпроси. Впрочем, по нататъшната нейна дейност като експертен формат би могла да има някакви резултати само ако предварително бъде постигнато политическо съгласие по основните спорни въпроси и преди всичко дефинирането на термина „обща история“. В противен случай тя ще продължи да излъчва негативизъм и несъгласие. Това еднозначно прехвърля преговорния процес на политическо, междудържавно ниво, в рамките на създадената с Договора за добросъседство Съвместна междуправителствена комисия или пък в специално договорен преговорен формат. Като преговорите следва да имат достатъчно ясен времеви хоризонт и завършат с поемането на обвързващи договорни ангажименти. Идеята, че е достатъчно да се появят двама обединители от двете страни на границата, които ще поднесат готовото решение и ще спечелят вътрешнополитически овации е илюзорна, защото никакво съвместно решение не би могло да бъде постигнато без предварителни тежки и отговорни експертни преговори.
Другото поле за действие е в рамките на ЕС. Ако България иска да има подкрепа там (а не да се оплаква, че всички държави и институции на Съюза подкрепят кандидатстващата за членство РСМ срещу членката България), тя трябва да започне да говори с разбираеми и приемливи за ЕС аргументи. България много успешно успя да извади РС Македония от натиска за постигане на критериите, под който тя щеше да се намира в целия процес на преговорите за членство по всяка една от преговорните глави, като същевременно привлече целия международен натиск върху себе си. С досегашната си позиция ние отричаме самия фундамент на ЕС – двустранните проблеми и историята да не бъдат вкарвани в Съюза. Не случайно министрите на външните работи на Чехия и Словакия официално заявиха, че винаги ще блокират подобен подход. Затова и България никога няма да получи отделна глава за хоризонтален мониторинг върху двустранните отношения по всички клъстери/глави и по време на целия преговорен процес. Друг е въпросът, че и в момента страната ни разполага с достатъчно налични инструменти за отстояване на своята позиция, стига да успее да ги използва разумно. Често се забравя, че изпълнението на Споразумението за стабилизация и асоцииране (т.е. правната основа на сегашните отношения между ЕС и РСМ) е второто задължително условие, наред и наравно с Копенхагенските критерии, което е включено в преговорната рамка. А там добросъседството е изрично фиксирано и подложено на мониторинг в ежегодните доклади – в чието приемане България участва. Освен това спазването на Договора за добросъседство вече фигурира във всички присъединителни документи на РСМ като необходимо условие, част от преговорния процес.
Противно на широко разпространеното мнение, че България няма за къде да бърза и може да изчаква докато в Скопие приемат всички български условия, анализът сочи по-скоро обратното – времевият фактор не работи в полза на българските интереси. С всеки изминал ден броят на гражданите на РСМ, които отричат българската позиция не намалява, а се увеличава, т.е. укрепват се основите на македонизма. В същото време изострянето на глобалната конфронтация с Русия и Китай и стремежът за тяхното възпиране в региона ще води до постоянно засилване на международният натиск за деблокирането на процеса на приобщаване на Западните Балкани към ЕС – и този натиск ще бъде повече върху София, отколкото върху Скопие. А свързването на целия регион с представата за засилени рискове от политическа несигурност и дестабилизация неминуемо ще засегне негативно и България – и като политическа тежест, и като икономическо развитие, и като инвестиционна дестинация. Същевременно ескалацията на антибългаризма в РСМ ще консолидира много по-сериозна обществена съпротива срещу възможните разумни компромиси. Същото се отнася и до патриотарските нагласи в България, което ще прави все по-сложна задачата на всяко българско правителство, което си постави за цел да намери взаимноприемливо решение на проблемите. Колкото повече се проточва във времето този процес, толкова по-трудно ще става постигането на съгласие и – вероятно, с толкова по-големи компромиси от българска страна той ще бъде съпроводен. Затова България има интерес да бъде активната страна за преодоляване на блокажа. Рано или късно такова споразумение ще бъде постигнато. Но в обществото, в съзнанието на гражданите отношението ще се определя вече не от наследеното общо, а от натрупаното различно.
В крайна сметка всичко се свежда до това каква е нашата стратегическа цел по отношение на РС Македония. Максимално опростената и практически приземена формула би могла да се сведе до следното: две съседни държави, страни членки на ЕС, с практически несъществуващи граници помежду си, отворени за общуване между гражданите, бизнеса, културните институции на двете страни, където всички тези спорове постепенно стават все по-ирелевантни и най-вече – където хората не се мразят един друг. Македонизмът се стреми да отграничава, да разделя, да издига бариери, да противопоставя. Ние би следвало да правим точно обратното – да търсим общото, да премахваме бариерите. Иначе казано, да мислим за Македония като за нещо близко, като за хора и в бъдеще време, а не като за нещо чуждо, като за територия и с поглед към миналото. Защото става дума за съзнанието на хората – и точно борбата за него ние губим.
Тъжната констатация е, че концентрирана върху противоборството с институциите в Скопие, България загуби, вероятно безвъзвратно, връзката с гражданите на РС Македония. А от момента, в който започнем да се борим не срещу македонизма, а срещу македонците, срещу гражданите на РСМ, това ще означава, че македонизмът е победил.