Европа и Турция жънат плодовете на собствените си престъпни политики на заиграване с терористи, джихадисти и ислямисти. Най-категоричното доказателство за провала на тази стратегия на превръщането на враговете на човечеството в съюзници дойде тази седмица. Бомба се взриви в Багдад по време на посещението на несъстоятелния френски президент Оланд, докато в Истанбул поредният джихадист мъстеше на празнуващите по време на християнски празник.
В най-сложна ситуация се оказа Турция, която стана прицел едновременно на два типа тероризъм – кюрдски и ислямистки. Това е бумерангът на две погрешни и провалили се политики на Ердоган и предишния му алтер его Давутоглу. Вътрешната война срещу кюрдите е безперспективна, а още по-деструктивна стъпка може да се окаже пренасянето й на сирийска територия. Същевременно, турската военна кампания срещу ДАИШ/Ислямска държава, която първоначално беше необходимо прикритие за вкарването на клин между два кюрдски кантона и осуетяване възникването на полунезависима република „Рожава“, неминуемо предизвика отмъщението на Абу Бакр ал-Багдади. Така Сирия, вместо да стане васална територия на новия султан Ердоган, се превърна в кошмар за сънародниците му.
За този краен резултат Турция трябва да се сърди на себе си. Превръщането на тази голяма държава в ресурсна база на „бунтовниците“ срещу Асад беше разчетено с оглед бързото сваляне на режима в Дамаск и поставянето на негово място на заклетите врагове на баасистите – Мюсюлманските братя. Анкара обаче не ограничаваше подкрепата си само до тях, а фактически си затваряше очите за „бизнеса“ на всичките бандити – включително ал-Каида/Джебха ал нусра и ДАИШ. Но това първоначално правеше и Европа, изпращайки собствените си джихадисти „на терен“ в Сирия. Възникна своеобразен ислямистки интернационал, в чиито редове се сражаваха и фанатици от Средна Азия и дори от Китай. Един от тях е атентаторът в истанбулския клуб.
Асад обаче не само не падна, но и успя да консолидира мнозинството от сирийците плюс мощни съюзници от чужбина. Каузата му е справедлива, не защото режимът му е демократичен, а защото се превърна в единствената бариера пред настъплението на фанатиците-ислямисти. Както показа битката за Алепо, т.нар. „умерени“ формираха общ фронт с терористите от Нусра, с което на практика преминаха в лагера на ал-Каида. Същевременно, кюрдите се превърнаха в основна вътрешна сила срещу терористите на ДАИШ, което на свой ред подхрани амбициите им за независим Сирийски Кюрдистан.
Но нито Европа, нито Турция не извлякоха поука от сирийската война. В това отношение те бяха дори по-упорити в своята самоубийствена политика от Обама, който устоя на изкушението „да бомбардира“ и остави задачата за свалянето на Асад на регионалните си съюзници, обявявайки война на ДАИШ. Със задна дата можем да кажем, че ако Европа бе признала вината си и бе прекратила подкрепата си за „бунтовниците“ навреме, това би позволило на двата атакувани режима – в Сирия и Ирак – да се концентрират върху ликвидирането на терористите от ДАИШ и Нусра. Същевременно, подобно завръщане към реализъм би ограничило намесата както на Русия, така и на Иран в сирийските събития (подобна релация направи и Доналд Тръпм при първоначалните си оценки на близкоизточната ситуация). Ако това бе станало, вероятно щяхме да избегнем и бежанската вълна, защото досега Сирия щеше да е възстановила териториалната си цялост и гарантирала завръщането на своите бежанци.
Корекцията на провалените политики трябваше да се случи през 2014-та и дори през първата половина на 2015-та година. През септември същата година вече бе твърде късно. Путин видя своя роля в създадения от Запада и Турция хаос и намесата на ВКС наклони везните окончателно в ущърб на „бунтовниците“, а от друга страна динозаврите от Студената война отвъд океана надигнаха глава. Но и без руската намеса, шансовете за последователна антитерористична политика в Близкия изток бяха малки при посредствени държавници от типа на Оланд, Камерън и евробюрократите.
И все пак, от решаващо значение е единствено по-нататъшната еволюция на политиката на Турция. Ердоган не може да не си даде сметка, че победа на всичките фронтове е невъзможна и трябва да избере един от тях. Спасението за него, а и за страната му, е в последователната антитерористична борба. Това обаче би означавало Анкара да преосмисли политиката си не само по отношение на Дамаск, но и спрямо сунитските си съюзници и преди всичко Саудитска Арабия и Катар. Антитероризмът, скъсването с „бунтовниците“ и възстановяването на сътрудничеството с Дамаск и в крайна сметка – постигането на компромис с кюрдите в Турция, са стъпките, които един нормален лидер би предприел при съществуващите обстоятелства. Предстои да видим какво ще е решението на Ердоган. От това зависи не само съдбата на новия султан, но и тази на Турция, а и на Европа.