България е най-готова за глобалния свят! Доказателствата? Глобализацията рязко ограничава ролята на националната държава. А всеки средностатистически българин ще ви каже, че у нас държава отдавна няма. Ерго: по силата на този прост силогизъм ние сме тези, които проправят пътя на света към бъдещето. Тежко му!
От европейска гледна точка нещата съвсем не изглеждат елементарно.
Европа е объркана.
Тя най-силно усеща променения от глобализацията свят. Никоя аналогия не е абсолютно вярна, но както преди четири века промишлената революция надраства феодалното стопанство, така днес технологическата революция помита националните граници. Те са пробити отвсякъде. Не само като свободна комуникация, движение на информация, технологии, капитали. А и като трансформация на социалните проблеми от национални в глобални – бедност, пандемии, безработица, неграмотност. Всички те чукат на вратата на Европа, отворена от глобализацията.
Най-елементарното, крайно дясното решение на проблема се търси в затварянето, в ксенофобията /включително в екстремния й вариант по примера на Брайвик в Норвегия/, в превръщането на Европа в обсадена крепост. Но всяка обсадена крепост рано или късно се превръща в затвор.
Крайно лявото решение е отрицанието, борбата срещу глобализацията по принцип. Което от своя страна е своеобразен политически нео-лудизъм /както последователите на Нед Луд в Англия в началото на ХІХ век чупят машините като носители на злото/. Нерешимата дилема е доколко с наличните стари национални или международни инструменти можем да посрещнем глобалните предизвикателства.
Сериозните анализатори доста отдавна говорят за маргинализация на Европа /в политически план/ и системна криза на консумативното общество /в икономически и социален/. На фона на тежката финансова криза, те са склонни да виждат две алтернативи за бъдещето на ЕС, които при максимално опростяване на понятията, могат да се формулират като
вторична фрагментация или пълзяща федерализация на ЕС,
т.е. връщане към състоянието на зона за свободна търговия /при евентуална криза на еврото и разпад на Еврозоната/ или превръщането му в срамежливи СЕЩ – Съединени европейски щати /при укрепване на съюзните институции и механизми, особено в сферата на финансите, а и бюджета/.
И докато тези опции все още изглеждат като екстреми, рамкиращи двете противиположни посоки в зависимост от това дали центробежните или центростремителните тенденции ще вземат връх, то междувременно в практически план все повече набира сили тезата за „Европа на двете /даже на многото/ скорости”. Във всеки случай в ключов за средносрочното бъдеще на ЕС се превръща въпросът за обхвата и управлението /кой ще участва, кой ще се самоизключи или ще бъде държан настрани, кой ще определя правилата на играта/ на отделните общностни политики и инструменти – не само Еврозоната и Шенген, но и практически всяка друга сфера.
Със задълбочаването на кризата пред ЕС все по-остро се поставя една нова дилема:
Европа на цифрите или Европа на хората?
Очевидно на определен етап бяха загубени балансите: отначало на финансовата дициплина и отговорност /а в някои случаи – и на елементарния здрав разум и политическата честност/, а след това – и на социалната търпимост. Робуването на макроикономическите показатели обаче не доведе до очаквананата бърза стабилизация и излизане от кризата, но за сметка на това акумулира социално напрежение, свързано с рекордни нива на безработица, особено младежка. И ако в зората на промишлената революция „овцете изядоха хората”, то днес това са на път да сторят цифрите.
Очевидно след тежките финансови рестрикции на преден план излиза необходимостта от стимулиране на икономическия растеж. Проблемите обаче са немалко: и доста резките обрати във философията за изход от кризата, и географсокото разпределение на Съюза на стабилен Север /нерядко формулиран и като „работлив, протестантски”/ и про-кризисен Юг /”мързелив, латински”/, и въпросът докога солидарността, наред със собствения интерес у германците и в няколко други страни, ще успяват да балансират нежеланието да се плащат чужди грешки.
По всичко личи, че Европа навлиза в земетръсен политически период, характерен с определена
политическа радикализация.
