Най-обобщената и за съжаление твърде неутешителна констатация за подхода на основните геополитически играчи (САЩ, ЕС, Русия) към света като цяло и към региона на Балканите в частност е, че той не е особено адекватен и до голяма степен се свежда до опит за решаване на нови проблеми със стари инструменти. И още по-тъжно – със стари идеи.
Това, че светът вече е достатъчно многополюсен не е откритие, но по-важно за темата на нашата дискусия е не просто утвърждаването на нови глобални играчи, но и нови регионални силови центрове. Като безспорно за района на Югоизточна Европа Турция се превръща в такъв.
Реакцията на бившите два полюса на новите предизвикателства се оказа като на свързана ос. Тя бе доминирана от стремеж към консолидация: вътрешна – за Русия; международна, на партньорите – за САЩ. И в двата случая използвайки като сплотяващ инструмент външния враг. „Новата студена война” обаче е по-скоро анахронизъм, инерция от миналото, защото освен, че светът не е вече двуполюсен, липсва и идеологическата алтернативност, която до преди четвърт век предлагаше т.нар. „социалистически лагер”. Още по-важно е обаче, че днес основните геополитически разломи не са вътре в широкия евроатлантически свят (от Ванкувър до Владивосток – според едно позабравено определение), а между него и останалите и най-вече между него и неговото радикално отрицание – „Ислямска държава”.
Подходът на глобалните играчи към Балканите също е израз на всичко старо, т.е като към обект и поле за разгръщане на свои геополитически интереси и най-вече – за противоборство с други глобални играчи. САЩ присъстват достатъчно активно в региона – но с ясния приоритет да сдържат Русия. От своя страна Русия винаги е била фактор в региона (поне през последните 250 години), но никога не е била алтернатива за региона (през последните 2.5 десетилетия – всички страни от Балканите ясно са декларирали своите евро- и евроатлантически цели. Парадоксално, но Русия получава някаква вторична, изкуствена алтернативност от геополитическата конфронтация. Но тя няма икономическата мощ, политическия ресурс и идеологическата привлекателност, за да бъде реална алтернатива за региона.
Самото премерване на влиянието в региона между глобалните играчи обаче има потенциала да го дестабилизира, като го изправя пред нерадостната алтернатива на избора между това да бъде зона-фронт или зона-буфер. Впрочем след половин вековен мир, Балканите върнаха войната в Европа – и не само като факт, а като легитимен, морално допустим инструмент за решаване на спорове и конфликти. Но отговорността за това не може да се концентрира само и единствено в региона, защото приносът на глобалните фактори не може да бъде пренебрегнат. Затова днес дилемата за региона не е Европа или Евразия, а конфронтация или сътрудничество в региона – най-вече на външните, глобалните играчи.
Що се отнася до България, то изборът между Европейския съюз и Евразия отдавна е направен, а дебатът по този въпрос е изкуствен и бе изцяло вътрешнополитически генериран, отразяващ преди всичко стремежа да се остракира политическия опонент.
Проблемът на Балканите не е много Русия, а малко Европа. Достигна се до състояние, което аз наричам СПЕН – Синдром на повишената европейска недостатъчност в региона. ЕС постепенно и полугласно загърби и се дезангажира от региона, като разширяването все повече се превръща в инерционна величина с отложен във времето край (в най-добрия случай). Заявлението на Юнкер, че до 2020 г. не предстои ново разширяване на ЕС не носеше изненада от гледна точка на времевите параметри, но имаше силен демотивиращ ефект върху държавите от Западните Балкани, включително и с оглед осъществяване на необходимите реформи.
Недалновидността на тази политика беше ясно демонстрирана от бежанската криза. Идеите на Унгария и други наши партньори в ЕС за инструментализиране на ролята и мястото на региона чрез изграждане на буферен вал по границите на България и РМакедония с Гърция не променят базисния подход. Защото става дума не за приобщаването на региона към Европа, а за прехвърляне на проблема – натоварване на двете страни с отговорности без да се делегират права (РМакедония не е член на ЕС, а България – на Шенген) и без да се осигурят ресурси (както е известно, такива са заделени основно за Турция).
Глобализацията измести процесите от ниво национална държава в две посоки: нагоре – към регионализация, като проблемите и процесите вече не се затварят в границите на националната държава, а текат на регионално ниво (примерите са достатъчно показателни – „арабската пролет”, цялостното развитие на процесите в Близкия изток и обхвата на дейност на „Ислямска държава”, случващото се в пост-съветско пространство); надолу – на ниво общество, като загубената политическа и социална сигурност на гражданите в резултат от разчупването на защитната черупка на националната държава се търси на субстатално ниво – в общността на религия и етнос. В резултат на това сме свидетели на две тенденции, имащи пряко отношение както към региона, така и към цяла Европа: първо, в обществата се образуват дълбоки вътрешни разломи (ксенофобия – от една страна и гетоизация – от друга); второ, постепенно се очертават контурите на нова глобална субектност чрез излизането на международната сцена на не-държавния субект, на „глобалния индивид”. И Европа бе „уведомена” за този процес по един много груб и разтърсващ начин – чрез бежанската криза, заляла континента и чрез терористичните действия на „Ислямска държава”.
