Годината завърши бравурно с изненадващо развитие на събитията на сирийския фронт и с качествена промяна на международната конфигурация в усилията за мир в Сирия, което на свой ред има глобални и регионални последствия.
- Дали случайно, или в съответствие с предварителен разчет, в последните дни на една повратна година Путин нанесе сериозно поражение на Запада и същевременно даде шанс за мир в Сирия. Превземането на Алепо постави в шах цялата констелация от западни държави/служби, петролни държави и техните служби, както и „въстаниците-наемници“ – от „умерените“ до терористите, преминавайки през ислямистите-джихадисти. С тази победа за просирийската коалиция се обезсмисли цялата пропагандна кампания и отвличащи маневри, организирани от администрацията Обама през месеците след саботирането на инициативата Кери-Лавров. Както си спомняме, тя бе провалена от Пентагона в средата на двуседмичния период на спиране на огъня през септември т.г. чрез „погрешната“ бомбардировка на сирийски позиции в Дейр-аз-зор, като впоследствие вината беше прехвърлена на другата страна, обвинена в обстрела на хуманитарен конвой. Всъщност, както стана ясно впоследствие, от самото начало Обама е използвал дипломацията, за да забави евентуална победа на силите на Асад в Алепо, като същевременно форсира ликвидирането на ДАИШ, респективно окупирането на Ракка от сили, подкрепяни от Вашингтон.
- Тази тактика се провали и в двете си части: 1. Превземането на Мосул постоянно се отлагаше, поради яростната съпротива на ДАИШ, а противоречията между турските сили от „Щита на Ефрат“ и кюрдските отряди на „Демократичните сирийски сили“ поставят под въпрос бъдещето на финалната атака срещу столицата на Ислямска държава Ракка; 2. Въпреки подкрепата за антиасадовските сили в Източно Алепо, както и хуманитарната кампания срещу действията на проасадовската коалиция, градът бе освободен сравнително бързо. Това отчасти се дължи и на решението на Анкара да изтегли част от ислямистките сили и преди всичко Нуреддин ал-Зенки, които да бъдат пренасочени в битките с кюрдските отряди. Турция също така бе основен партньор на Русия и Иран в организирането на евакуацията на гражданско население и „бунтовници“ от завзетите части на Алепо и транспортирането им към Идлиб. По всичко изглежда, споразумението Москва-Анкара-Техеран е постигнато не само без одобрението, но и без знанието на Обама. Самият този факт говори за тежката изолация на САЩ от центъра на събитията в региона.
- Оказа се, че руско-турското споразумение за евакуацията на Алепо е само видимата част на айсберга на промените на дипломатическия фронт. Последвалата министерска среща в Москва в тристранен формат – Русия, Турция и Иран, проведена въпреки убийството на руския посланик в Анкара, разкри мащабността на замисъла – подмяната на фатално буксуващия „женевски процес“ с нови сирийски преговори в Астана, които трябва да се случат след успешно прилагане на споразумението за прекратяване на огъня в Сирия, започнало на 30 декември т.г. Замислено като примирие между режима и нетерористичните сили на „бунтовниците“, то изключва априори двете официално уличени организации – ДАИШ и Джебха ал-нусра под новото й име „Джебха фатах Шам“. Поради натиска на Саудитска Арабия, близката до Нусра джихадистка организация Харака ахрар аш-Шам ал-арабия не се присъедини към споразумението. Всичко това засилва песимистичните очаквания за пореден провал, особено в медиите. Разликата от предишните опити за примирие е в силната заинтересованост на основните играчи: Асад очевидно няма сили да продължи настъплението както на северозапад, така и срещу ДАИШ; Турция трябва да се задоволи с по-скромни цели в Сирия, като насочи силите си за проваляне проекта за „кюрдски коридор“ по турските граници; а от своя страна Путин явно счита превземането на Алепо за край на мащабната руска военна роля в Сирия.
- Въпреки непредвидимостта на Ердоган, поредицата от съгласувани с Путин стъпки може би свидетелстват за дългосрочен залог върху сближаване с Москва на антитерористична основа. Това е лоша новина и за сирийските кюрди, чиито надежди за полунезависим статут на Рожава, както наричат „своята“ част от Сирия, са във все по-голям асинхрон с действителната картина. Отдалечаването на Турция от стратегическия ѝ съюзник САЩ бе подпечатано и с решението на Обама на изпроводяк да разреши въоръжаването на кюрдските си партньори с американско оръжие, включително и с преносими ракетни установки земя-въздух. Този жест вероятно е бил изтълкуван в Анкара като откровен антитурски залп на една дефокусирана американска администрация.
