„Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ На фона на бежанската криза и отношението към икономическите мигранти, до голяма степен и от страна на левите партии в Европа, този лозунг на Интернационала днес звучи не съвсем реалистично. И не само и не толкова защото мигрантите не се възприемат като пролетарии (при цялата необходимост от уточнение на съдържанието на това понятие сега), а поради факта, че в много по-общ, идеен план, левицата в Европа не успява да намери верните отговори на процесите на глобализация и често се оказва в състояние на сериозно раздвоение на личността: лява у дома, но не съвсем лява спрямо света.
Глобализационният контекст
Глобализацията е обективен процес. Както промишлената революция и новите производствени отношения разчупиха рамките на феодалното стопанство, така и революцията в областта на технологиите, информацията и комуникацията направи националните граници тесни за глобализиращия се капитализъм. От тази гледна точка идеите за де-глобализация, за затваряне в националните граници (проповядвани основно от десни популисти с най-видим пример американският президент Тръмп – но и от значителна част от левицата) по своята същност са израз на своеобразен политически нео-лудизъм, при който съпротивата срещу негативните социални последствия от един обективен процес се пренася от причината върху следствието. А реално този антиглобализационен откат, който се наблюдава през последните години, свидетелства по-скоро за преминаването от един етап на глобализация (от т.нар. „дива глобализация“, без правила и регулация) към следващ такъв (в посока нормативно регулиране на глобализацията), отколкото за обръщане на процеса.
Глобализацията облагодетелства големите в икономиката – тези, които имаха необходимия финансов, технологичен и производствен ресурс за да завземат открилите се свободни пространства, запълвани дотогава от многобройни, относително по-малки и не толкова конкурентоспособни икономически субекти. Пандемията направи още по-видими уязвимите места на системата. Защото досега процесите на глобализация се развиват именно по-правилата на по-богатия и по-силния, а двигателят е не прогресът, а печалбата. Тя породи един достатъчно ясно видим глобализационен монополизъм. Не случайно в повечето сфери на производството и услугите се оформиха групите на „големите три/четири/пет …“, доминиращи пазара (включително и този на труда) и диктуващи неговите условия. Това от своя страна постави достатъчно остро въпроса за гарантиране на една по-нормална конкурентна среда и регулиране на икономическата активност на глобално ниво.
От друга страна новите технологии и глобализационните процеси очертаха редица правно нерегулирани пространства, което способства както за бързата експанзия на нови транснационални корпорации, така и за възникването на сериозни казуси и колизии по линията на съприкосновение „национално-глобално“. Не случайно капиталът, като най-мобилен, първи и най-мащабно се възползва от тези нови възможности – и респективно първи, още по време на финансовата криза през 2008 г., се сблъска с произтичащите проблеми от липсата на ясни и прозрачни правила. Най-видимо тези процеси се илюстрират с историята на новите глобални технологични гиганти и развитието на интернет и киберпространството. От една страна практически неограниченият достъп до информация и възможност за комуникация осигури силна демократична компонента на глобализационните процеси, но от друга той даде сериозен инструмент в ръцете на дигиталните платформи, включително да влияят върху политици и политически решения. Не на последно място – и да си избират подходящо национално данъчно законодателство или просто да избягват заплащането на огромни по размер данъци.
С отстъплението на нео-либерализма настъпи и известна промяна в балансите между глобалното и националното, респективно между корпоративното и публичното начало в полза на последните. Затова и напълно естествено дойде решението на страните от Г-7 да направят първата стъпка към създаване на всеобщи правила на играта, предлагайки минимален глобален данък печалба върху най-големите корпорации от 15%. Това решение, определяно като историческо, доколкото се явява първи опит за установяване на глобални правила, като същевременно се стреми да постигне приемлив баланс спрямо запазването на националния суверенитет на държавите да формират собствена данъчна система, до голяма степен може да постави началото за развитие на евентуална бъдеща глобална правна рамка[1]. Проблемът обаче, както посочват неговите критици е, че то на практика може да доведе до още по-сериозен удар върху по-бедните страни – защото дори и когато всички осъзнават, че е назряла необходимостта от регулация, правилата (поне на първоначалния етап – докато се формират адекватни баланси) се пишат от богатите и в полза на богатите[2].
