Реформата на висшето образование: как би трябвало да изглежда?

Поредната реформа във висшето образование е в ход. Идеята е парите, които държавата насочва към държавните университети да отговарят в по-голяма степен на търсенето на пазара на труда. В случая удърът е насочен към икономическите и юридическите специалности. Твърди се, че има прекалено много икономисти и юристи, които са без работа, докато има търсене на инженери, информатици и математици, които университетите не подготвят. Ако тава беше така, би следвало да наблюдаваме високи заплати за инженери и математици и наплив на студенти към тези специалности. Това обаче изобщо не е така- бройките за тези специалности системно не се запълват и въпреки мерките на МОН положението със сигурност ще бъде същото и през следващите години. Единственото изключение е информатиката, но там проблемът е в това, че държавните университети често не предлагат съвременно обучение, въпрос, който изисква по-скоро контрол върху качеството на учебните програми, отколкото опити за пренасочване на избора на студентите.

От друга страна, ако има безработни икономисти и юристи, причината едва ли следва да се търси точно във висшето образование. Безработицата, както е добре известно, зависи от определени макроикономически фактори, както и от наличието на конкурентни пазарни механизми. Пример за системно деформиран пазар са юридеческите услуги. Цените на по-голямата част от тези услуги са под контрола на държавата- адвокатските хонорари, таксите на нотариусите, заплатите на съдии и прокурори са ли пряко фиксирани от държавата или, което е още по-лошо, се определят по закон от съответните професионални сдружения. В резултата на това, юридическите услуги в България са относително най-скъпите в ЕС. Скъпите услуги означават на практика недостъпност на правосъдието за обикновения човек, от една страна, и недостиг на работни места за юристи, от друга. Либерализирането на пазара на юридически услуги би решило проблема със заетостта на хората с висше юридическо образование, както и на голяма част от проблемите с правораздаването у нас.

Още по-неуместно е да се говори за наличието на прекалено много икономисти. Икономистите са единствените, които дори да искат, не могат да не работят по своята специалност- всяка една дейност е по същество икономическа и икономическото образование, било то в областта на маркетинга, финансите, счетоводството или някаква друга специалност, е полезно във всяка организация в частния и публичния сектор. В този смисъл твърденията, че много икономисти не работят по специалността са лишени от смисъл. Неуместни са и критиките, че специалисти, завършили например маркетинг и работещи като продавачи, са прекалено квалифицирани за тази дейност- реализацията на продукти с висока норма на добавена стойност изисква висок професионализъм на всички стадии на производствения цикъл.

Ако целта е образованието да се приближи към търсенето на пазара, логично би било да се ориентираме към това, което интересува самите настоящи и бъдещи студенти. Това предполага паричните ресурси да следват желанията на самите учащи се. Този модел обаче решително се отхвърля от поредица правителства. Вместо това, правителството се ориентира към бюрократични механизми и правила, с които да замести пазара като механизъм на децентрализирана координация. Идеята е че МОН, а не студентите и университетите, знае най-добре от какво има нужда икономиката.

Това обаче е само част от проблема. Съвременното образование се глобализира. Това означава преди всичко, че се води борба за привличане на талантливите и способни кадри от които зависи бъдещето на всяка една страна. Според Световния икиномически форум показателят, по който България е практически на последно място в света, е способността да привлича и задържа висококвалифицирани и способни специалисти. Ролята на висшето образование в тази борба за задържане на националния интелектуален потенциал е огромна.

Следователно, основната цел на държавната политика в областта на висшето образование би следвало да бъде българските младежи да остават да учат у нас. Този избор на младите българи зависи от две неща- качеството на висшето образование и цената. И в двете посоки тенденциите у нас са крайно неблагоприятни. Държавата непрекъснато намалява парите за висше образование, с което го прави едновременно по-скъпо и по-некачествено. Същевременно тенденцията в другите европейски страни е обратната- увеличаване на финансирането на висшето образование и прилагане на съвременни инструменти за кредитиране на студентите, при което образованието в чужбина става все по-привлекателно за нашите студенти. Това, че младите българи ще учат още повече извън страната води до огромни загуби за нашата икономика.

Изходът е в дебюрократизацията, децентрализацията и прилагането на интелигентни финансови механизми. Такива инструменти се прилагат от скоро в страна като Холандия например. Там студентите, в това число чуждестранните, имат право на даржавен кредит при изключително благоприятни условия. Кредитът се връща само ако заемополучателят има работа и получава заплата над социалния минимум, като погасителните плащания не могат да надхвърлят 4% от дохода. Този механизъм има редица предимства. Първо държавата не спуска бройки на университетите, а студентите сами решават какво да изучават. Дори студентът в бъдеще да не работи в Холандия, той трябва да върне заема, но само при социално поносими условия. Въвеждането на подобна система у нас ще позволи свеждането на държавните субсидии за университетите до поддържане на материалната база, като студентите, на базата на рейтингите на университетите, равнището на таксите и състоянието на пазара на труда, ще могат сами да решават какво точно да изучават. Тяхното решение със сигурност винаги ще бъде по-добро от това на държавните бюрократи. При това положение МОН ще може да концентрира своите усилия не върху опитите да се превърне в субститут на пазара, а върху контрола за качеството на образователните услуги, което е неговата естествена функция.

Comments are closed.