- Друг близкоизточен проблем, който получи силен отзвук в Америка, бе „предателството“ на администрацията Обама на най-важния стратегическия съюзник – Израел. То дойде под формата на мълчанието на американската делегация по време на гласуването в Съвета за сигурност на резолюция срещу незаконното застрояване на Западния бряг. Жестът на Обама бе последван от „историческа“ прощална реч на Кери, в която шефът на американската дипломация фактически обвини правителството на Нетаняху, че се стреми към проваляне перспективата за т.нар. „решение на основата на съжителството между две държави“, предполагащо създаването на независима палестинска държава. На свой ред израелският премиер грубо репликира Кери и Обама в типичен за дясната коалиция в Тел Авив стил. Целият инцидент има привкус на лична вендета между Обама и Нетаняху, която същевременно разкрива и неуспеха на отиващия си президент да остави някакво позитивно наследство в развитието на най-стария близкоизточен конфликт.
- Месецът финишира с още един закъснял дуел – този между Обама и Путин. Продължавайки своята вендета срещу надхитрили го в геополитиката опоненти, отиващият си американски президент обаче сам се простреля в крака, както гласи популярна в САЩ метафора. Експулсирането на 35 руски дипломати, уличени че са шпиони, като санкция срещу все още недоказаната руска намеса в американските избори, трябваше да доведе отношенията между Вашингтон и Москва до арктическото замръзване. Асиметричната реакция на Путин, който отказа да приложи обичайния в дипломацията реципрочен подход, бе не само похват от азиатската борба, в който атакуващият е оставен сам да загуби равновесие под въздействието на собствената си инерция, но и приятелство в аванс по отношение на президента Тръмп. Показателно е че последният реагира очаквано с пореден комплимент към интелигентността на руския президент.
- Европа също преживя своя „близкоизточен момент“ през месец декември под формата на терористичната атака на тунизийския джихадист ал-Амри, представляваща реплика на „лудия камион“ от Ница. Този акт, който впоследствие бе записан на сметката на ДАИШ, нанесе силен удар върху политиките на отворени врати на канцлера Меркел, благодарение на които страната прие над милион предимно мюсюлмански имигранти. Инцидентът показа силната уязвимост на либералните политики с хуманитарен етикет, торпилирани от „сблъсъка между цивилизациите“, който поне досега работи безотказно в полза на дългосрочния проект на ДАИШ и компания за смразяване между християни и мюсюлмани в Европа.
- На този фон изборният цикъл на Балканите доведе до още по-голяма нестабилност и непредсказуемост на политическия процес в съседна Македония, както и до смяна на правителството в съседна Румъния след съкрушителната победа на левицата. Тези събития се допълват от случващото се в България, където политическото безвремие би могло да се оприличи с това във Вашингтон, ако не беше разликата в мащабите, превръщайки българския хаос в геополитическа „буря в чаша вода“. Общата тенденция на полуострова е засилващата се дестабилизация на елитите и стратегическата дезориентация във време на световни бури и идващ отвъдокеански щорм.