Отличието между евентуалната нови глобални правила и сегашната международни такива не е само терминологична, защото вече съвсем отчетливо се наблюдава появата на нова глобална субектност: наред с националните държави на това поле действат не само транснационалните корпорации (често по-могъщи от много държави), но и редица не-държавни фактори – неправителствени организации с глобален обхват („Грийнпийс“, „Лекари без граница“ и т.н.), формирования от типа на „Ислямска държава“ и Ал-Кайда и др. Свободната комуникация и практически неограниченият достъп до информация породиха и един показателен парадокс: наличието на достатъчно влиятелно глобално обществено мнение – при отсъствието на глобално общество.
Въпреки това обаче създаването на нова институционална и правна рамка, отговаряща на глобализационните процеси, изглежда почти като Сизифов труд от днешна гледна точка, доколкото за това липсва базисното условие – ясна визия как изглежда управлението на един глобален свят. Независимо от растящото многообразие на глобални субекти, което поставя под огромно напрежение цялата следвоенна подредба на света, както и от нарастващото влияние на глобалните корпоративни интереси, националната държава остава поне в обозримо бъдеще носещата конструкция на световната политическа и икономическа архитектура. Иначе казано, динамиката по линията на противостояние „национално-глобално“ ще бъде определяща за развитието на света през следващите десетилетия.
Глобализацията на социалните проблеми
Глобализацията глобализира и социалните проблеми. И бедността на Африка днес вече не е само проблем на Африка, но и на Европа. Защото генезисът на мигрантския натиск се крие в бедността и опитите за затягане на граничните мерки и достъпа до Европа и САЩ могат да допринесат за контрол върху процеса и евентуалното му де-ескалиране във времето, но не и за неговото решаване. С други думи, те не водят към отпадане на причината за миграцията, т.е. преодоляването на бедността (както впрочем и бежанската вълна не може да бъде преустановена без да се прекратят военните конфликти, които я предизвикват).
Три големи дефицита, определящи обществената и политическата динамика в Европа, изкристализираха през последните години: на сигурност, на справедливост и на доверие[3]. Глобализацията отваря държавите, прави границите лесно преодолими – за информация, комуникация, движението на капитали, стоки, дори и хора. Но тя не само отваря, но и затваря обществата. Реално бариерите между държавите падат, разделителните линии между хората остават.
Кризата на националната държава в резултат на процесите на глобализация, пробиването на нейната защитна черупка, води до засиленото усещане за загуба на сигурност (политическа и социална) и на хоризонт (персонален и национален). Революцията в сферата на информацията и комуникациите неминуемо води и до увеличена социална мобилност на населението по света (основно в посока Европа). Засилената миграция от своя страна има като последствие нарушаване и размиването на националните социални баланси и уют, гарантиращи политическата стабилност. Наблюдава се криза на общественото съзнание, генерираща дълбоки вътрешни разломи. Загубената сигурност се търси на по-ниско, под-държавно ниво – в общността на етноса, религията, идеите. И най-вече – срещу другите, различните.
Глобализацията оголи едно от основните противоречия на съвременния свят – неравенството. И рязко засили чувството за несправедливост. До неотдавна завоалирано в рамките на устойчиви социални структури в Европа, днес неравенството разгръща пълния си дестабилизиращ ефект – националните баланси, осигурявали доскоро държавна стабилност и битово спокойствие, потънаха в морето на световните дисбаланси. Само 1% от богатството на водача в класацията Джеф Безос, изпълнителен директор на „Амазон“, се равнява на целия здравен бюджет на Етиопия – с население от над 100 милиона души[4]. Дори в Европа вече се заговори за бедност. Като тук не става дума за абсолютна бедност, характерна за страни от Азия и Африка, а за процес на обедняване и социална несигурност за бъдещето.
