В дъното на цялата история се оказва Тринидад и Тобаго. Когато през 1989 г. островната държава повдига пред Общото събрание на ООН отдавна потъналия в забрава въпрос за създаване на международен наказателен съд, тя е водена от идеята за решаването на един доста тесен като съдържание въпрос, какъвто е трафика на наркотици. Това предложение обаче дава стартовия тласък на
правното нормотворчество на глобалния свят.
Международният наказателен съд с достатъчно основание може да се нарече първата лястовица на правото на новия свят. И то не защото досега не е съществувала достатъчно развита международноправна рамка, а поради факта, че негов обект при разчупените национални рамки вече става индивида на глобалния свят. В този смисъл МНС преобръща досегашните подходи. Първо, той е постоянно действащ орган с независими и ненационални (в лично качество, а не представляващи своите държави) прокурор и съдии – за разлика от създадените ad hoc Нюрнбергски и Токийски трибунали след Втората световна война и Трибуналите в Хага за престъпленията в Руанда и бивша Югославия през последното десетилетие. Второ, на съдебно преследване от страна на МНС подлежи “глобалния индивид”, независимо от неговото служебно положение – в отличие от Международния съд на ООН, чиито компетенции са в сферата на междудържавното право. Трето, Римският статут на МНС формулира “глобални определения” за състава на такива престъпления като геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. И четвърто, към неговото създаване се пристъпва след мандат на ООН и той ще работи на базата на двустранно споразумение с тази универсална международна организация, т.е. той от самото си начало е замислен като елемент от системата на основните международни институции.
На този фон липсата на единодушни акламации, нещо повече – опитът да се изпразни от съдържание МНС, биха могли да изглеждат достатъчно необяснимо. Ако не се отчете обстоятелството, че в крайна сметка
проблемът е не юридически, а политически.
Става дума за това каква ще бъде политическата рамка на глобалният свят. Дали той ще бъде с единен център и концентрични окръжности около доминиращата световна сила, очертаващи степента на периферност на отделните държави, или ще прилича по-скоро на едно полицентрично, глобално гражданско общество? Което към днешна дата може да се преформулира и по следния начин – може ли да съществува неконтролируема от САЩ международна институция, чиито решения да имат пряко влияние върху самите САЩ и техните граждани (включително и управници)? Отговорът, формулиран буквално преди дни с типичната американска прямота от съветника по националната сигурност Кондолиза Райс е: не на полицентричния свят. “Съществуването на МНС няма да накара САЩ да се оттеглят от своята лидерска роля в утвърждаването на международната справедливост и върховенството на закона”, подтвърждава и заместник държавния секретар Марк Гросман.
Аргументите срещу МНС са свързани с опасенията, че универсалната юрисдикция на МНС нарушава суверенитета на САЩ, а по-конкретно – с възможността от политически мотивирани преследвания срещу американските служители в чужбина. Средствата са морковът (под формата на американска финансова помощ) и тоягата (във вид на Закона за защита на американските служители). Законът е в сила на 1 юли т.г. и предвижда спиране на военната помощ за онези страни, които не са сключили двустранни споразумения със САЩ за предоставяне на имунитет на американци от международно наказателно преследване. Под ударите на този закон не попадат само държавите-членки на НАТО. Изключение за страните-кандидатки в НАТО може да направи единствено по решение на президента Буш.
От другата страна на везните е
позицията на Европейския съюз.
Единодушна. Формулирана ясно преди повече от година и потвърдена преди дни на срещата на върха в гръцкия курорт Порто Карас. И звучаща абсолютно категорично и еднозначно – двустранните споразумения, даващи имунитет на американските граждани са неприемливи. Съпроводена също с предупредително размахване на пръст спрямо страните кандидатки, позволили си да подпишат двустранни съглашения със САЩ – Румъния (в духа на най-добрите румънски дипломатически традиции – подписала, но не ратифицирала двустранния договор), Албания и Босна и Херцеговина (чието членство в ЕС засега е в сферата на по-далечната перспектива и не налага съобразяване с общоевропейската позиция), както и преговарящата за това Македония (надяваща се в замяна на подписа си да направи международен пробив, като от официалното име на страната отпадне “бивша югославска република”). Огледалният подход в позициите на ЕС и САЩ обаче е само привиден. В случая с Европейския съюз става дума за становище, изработено в рамките на единната външна политика, с участието на всички страни-членки, включително и кандидатките, за доброволно отдадена част от националните прерогативи на наднационалното обединение.
На този фон е ясно, че цената на всяка грешна стъпка може да бъде изключително висока – както в политически, така и във военен и финансов план. Засега
България се стреми да изглежда достатъчно европейска.
Опасенията, че инерционно ще следваме или дори изпреварваме американския натиск се оказват неоснователни. Притисната в сандвича на общоевропейската позиция и вътрешнополитическите реалии и настроения, българската външна политика като че ли намери достатъчно гъвкави и балансирани решения. Дори и гласуването в Съвета за сигурност на нееднозначната по своето съдържание резолюция за продължаване имунитета на американските мироопазващи сили с още една година в противовес с позициите на някои държави от ЕС (Германия, Франция) по скоро разшири полето за маневри, отколкото да ни конфронтира с общата европейска позиция. Има основания да очакваме, че балансирането между първостепенния приоритет за страната ни – интеграцията в ЕС, от една страна, и потребностите към националната сигурност и отношенията със САЩ като основен партньор и гарант в тази област, от друга, този път няма да доведе до напрежения и в двете посоки. Нещо повече, както поправката Шимкъс към Закона за защита на американските служители, предвиждаща третирането на седемте източноевропейски държави като пълноправни членове на НАТО, така и правото на президента Буш да взима самостоятелни решения, очертават възможности за позитивно решение и по въпроса за финансовата помощ на САЩ за България. Което би било нелоша отплата за достойна външнополитическа позиция.
Любомир Кючуков