Цитати
- 2016 г. – Разделна година. Според Фьодор Лукянов от „Россия в глобальном мире“, става дума за края на един етап: „Изминалата година стана време на резки промени в световната политика, които при по-внимателен прочит изглеждат ако не предсказуеми, то нетрудни за обяснение. Но това е в ретроспектива. В реално време почти никой не предсказа нито изхода от референдума във Великобритания, нито резултата от изборите в САЩ, нито дори внезапното извинение на Анкара пред Москва и бързото възстановяване на руско-турските отношения. Случилото се през годината е следствие на дълго натрупвани промени – количеството премина в качество. Завърши цял етап след „студената война“, когато се считаше, че новото световно устройство се заздравява. Всъщност се случваше съвсем друго – опит за преетикетиране на западните институти на американоцентризма, които обслужват „студената война“ и двуполюсната конфронтация. С други думи, станахме свидетели на адаптация на стария свят, а не на строителството на новия. И това се провали, тъй като качествено други световни обстоятелства налагаха други форми… Главният резултат от 2016 г. са промените, настъпили в ядрото на световната система – т.е. западните страни. Нарастващото нежелание на обществата да следват пътя, който управляващата класа счита за безалтернативен, хвърля номенклатурата в паника и объркване, поражда желание да види в това намесата на „чужда ръка“, а най-лесно е да се обвини Москва. И все пак се налага коригиране на следваната досега линия.“
- Краят на „англосаксонския модел“. По думите на Робин Ниблет – директор на лондонския „Чатъм хаус“/Кралски институт за международни отношения, „Великобритания и САЩ абдикираха от ролята си на лидер на икономическата либерализация“: „От времето на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, страните по света следваха икономическия пример на Америка и Великобритания – приватизация, дерегулация и отваряне на своите икономики за външната търговия и инвестиции. Понякога това се наричаше „англосаксонския модел“. С Брекзита и избирането на Тръмп обаче, двете държави се отказват от лидерство на глобалната икономика. Те няма да направляват икономическата либерализация в своите региони или в света като цяло в обозримо бъдеще. Вотът на американците и британците разкри мощното народно искане за възстановяване на контрола върху техните национални икономики. За мнозина избиратели на Тръмп това означаваше отказ от политиката на laissez faire в международната търговия и инвестиции, която според тях е довела до стагниране на средната заплата и повишаване несигурността на пазара на труда… Британските и американските избиратели отхвърлиха логичната еволюция на англосаксонския модел, който премина от разрушаване бариерите пред търговията към търговия в националните граници, както и към олекотяване на нетарифни регламенти, които често ограничават търговията и инвестициите в страната. Националните правителства обикновено използват тези регламенти с оглед на вътрешнополитическите приоритети от типа на повишаване енергийната ефективност или гарантиране здравето и защитеността на консуматорите. Но те също така могат да ги използват за защита на определени икономически сектори от външна конкуренция… В тези условия шансовете за постигане на Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции между САЩ и ЕС ще са малки. Понастоящем законодателите в САЩ и Европа не са мотивирани достатъчно, за да подложат на ревизия регулаторните си стандарти в политически чувствителни сектори от типа на хранителната индустрия, околната среда и фармацевтиката. Обратното – можем да станем свидетели на по-интензивна регулаторна конкуренция между двата бряга на Атлантика. Наред с продължаващите спорове относно използването на генетично-модифицирани организми в земеделието, ЕС вече предяви претенции към стандартите за защита на информацията, както и за практиките на избягване данъчно облагане от страна на американските компании. Очаква се администрацията Тръмп да заеме непримирима позиция по тези различия. На свой ред това ще изправи Великобритания пред изпитание. В момент, когато Великобритания проучва възможностите за търговско споразумение със САЩ, тя е раздвоена дали да предпочете американските регламенти, пред тези на ЕС, който да си остане нейн основен пазар. По ирония на съдбата, двата шампиона на либералния икономически ред са на път да се оттеглят от задълбочаването на либералните икономики в своите региони, избирайки вместо това завръщането към ерата на по-селективни и базирани на взаимната изгода търговски споразумения. Може би по такъв начин политиците и гражданите в двете държави ще имат достатъчно време за да се нагодят към разломите, предизвикани от досегашната либерализация. Но Америка и Великобритания се оттеглят по време, когато СТО е прализирана и когато конкуриращите се сили могат да използват възникващия вакуум, за да наложат своите икономически модели в респективните си региони – независимо дали става дума за държавно-централизирания модел на Пекин, или за политическия етатизъм, налаган от Кремъл.”