Последствия от тези процеси са задълбочаването на кризата в два ключове елемента на демократичната политическа система – на представителството и на доверието. Най-видимото свидетелство за това е процесът на откъсване на управлявани от управляващи, на елитите от гражданите, на традиционното партийно представителство (т.н. мейнстрийм партии) от проблемите на населението. Което от своя страна преформатира политическото пространство: размиват се границите между традиционните партии по оста ляво-дясно и те вече не се разглеждат като носители на алтернативи за решаване на проблемите, а като част от статуквото и дори причина за тяхното задълбочаване. Вследствие на това се наблюдава нарастващо недоверие към институциите и постепенно обръщане на обществата в посока силни, често силови, политически личности.
Има достатъчно основания да се твърди, че са налице характеристиките на една системна криза, произтичаща от невъзможността да се даде адекватен отговор на предизвикателствата, поставени от процесите на глобализация. Създава се усещането, че човечеството като цяло изостава от развитието на собствения си технологичен прогрес, че се ограничава с констатации за вече случилото се, че отсъства визия за посоката на развитие, липсва тази мета идея, която да осмисли и целенасочи движението напред. Нещо повече, налице са симптоми за своеобразна (и парадоксална като формулировка) дехуманизация на човечеството. На поне две нива: технологично – където автоматизацията и изкуствения интелект постепенно изместват хората, без да им се предложи алтернатива, т.е. появява се ужасяващо звучащата категория на „излишните хора“; и функционално – при което в центъра на развитието вече не е човекът, а печалбата. Иначе казано, инструментът (машината, парите) заплашва да измести човека – като цел и като ценност.
Левият отговор
В глобалния свят като че ли дясното става все по-дясно, а лявото – все по-неясно. Левицата така и не успя – и не успява – да намери адекватен отговор на всички тези проблеми и противоречия, породени от обективния процес на глобализация. На първо място – загуби се фокуса относно обекта на социална защита. Промяната в характера на труда, на съотношението между заетите с умствен и физически труд в полза на първите, разширяването на сферата на услугите, нарастване броя на самонаетите и т.н. – всичко това наложи преосмисляне на понятието „хора на наемния труд“, при това не просто разширяването му отвъд полето на физическия труд. Опитите да се върне лявостта на лявото в новите условия чрез въвеждане на понятия тип „прекариат – като съвременна версия на пролетариата на Маркс: нова класа на алиенирани, необезпечени работници, узрели за радикализация и мобилизация срещу плутокрацията“[5] потвърждават по-скоро наличието на проблем, отколкото да дават завършен отговор за неговото решаване.
В същото време преобладаващият разширен поглед към социалната стратификация нерядко отвежда левицата отвъд социалното, дори отвъд интересите на средната класа, ангажирайки я с идеи и политики, реално отговарящи на интересите на богатите слоеве от обществото – в една игра с белязани карти, където правилата на играта се диктуват от малка кохорта богаташи на върха на обществената пирамида[6].
Като резултат ролята на лявото и най-вече – политиката на левите партии в Европа – все повече се свеждат до тази на социален амортисьор, до омекотяване на противоречията на системата, а не до нейната промяна. Което дава основание за все по-често повтарящата се констатация, че лявоцентристките партии станаха твърде буржоазни[7]. Дори не и „до изграждането на система, която приоритизира човешките нужди над корпоративната алчност и милитаризма“[8]. Академичните търсения в посока „пост-капитализъм“ засега не успяват да предложат реалистична алтернатива – като визия и като политика, която да мобилизира широка обществена подкрепа.
Капитализмът се глобализира, лявото се „национализира“. Откатът към националното изглежда достатъчно проследим като тенденция, включително и сред левоцентристките партии. Интернационалната социална солидарност трудно прескача границите навън, докато страхът за националната идентичност и социалните придобивки се опитва да ги затвори за мигрантите навътре. Отчитайки обективния факт, че нито една социална или политическа система, дори и в най-развитите страни, не може да поеме тежестта на милиони мигранти от Азия и Африка, Европа прибягна до изглеждащите неизбежни ограничителни мерки. Те обаче са в състояние да предотвратят (по-скоро – да отложат) кризата, но не и да решат проблема. Разлика между левия и десния отговор в повечето страни все пак имаше и тя бе съществена – левицата направи възможното за осигуряване възможности за интегриране на вече влезлите в Европа мигранти, докато при десните акцентът беше върху недопускането и експулсирането. И в двата случая обаче липсва визия за това как се преодолява бедността и неравенствата в един глобален свят.