След лежерния първоначален популизъм в Италия, Франция и редица източноевропейски страни кризата започна да генерира дълбочинни политически процеси, поставящи сериозни предизвикателства пред политическата класа като цяло. И най-вече пред способността й да намира адекватни и обединяващи решения на проблемите, основаващи се на поне средносрочна визия.
След като последователно Чехия и Белгия дадоха основание да бъдат обявявани за най-големите неправителствени структури в света /поради неспособността си месеци наред да съставят правителство/, дойдоха изборите в Холандия, Финландия, Франция, Гърция, както и някои лендери в Германия, на които традиционните ляво- и дясно-центристки партии бяха притиснати в менгемето на екстремите – и от двете страни. Което идва да покаже, че за момента те се разглеждат като част от проблема, а не от неговото решение. С всички произтичащи от това рискове за бъдеща дестабилизация.
На този фон България се носи с триумфално развети платна – по течението. „Ние подкрепяме ЕС” – тази фраза все още може да се чуе от български политици, включително министри. Тя не просто е нонсенс – България вече пет години е член на Съюза и не може да подкрепя ЕС, защото участва във взиманите от него решения. Тя извежда липсата на позиция в ранг на държавна политика. Което само потвърждава, че
основните проблеми на страната са управленски, а не институционални или законодателни.
Естествено, че изграждането на необходимите знания за механизмите на функциониране на ЕС – т.н. „административен капацитет”, изискват време /неотдавна един европейски министър споделяше, че в страната му са разбрали как реално работи европейската бюрокрация едва на осмата година от членството си, когато са поели председателството на ЕС/. Но това постепенно се случва и в България. При това достатъчно успешно.
Много по-сериозни са проблемите, свързани с неспособността от формулиране на ясни и дългосрочни национални приоритети и с липсана на необходимия политически консенсус за тяхното изпълнение. И тук не ства дума само за примери като АЕЦ „Козбодуй”, Шенген и др. Проблем на реалнаната интеграция в ЕС е профанацията на Съюза в публичното пространство, свеждането му единствено до фондове, пренебрегвайки, че
членството означава не само пари, но и правила.
В България всяка истина се легитимира когато дойде от чужбина. Което превръща ЕС в поле за българско вътрешнополитическо противоборство. Нещо като Европа за политическа употреба. Практиката показва, че няма негативна констатация за страната ни, която да не е формулирано първо от българин. Това е и първичният инстинкт на всяка българска опозиция. Качествената разлика сега е, че за пръв път страната ни се „клепа” и от управляващите. Достатъчно е само да си припомним разсъжденията на български министри на посещения в Брюксел, че България е приета незаслужоено и по милост в ЕС.
Че ежегодните доклади на ЕК по Механизма за сътрудничество и наблюдение не са особено ефективни, ЕС отдавна си даде сметка. Не случайно за предстоящата да се присъедини догодина Хърватия такъв не се предвижда. Въпреки това те създадоха необходимия за прецедент, който да позволи отново да се използват спрямо някои, още от сега считани за по-проблемни, евентуални бъдещи членки.
Същевременно по отношение на България и Румъния се отваря възможност и за национален мониторинг от отделни страни-членки. Отчитайки все още множеството проблеми в сферите на борбата с корупцията и организираната престъпност и специфичната чувствителност на общественото мнение в няколко държави по тези теми, както и опасенията им от възможен трансфер на проблемите на техни територии, то ние нямаме основание за радужни очаквания.
Докладите са инстумент. Политически инструмент. Независимо от техническия си характер. Които идват периодично да ни докажат, че може да
има и щастливи боксови круши.
Парадоксалното е, че и последният европейски доклад остави всички доволни. Европейската комисия – която за пореден път показа на избирателите в страните-членки, че е „строга, но справедлива” – а и че има кой да бъде посочен с пръст при нужда. Управляващите у нас – защото до изборите няма да има нов доклад и защото провалът с членството в Шенген може да се оправдае с Румъния. Опозицията – защото това действително е най-тежкият доклад, подпечатващ провала на правителството да приключи Механизма в предвидените от ЕС пет години. И три четвърти от българското население – просто от това , че Брюксел го има. И че може да бъде разглеждан като съвременен „арменски поп” – последен, нерядко илюзорен коректив срещу собственоръчно избраните управници.