- Апокалипсис „Тръмп“. Роджър Коен („Ню Йорк таймс“) пише: „Четвърт век след зенита на либералните демокрации и неолибералната икономика, дошъл с края на Студената война, сме свидетели на възхода на нелиберализма и авторитаризма. Скритите расисти могат да си отдъхнат. Насилието се носи във въздуха, очаквайки възпламеняващата искра. Печелившата политическа карта днес, както Тръмп показа, а следващата година на френските избори Марин льо Пен ще покаже, е претенцията народът да бъде поведен в щурм срещу корумпираната система, мюсюлманската миграция и тираничния консенсус на високоплатени експерти. Следвоенният порядък – неговите военни съюзи, търговски контракти, политическа интеграция и правна рамка, е уязвим, а американската сила, която го крепи, е внезапно разколебана. Никой не вдъхновява Тръмп толкова, колкото Владимир Путин, който за демокрацията представлява онова, което е чукът за ваза от ерата Минг. Автократите навсякъде по света – не на последно място в Египет и страните от Залива – са окуражени от победата на Тръмп… НАТО ще отслабне. Балтийските държави ще станат по-уязвими. Сирийският президент Башар ал-Асад, поддържан от антантата Путин-Тръмп, ще закрепи позициите си. Китайско-американските търговски разногласия ще се засилят едновременно с повишаването на военното напрежение в Източно и Южно китайско море. Иранското ядрено споразумение, толкова трудно договорено от великите сили, ще бъде разтурено, превръщайки Близкия изток във все по-опасна зона. Всяка джихадистка атака или друго нападение срещу Америка вече няма да получат сдържан отговор – г-н Тръпм разглежда ядреното оръжие като недостатъчно използван ресурс. Въглеводородите ще се завърнат. Договореното в Париж световно споразумение за борба срещу климатичните промени ще бъде изложено на риск. Приблизително 65 милиона мигранти, от които една трета бежанци, ще намират все по-трудно убежище и достойно съществувание в условията на превръщането на ксенофобския национализъм в политически мейнстрийм в Централна Европа и другаде. С неумолимия възход на технологията и големия напредък на изкуствения интелект обещанието на Тръмп за връщане на промишленото производство и работни места в Америка ще бъде подложено на тест. Някои форми на трудова заетост са загубени завинаги и дори подобни спасители не могат да ги върнат. Транс-тихоокеанското партньорство вече изглежда безжизнено, а други търговски споразумения, включително и споразумението НАФТА, символизирало все по-отворената система на търговията през последните десетилетия, може би ще бъдат разтурени или съществено разводнени. Дали всичко това ще укроти народния гняв? Може би г-н Тръмп действително разполага с известно количество магична субстанция, която може да хвърли в очите на хората. Но от друга страна, трябва да се осъзнае, че „народът“ е само част от разделеното население. Милиони са онези, които не искат, респективно ще се противопоставят на глобалния националистически и авторитарен тренд. Те ще го направят на улицата, в съдилищата, чрез пресата и чрез системата на противовесите, създадена от отците на Конституцията, тъкмо за да обуздаят поредния демагог. Въпреки това обаче, г-н Тръмп има огромна власт, разполага с контролиран от републиканците Конгрес и с мисията да нарави Америка отново велика, независимо от цената за това. Борбата за съхраняването на либерализма ще е дълга. Възможно е сега тя да бъде ръководена от Ангела Меркел в Германия и от Джъстин Трюдо в Канада. Това е така, защото мантията на защитник на благоденствието на свободния свят не пасва на Тръмп, чието основно занимание е сключването на сделки. Така че може би ще се наложи Америка да предаде щафетата на друг. Западните демокрации са обхванати от буря, чиято същност все още не могат да проумеят. Виртуалната пряка демокрация, използваща социалните медии, измести представителната демокрация. Въздействието на смартфона върху човешката психика все още не се осъзнава напълно – пристрастяването към него е зловредно и може да се превърне във враг на мисълта. Тръмп овладя Републиканската партия като човек, който взема под наем официално облекло за прием. Неговата кампания използва Туитър за да взриви масите, поради което не се нуждаеше от конвенционалните канали. Основните политически партии във Великобритания и САЩ отново ще трябва да докажат, че са все още релевантни.“
- От своя страна Чарлс Краутхамър, републиканският гуру, пише във „Вашингтон пост“: „Отстъплението на Запада започна с Обама, който коригира наследеното разпиляване на усилията след атентатите от 11 септември, изоставяйки Ирак, следвайки политика на съглашение с Русия („новото начало“ в отношенията с Москва) и отстъпвайки на Иран. През 2009 г. той дори отказа да окаже риторична подкрепа на народния бунт срещу аятолласите. Доналд Тръмп иска да продължи това изтегляне, но поради съвършено други причини. Обама го стори, защото смяташе, че САЩ не са достатъчно добри за останалия свят, че са прекалено компрометирани, за да имат моралното право за да бъде световен хегемон. Тръмп е на път да направи същото, пренебрегвайки съюзниците и избягвайки конфликти, но поради обратните мотиви – защото светът не е достатъчно добър за нас, не ни заслужава, неблагодарен е, а чужденците паразитират, използвайки американската защита и жертви за своя комфорт. Затова, според него, е време да се