Нещо повече, не предлагайки адекватни отговори „навън“, левицата започва да губи опори вътре, на национално ниво. При отсъствието на солидарни алтернативи засилените обществени страхове тласнат именно най-уязвимата част от населението към търсене на сигурност в националното затваряне и към крайната десница. И опитите на левите партии да се съревновават с десницата на полето на национализма са априорно обречени на провал.
Отсъствието на ясна визия за това как изглежда лявото и социалното в един глобален свят намери израз и в постепенното плъзгане на левицата към защитата на по-периферни, основно малцинствени права за сметка на социалните проблеми на мнозинството. Най-очевидно това се демонстрира в извеждането като приоритет – в много случаи основен – на правата на сексуалните малцинства. Превръщането на една по принцип демократична цел, свързана със защита на човешки права, от кауза в догма обаче рискува да дискредитира както самата цел, така и да стесни и подмени идейния обхват на лявото. Още повече, че други политически формации и обществени течения, на първо място зелените и еколозите, успяват доста по-адекватно (и атрактивно) да отговорят на съвременните глобални предизвикателства, изземвайки политически теми и територии, които съдържателно би следвало да принадлежат на левицата.
Лявото в България на глобализационен фон
Лявото в България естествено е подвластно на тези по-дълбоки тенденции, като същевременно то е част и от спецификата на развитието на левицата в източната част на континента. На практика в цяла Източна Европа левите партии изпитват значителни политически трудности, а в отделни страни техните електорални резултати за дълго останаха в диапазона на едноцифрените числа. Силният откат след промените в страните от региона доведе до сериозно отклонение на политическото махало към дясната екстрема и до отрицание не само на социалистическото, но дори и на социалното. Разбира се, тук следва да се отчита и обстоятелството, че в много случаи ставаше дума за терминологично отграничаване, а не за съдържанието на политическите виждания. Рязкото социално разслоение на обществата, съпроводено със силните усещания за дефицит на сигурност и справедливост, направиха належащо предприемането на спешни политически мерки.
Парадоксално е, че отречената държава с нейната силна преразпределителна функция, се върна в тази част от континента не през лявото, а през крайно дясното – популисткото и националистическото. Най-типичен пример в това отношения са Полша и Унгария, но и България по същество попада в същата група – с тази разлика, че докато в първите две страни популистко-националистическото начало беше обединено в една партия (Право и справедливост в Полша и ФИДЕС в Унгария), то у нас през последните години то управляваше в коалиция: популистите от ГЕРБ и националистите от Обединени патриоти. Същественото отличие е, че докато в Полша и Унгария правителствата предложиха и много сериозни социални програми (за заетост, срещу младежката безработица, за подпомагане на млади семейства и при отглеждане на деца и т.н.) то в България преразпределителните функции на държавата се свеждаха не до осъществяване на политики, а до усвояване на ресурси – при това в пределно ограничени олигархично-корупционни схеми.
Тази своеобразна политическа инверсия, наследена от началото на прехода в цяла Източна Европа – на революционното дясно (когато етикираните като десни политически формации рушаха дотогавашната система) и консервативно ляво (водещо ариергардни боеве за запазване на поне част от социалните характеристики на управлението) продължи да оказва влияние върху развитието на левите партии в България и след неговото приключване. В политическия речник на левицата много по-често звучат термини като „бизнес“ и „предприемачи“, отколкото „работници“ или „трудещи се“, а понятията „капитализъм“ и „социализъм“ практически изчезнаха. Налице е силна идейна недостатъчност – не само като невъзможност да се посочи алтернатива за развитие, но дори и като анализ на процесите.