Процесите на Балканите доста точно възпроизвеждат случващото се в света – с определена доза регионална специфика. Част от държавите в региона, основно сред тези, получили своята първа модерна държавност в резултат от разпада на бивша Югославия, срещат сериозни проблеми с нейното утвърждаване, съхраняване и отстояване – и въпреки, че все още не може да се говори за провалена държавност, както това се случва в Близкия изток и Северна Африка, то симптомите са обезпокоителни. Освен това обективно страните от Западните Балкани са изправени пред две трудно съвместими задачи: от една страна – утвърждаване на новата си суверенност (изграждане и укрепване на граници), а от друга – подготовка за присъединяване към ЕС (премахване на граници).
Процесите на ниво общество (вътрешните разломи) са не по-малко опасни за региона отколкото процесите на ниво държава. Днес като основни вътрешнорегионални рискове за сигурността се очертават разрастващите се национализми – на ниво общество и събудените реваншизми – на ниво държава (като неоосманизмът изцяло и хармонично се вписва във втората тенденция).
По отношение на основният външногенериран, глобален риск – заплахата от международния тероризъм и ИДИЛ, от ключово значение за съдбата на региона ще бъде отговорът на въпроса: ще се поддаде ли умереният балкански ислям на радикализацията? Като отговорността за недопускането му в страните и разделянето на обществото е изцяло на институциите във всяка държава.
Трябва да се прави ясно разграничение между неоосманизма и радикалният ислям. Неоосманизмът е държавна доктрина с регионално приложение, докато радикалният ислям е идеология с глобален прицел. Те не са стратегически съюзници, дори по-скоро обратното – те са съперници (доколкото се съревновават в много случаи на едно и също географско, етническо и религиозно поле), но в редица случаи има съвпадение – не на целите, а на враговете (Асад в Сирия, кюрдите, напоследък и Русия). Затова освен статиката на турските дългосрочни интереси трябва да се следи и динамиката на нейната политика и развитието на инструментариума за осъществяването й. Освен това следва да се отчита, че неоосманизмът прилага един много по-съвременен подход към региона от този на глобалните играчи, за които стана дума – той атакуващ държавите през хората, залага на човека и на формирането на трансгранични мрежови връзки.
На този фон България все повече се оказва в ситуацията на заобиколим (и вече заобиколен) фактор на Балканите. В енергетиката всички основни инфраструктурни проекти заобикалят страната – става дума не само за „Южен поток”, но и за провала на НАБУКО и замяната му с ТАП, ТАНАП и Южния газов коридор (с активното съдействие на наши партньори от ЕС и НАТО). В търговско-икономически план си струва да се отбележи подхода на друг глобален играч: след китайските участие в приватизацията на пристанището на Пирея, основният път на китайски стоки, респективно на китайската инвазия към Европа също се очертава да мине покрай България – през РМакедония и Сърбия. Като контрапункт служат мигрантските потоци, от които засега страната ни е относително пощадена. Тук освен географски причини (предпочитания по-лесен и практически незакриваем маршрут през хилядите гръцки острови) има и политически такива и те произтичат както от състоянието на турско-гръцките отношения, така и от отношенията на САЩ с всяка една от трите балкански страни (Турция, Гърция, България), което обективно подпомага снемане на част от напрежението от българо-турската граница. В крайна сметка обаче може да се констатира, че България осъществи „успешен” трансфер на сериозен геополитически ресурс в просто географско положение.
Когато се опитаме да ситуираме развитието на българо-турските отношения върху всички тези процеси, то следва да се отчита, че Турция става все по-ключов фактор за Европа (респективно – и за България): като буфер/бариера пред преливането на нестабилност от Сирия и Близкия изток; като амортисьор на бежанската вълна (повече за България, отколкото за Европа – чрез пренасочване засега на натиска основно към Гърция) и като ограничител на ислямската радикализация. Тук възниква и един от основните въпроси, които ще определят бъдещата динамика на политическите процеси в региона: може ли пълзящата умерена ислямизация на Ердоган да бъде бариера за радикализацията (първо в самата Турция, а после и на Балканите) или тя ще изиграе осмотично-транзитна роля, съдействаща за тази радикализация (както в самата Турция, така и на Балканите).
Турция прекрасно осъзнава тази своя пораснала значимост и я осребрява политически. С цюлостното си отношение към последните парламентарни избори в Турция (посещението на канцлера Меркел и спестените традиционни критики за авторитаризъм и недемократичност на управлението, както и отложения доклад на ЕК) Европа показа, че за нея е по-важна стабилността, отколкото демокрацията в Турция. От друга страна опитът за износ на демокрация се върна в Европа като внос на нестабилност, отваряйки вратата и за трансфер на радикализъм.
В тези условия България е най-силно заинтересована от интензивен политически диалог и сътрудничестов с Турция по глобалните рискове и проблеми на сигурността – но отчитайки на първо място собствените си национални интереси в двустанните отношения и не позволявайки намеса във вътрешните си работи. Иначе казано: ключово за отговора на поставения в темата на дебата въпрос е ще съумее ли България ясно да разграничи двете плоскости на съприкосновение – държава-държава и държава-общество: развитието на позитивни междудържавни отношения и сътрудничество с Турция, от една страна; и недопускане на директаната намеса и влияние на държавата Турция върху обществото и вътрешните процеси в България (на ниво етнос и религия) – от друга.
* Изказване на конференцията „България – заплашена от неоосманизъм или нов мост между Изтока и Запада в новите геополитически реалности“, София, 4 февруари 2016 г.