занимаваме с нашите, американски интереси. Доводите на Тръмп не са нови. С края на Студената война през 90-те години Джийн Къркпатрик, най-ярката представителка на неоконсерватизма, заяви, че вече трябва да се превърнем „в нормална страна в едно нормално време“. Според нея вече бе време да се освободим от бремето да поддържаме световния ред, наследено от 20 век, както и да се доказваме като супермен в защита на универсалните ценности. Две поколения борба срещу фашизма и комунизма бяха достатъчни. Заслужихме ли тогава спокойно оттегляне? Навремето аз твърдях, че въпреки че сме го заслужили, жестоката история няма да ни позволи да му се насладим. Почивката предполага един фантастичен свят, в който стабилността е устойчива и без САЩ. Но не е така. Защото вместо почивка, ще създадем хаос. Четвърт век по-късно ние сме изправени пред същото изкушение, но този път условията са по-неблагоприятни. Световният джихадизъм усложни съществуващата схема, а ние не се радваме на онази доминация, която имахме над конвенционалните си съперници през нашия „почивен ден“ от историята през 90-те години. Ние може и да изберем почивката, но няма да я получим.“
- На ход е популизмът. Понастоящем в Европа сме свидетели на „популистки момент“, пише Шантал Мус в „Оупън демокраси“. „Това представлява повратен момент за нашите демокрации, чието бъдеще зависи от отговора на това предизвикателство. За да се справим със ситуацията е необходимо да отхвърлим опростените тези на медиите, представящи популизма като чиста демагогия, и да възприемем аналитичен подход. Предлагам да следваме Ернесто Лаклау, който дефинира популизма като начин за конструиране на политиката чрез установяване на политическа граница между двата обществени лагера чрез мобилизиране на „низините“ срещу „управляващите“. Популизмът не е идеология или политически режим и е неправилно да му се приписва приписана някаква специфична програма. Той съответства на различни управленски форми. Това е начин да се прави политика, който може да приема различни форми в зависимост от различните периоди и места. Появява се, когато е налице стремеж за създаване на нов субект за колективно действие – народа – който да е в състояние да пренареди социалния ред, считан за несправедлив. Погледнат по такъв начин, неотдавнашният успех на популистките форми на политическа активност в Европа са израз на кризата на либералнодемократичната политика. Това се дължи на съчетаването на редица явления, които през последните години промениха средата на политиката. Първото от тях е онова, което наричам „постполитика“, с което се обозначава размиването на политическите граници между дясното и лявото. Това бе резултат от постигнатия консенсус между дясноцентристките и лявоцентристките партии, основаващ се на идеята, че няма алтернатива на неолибералната глобализация. Изхождайки от императива на „модернизацията“, те приеха диктатите на глобализирания финансов капитализъм и наложените от него ограничения върху държавната намеса и публичните политики. Ролята на парламентите и институциите, които позволяват на гражданите да оказват въздействие върху политическите решения бе редуцирана драстично. Сърцевината на демократичния идеал – власт за народа – бе изоставена. Днес да се говори за „демокрация“ означава да се реферира към съществуването на избори и към защитата на правата на човека. Тази еволюция обаче, вместо да представлява напредък към едно по-зряло общество, както се твърдеше понякога, разклаща самите основи на нашия западен модел демокрация, обикновено обозначаван като „либерална демокрация“. Този модел бе резултат на взаимодействието между две традиции. Първата е либералната традиция на върховенството на закона, разделението на властите и утвърждаването на индивидуалната свобода. Втората е демократичната традиция на равенството и на суверенния народ. В крайна сметка тези две политически логики могат да се окажат несъвместими, тъй като винаги ще има напрежение между принципите на свободата и тези на равенството. Но именно това напрежение е в основата на нашия демократичен модел, тъй като гарантира плурализма.“
- Алтернативната десница в САЩ. Позната като alt-right, това течение в сегашната американска политика представлява бели националистически групи, които отхвърлят мейнстрийм консерватизма зад Океана. Според автора Едуард Люс от „Файненшъл таймс“, алтернативните представители на дясното крило в Републиканската партия са започнали да придобиват публично влияние едва с възхода на Доналд Тръмп. Идеологията им е повлияна от страха за западната цивилизация от политиките на мултикултурализма. Някои от тези групи са откровено нацистки; други акцентират върху защитата на европейското наследство на Америка. Като цяло обаче, смята Люс, не става дума за оформено течение, а по-скоро за контракултурни групи под влиянието на интернет. До известна степен те са сходни с хипи-протестърите от 60-те години, които се подиграваха с ценностите на своите родители. Днешните родители следват политкоректността, поради което си навличат обидни квалификации като “cuckservative” от собствените си деца. От друга страна обаче, надеждите че те ще споделят съдбата на хипитата може би са недалновидни. Фактът, че Стивън Банън – бившият шеф на „Брейтбарт нюз“, изразяващ техни позиции, бе назначен за „главен стратег“ на Тръмп, е обезпокоителен.