По-същественото обаче е, че социалното беше второстепенно и като реални политики. Реформите в практически всички социални сфери (преди всичко здравеопазване, образование, но също така и пазар на труда, политика на доходите и данъчното законодателство), дори и когато се осъществяваха от леви правителства, по-скоро циментираха социалните неравенства в обществото. Достатъчно е да се спомене само приемането на плоския данък, както и приходната част на държавния бюджет – основно от ДДС, т.е. за сметка на потреблението на всички граждани, независимо от техния социален статус.
Кризата на социалното, на лявото, има своите по-дълбоки корени в процесите на разграждане на социума. Резкият ценностен обрат, извеждането на преден план на богатството и силата за сметка на интелект, образование, професионализъм постепенно структурираха едно крайно егоцентрично общество със силно ограничени социални връзки. Наблюдава се тенденция към атомизация на обществото, социална изолация и маргинализация, водещи към разпад на социалната тъкан и сериозен дисбаланс в общественото възприятие на ценностната релация общо-частно в полза на последното. Отсъствието на солидарност и социална чувствителност превърнаха парвенюшката арогантност на новобогаташите в ежедневие, дори в норма за подражание.
На този фон силното политическо присъствие на левицата в България, особено в годините на прехода, до влизането на страната в ЕС, неминуемо я натовариха и с огромна част от отговорността за несполуките и разочарованията. Бидейки единствената политическа константа за изминалите тридесет години при появяващи се и изчезващи политически формации в центъра и вдясно от него, БСП до голяма степен се превърна в олицетворение на целия период. И не случайно електоралното влияние на левицата постепенно, но постоянно се свива, а дори и протестите през лятото на 2020 г. не припознаха БСП като част от една обща опозиционна борба срещу корумпираната олигархическа власт, а я етикираха като част от статуквото. Иначе казано, както и другаде в Европа, БСП и левицата като цяло на този етап не се възприемат като алтернатива за решаване на проблемите, а като част от причината на същите тези проблеми. И силната обществена резигнация срещу политиците, а и кризата на доверие спрямо политиката като цяло, не пощадиха левицата и водят до ерозия на нейното влияние.
Същевременно лявото засега не успява да намери съвременен отговор на тези проблеми – както на идейно, така и на политическо ниво. В идеологически план се наблюдава постепенно приплъзване на БСП от социална към народна партия. Което, освен размиване на обекта, т.е. на хората на наемния труд и социално слабите – често за сметка на интересите на бизнеса – придава и достатъчно видим популистки крен на партията. Тя до голяма степен придоби характеристиките на консервативна и националистическа формация – и започна да бъде разпознавана като такава в по-широкия, европейски контекст на лявото.
В Източна Европа, и това е особено валидно за Българя, левицата потърси отговор срещу проблемите, породени от глобализацията, с поглед към националното. В редица случаи премиващо в националистическо. Най-видимо това пролича в позициите на време на бежанската и мигрантската криза. Като цяло БСП и левицата в България не предложиха на обществото, където мигрантите фигурираха единствено като статистика, но не и като хора, друг прочит по този въпрос, не артикулираха отчетливо причините (войната – за бежанците, бедността – за мигрантите), а доста хармонично се вписаха в общия подход на стигматизиране на мигрантите, изчерпвайки политическия отговор до изграждането на стени по границите. На практика социалните измерения на мигрантската криза отсъстваха в политическия дискурс на лявото – и като анализ на нейния генезис, и като политики за преодоляването ѝ.
Доста далеч от левите разбирания в Европа се оказа БСП и по трактовката на Истанбулската конвенция. Отхвърляйки априорно и по принцип документа, т.е. заедно със спорните текстове на т.нар. „джендър идеология“ и тези за домашното насилие над жените, партията се отказа да проведе съдържателен дебат по един може би не най-значим, но достатъчно приоритетен за европейската левица проблем. Нещо повече, извеждането на отхвърлянето на Истанбулската конвенция като основен критерия за идейна правоверност, респективно като предварително условие за включване в листите за Европейски парламент, позиционира БСП сред най-консервативните партии от европейската десница.
В резюме: левицата в България се сблъсква с всички тези проблеми, предизвикани от глобализацията и характерни за лявото в международен план през последните десетилетия. Допълнени от националната специфика на един олигархично-корупционен модел, срещу който тя не намира адекватен отговор. Като освен всички друго българската левица изглежда достатъчно изолирана от идейните търсения на международното ляво – не само като участие в тях, но дори и като отглас, предизвикващ вътрешен дебат. Което засилва усещането, че лявото присъства в идеологическия етикет, но не задължително в политическото съдържание.
Дълбоко интернационално по своя генезис и по своя характер, лявото не успява да намери адекватен отговор на процесите на глобализация на капитализма. Като първа, но задължителна крачка, се очертава необходимостта от връщането към един по-интернационален и по-стратегически подход и най-вече – формулирането на ясна визия към какъв тип общество то се стреми[9]. И левицата в България не може да си позволи да остане извън този процес на търсене.
[1] Rodrik, D. The G7 Tax Clampdown and the End of Hyper-Globalization. Project Syndicate, June 7, 2021. https://www.project-syndicate.org/commentary/g7-corporate-tax-agreement-end-of-hyper-globalization-by-dani-rodrik-2021-06
[2] Ghosh, J. The G7’s tax reform could entrench global inequality. International Politics and Society Journal, 11.06.2021. https://www.ips-journal.eu/topics/economy-and-ecology/the-g7s-tax-reform-is-inadequate-5234/?utm_campaign=en_903_20210615&utm_medium=email&utm_source=newsletter
[3] Кючуков, Л. Европейският съюз пред избор(и). „Ново време“, бр. 2, февруари 2019 г., стр. 35-50.
[4] 26-те най-богати в света притежават толкова, колкото най-бедните 3,5 млрд. души, 21 януари 2019. https://news.bg/int-politics/26-te-nay-bogati-v-sveta-pritezhavat-tolkova-kolkoto-nay-bednite-3-5-mlrd-dushi.html
[5] Roubini, N. The Main Street Manifesto. Project Syndicate, June 24, 2020. https://www.project-syndicate.org/commentary/main-street-manifesto-for-covid19-crisis-by-nouriel-roubini-2020-06?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=271329e57b-sunday_newsletter_06_28_2020&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-271329e57b-104781145&mc_cid=271329e57b&mc_eid=d05f8cc1b2
[6] Acemoglu, D. The Post-COVID State. Project Syndicate, June 5,2020. https://www.project-syndicate.org/onpoint/four-possible-trajectories-after-covid19-daron-acemoglu-2020-06?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=f3bf41e4f5-sunday_newsletter_07_06_2020&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-f3bf41e4f5-104781145&mc_cid=f3bf41e4f5&mc_eid=d05f8cc1b2
[7] Closing the representation gap. Centre-left parties have become too bourgeois. The ensuing representation gap lies at the heart of democratic dissatisfaction. International Politics and Society Journal, 17.01.2021. https://www.ips-journal.eu/topics/democracy/closing-the-representation-gap-4888/?utm_campaign=en_851_20210108&utm_medium=email&utm_source=newsletter
[8] Sanders, B. Washington’s Dangerous New Consensus on China. Foreign Affairs, June 17, 2021. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2021-06-17/washingtons-dangerous-new-consensus-china?utm_medium=newsletters&utm_source=twofa&utm_campaign=Myanmar’s%20Coming%20Revolution&utm_content=20210618&utm_term=FA%20This%20Week%20-%20112017
[9] Katsioulis, Ch. The downfall of left-wing heroes Tsipras, Corbyn, Iglesias, Sanders: in 2015 the new dawn of the left made political waves. Now, their stars are fading away. International Politics and Society Journal, 12.08.2019. https://www.ips-journal.eu/index.php?id=344&L=0&tx_news_pi1%5Bnews%5D=3651&tx_news_pi1%5Bcontroller%5D=News&tx_news_pi1%5Baction%5D=detail&cHash=ecf0dc1c0fe867d4d74f5425dadfcf51