- Германия пред глобално изпитание. Ханс Кунднани („Форин полиси“) е песимистично настроен относно амбициите за германско лидерство на свободния свят: „Ако става дума единствено за морален символизъм, Германия може би има нужната квалификация, макар и това да е под въпрос. Но това също така предполага съответните военни отговорности, които датират от Студената война – защитата сигурността на другите демокрации. Това е отговорност, която Германия с нейната минимална военна сила и дълбоко нежелание да я използва, мотивирано както с политически, така и с културни възражения, не може да поеме… Просто сравнение – според Международния институт за стратегически изследвания, отбранителният бюджет на САЩ възлиза на около 600 млрд. долара, докато германският бюджет е едва 36.7 млрд. долара – т.е. една двайсета от този на Щатите. Бюджетът на Германия е даже по-малък от този на Франция и Великобритания – съответно 46.8 млрд. и 56.2 млрд. долара. При това и двете страни разполагат с ядрено оръжие, подобно на САЩ. В това отношение, въпреки политическите предизвикателства, пред които понастоящем са изправени, правителствата на Франция и Великобритания имат повече основания да се състезават за титлата „лидер на свободния свят“, отколкото канцлера на Германия.”
- Нужна е алтернатива на Меркел. Матиас Матийс защитава тезата за провала на сегашното управление и наложителността на смяна на гвардията в сърцето на Европа (в статия във „Форин полиси“): „Следвоенният либерален световен ред се основаваше върху компромис, гарантиращ на държавите контрол върху вътрешната политика, стига те да се движат в либерална посока. Европейският съюз беше най-забележителното постижение на този международен ред. Но особено след Брекзит, той не може да бъде поддържан при сегашното германско лидерство. Меркел вдъхнови и наложи политиките на остеритет, които доведоха до катастрофа Еврозоната и отхвърли системните решение на финансовата криза от типа на евробондове или общи гаранции на влоговете. ЕС днес е по-уязвим от външна агресия, отколкото преди четвърт век, а политиките на Меркел в ущърб на Русия само ще влошат отношенията с Москва. Кризата с бежанците не бе преодоляна, а само временно замразена. Понастоящем две централноевропейски страни членки открито погазват либералнодемократичните норми на ЕС. Евросъюзът се нуждае от ново споразумение с посредничеството на Германия, което да реабилитира икономическата солидарност между страните членки чрез действително обща миграционна политика на ЕС с поделяне тежестите от бежанците. Подобно споразумение обаче е мислимо единствено след евентуалната смяна на гвардията в Берлин. Бъдеща коалиция „червено-червено-зелено“ между социалдемократите, „Линке“ и зелените би предложила не само единствената жизнеспособна алтернатива на голямата коалиция на Меркел, но и най-добрата надежда за дългосрочното оцеляване на обединена Европа. Евентуалната лявоцентристка коалиция би сложила край на остеритета и би предложила системни решения за проблемите на Еврозоната, както и на бежанските кризи. Наред с това, тя би прекратила и връзките с десните нелиберални демократи от Централна Европа. Топката сега е в полето на Социалдемократическата партия, която е лидер на левия център в Германия. След години на партньорство с партията на Меркел, нейната политическа идентичност бе размита, което намалява популярността ѝ. Днес ръководството на тази партия има шанса да скъса с политиката на икономически консенсус, следвана от Германия през изтеклото десетилетие и да започне да предлага рефлационистки икономически решения, които биха вдъхновили традиционната работническа база на партията, като едновременно с това доведат до ребалансиране на икономиката в Еврозоната. Ако това стане, „червено-червено-зелената“ коалиция би дала нова глътка въздух на европейската интеграция и би възстановила ролята на ЕС на ключова опора на глобалния либерален ред. Обратното – при продължаващо лидерство на Меркел Европа ще продължи да залязва и да бъде игнорирана както от Съединените щати на Тръмп, така и от путинска Русия.”