Използвана литература
26-те най-богати в света притежават толкова, колкото най-бедните 3,5 млрд. души, 21 януари 2019. https://news.bg/int-politics/26-te-nay-bogati-v-sveta-pritezhavat-tolkova-kolkoto-nay-bednite-3-5-mlrd-dushi.html
Кючуков, Л. Европейският съюз пред избор(и). „Ново време“, бр. 2, февруари 2019 г., стр. 35-50
Проданов, В. История на лявото. В: Лица на времето. 2/1997. Център за исторически и политологически изследвания. С. 1997., стр. 267-304
Проданов, В. Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът?. „Захарий Стоянов“. С. 2017
Тодоров, А. „Капиталисти без отечество“: властта на глобализираната олигархия. „Ново време“, бр. 3-4, март-април 2018. https://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5376&Itemid=66
Acemoglu, D. The Post-COVID State. Project Syndicate, June 5,2020. https://www.project-syndicate.org/onpoint/four-possible-trajectories-after-covid19-daron-acemoglu-2020-06?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=f3bf41e4f5-sunday_newsletter_07_06_2020&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-f3bf41e4f5-104781145&mc_cid=f3bf41e4f5&mc_eid=d05f8cc1b2
Closing the representation gap. Centre-left parties have become too bourgeois. The ensuing representation gap lies at the heart of democratic dissatisfaction. International Politics and Society Journal, 17.01.2021. https://www.ips-journal.eu/topics/democracy/closing-the-representation-gap-4888/?utm_campaign=en_851_20210108&utm_medium=email&utm_source=newsletter
Ghosh, J. The G7’s tax reform could entrench global inequality. International Politics and Society Journal, 11.06.2021. https://www.ips-journal.eu/topics/economy-and-ecology/the-g7s-tax-reform-is-inadequate-5234/?utm_campaign=en_903_20210615&utm_medium=email&utm_source=newsletter
Katsioulis, Ch. The downfall of left-wing heroes Tsipras, Corbyn, Iglesias, Sanders: in 2015 the new dawn of the left made political waves. Now, their stars are fading away. International Politics and Society Journal, 12.08.2019. https://www.ips-journal.eu/index.php?id=344&L=0&tx_news_pi1%5Bnews%5D=3651&tx_news_pi1%5Bcontroller%5D=News&tx_news_pi1%5Baction%5D=detail&cHash=ecf0dc1c0fe867d4d74f5425dadfcf51
Rodrik, D. The G7 Tax Clampdown and the End of Hyper-Globalization. Project Syndicate, June 7, 2021. https://www.project-syndicate.org/commentary/g7-corporate-tax-agreement-end-of-hyper-globalization-by-dani-rodrik-2021-06
Roubini, N. The Main Street Manifesto. Project Syndicate, June 24, 2020. https://www.project-syndicate.org/commentary/main-street-manifesto-for-covid19-crisis-by-nouriel-roubini-2020-06?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=271329e57b-sunday_newsletter_06_28_2020&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-271329e57b-104781145&mc_cid=271329e57b&mc_eid=d05f8cc1b2
Sanders, B. Washington’s Dangerous New Consensus on China. Foreign Affairs, June 17, 2021. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2021-06-17/washingtons-dangerous-new-consensus-china?utm_medium=newsletters&utm_source=twofa&utm_campaign=Myanmar’s%20Coming%20Revolution&utm_content=20210618&utm_term=FA%20This%20Week%20-%20112017
Stiglitz, J. People vs. Money in America’s Midterm Elections. Project Syndicate, October 11, 2018. https://www.project-syndicate.org/commentary/how-democrats-can-win-midterms-by-joseph-e-stiglitz-2018-10?utm_source=Project+Syndicate+Newsletter&utm_campaign=0a9392ddd0-sunday_newsletter_14_10_2018&utm_medium=email&utm_term=0_73bad5b7d8-0a9392ddd0-104781145