- Време е за общи действия на Америка и Европа. Това твърди Ричард Бърт, бивш посланик в Германия и шеф на консултативния съвет на списанието „Нешънъл интерест“: „Наред с противодействието на Ислямска държава, съществуват други стъпки, които европейските правителства биха могли да направят с оглед укрепване надеждността на сътрудничеството с Вашингтон. Една от тях е създаването на общоевропейска междуправителствена система за мониторинг, сдържане и, при нужда, забрана на големи бежански вълни от Близкия изток и Северна Африка. Както бежанската криза от 2015 г. показа, неподготвеността на Европа, както и липсата на достатъчно капацитет за справяне с нея, имаха дестабилизиращ ефект и доведоха до разединение, а от гледна точка на борбата срещу тероризма – нови опасности. Администрацията Тръмп, чийто приоритет е управляването на имиграцията, ще окаже силна подкрепа на европейските усилия в тази област. В тази връзка възниква проблемът с Турция. В момента, в който Турция стана по-важна в стратегическо отношение, поради тлеещите конфликти в Близкия изток, Анкара се оказа труден съюзник. Изправени пред миграционната криза и турската роля в опитите тя да бъде овладяна, европейците демонстрираха готовност за по-реалистичен подход в усилията за взаимодействие с президента Реджеб Ердоган. Но същите тези европейци не можеха да игнорират широкомащабните чистки, последвали неуспешния опит за преврат от юли. Вашингтон бе изправен пред сходна дилема, но предпочете да отдаде приоритет на стратегическия си интерес от тясно взаимодействие с Турция в Сирия. При президента Тръмп, който се възхищава от Ердоган, тази реалистична политика по всичко изглежда, че ще бъде продължена… В крайна сметка трябва да се разбере, че в ерата Тръмп отношенията между Европа и Америка няма да се уредят от само себе си. И двете страни ще трябва да положат сериозни усилия, за да възстановят нормално взаимодействие. Очевидни са стратегическите ползи от отстояване на общите интереси в развитието на нови отношения с Русия, противодействието на тероризма в Близкия изток и сдържането на възходящ Китай. В края на Студената война имаше много гласове в полза на неизбежния всемирен триумф на западните ценности – фамозната теза на Франсис Фукуяма за „края на историята“. Вместо това обаче, Западът – както Европа, така и Америка, си взеха отпуска от историята продължила през последните две десетилетия. Време е да се върнат на работа.”
- Завой към масите? „Време е за ново начало“, твърди в Ню Йорк Таймс Лоурънс Съмърс: „ Съпротивата срещу глобализацията не се ограничава само с реакциите на запад, нито в индустриализирания свят като цяло. Лидери като Ердоган в Турция, Владимир Путин в Русия, Си Дзинпин в Китай и Нарендра Моди в Индия, апелираха към националната гордост, основните ценности и предимства. Смущаващото е, че всеки от тях акцентира върху някакъв вариант на етническата чистота. В тези четири казуса заинтересоваността на лидерите от универсалните ценности на откритостта и правата на човека е до голяма степен на второ място след утвърждаването на националния потенциал. Този възход на национализма и на съпротивата на глобализацията се наблюдава в световен мащаб, при това не се ограничава до позициите на левицата или десницата. Той се корени в дълбокото усещане в много групи хора, че техният живот зависи от сили извън техния контрол. С увеличаването на пропастта между хората в географско, културно и идентичностно отношение, те губят доверието си в уменията на своите лидери да ги защитят. Несигурността поражда атавизъм. Тези тенденции носят в себе си заплаха. Въпреки всичките проблеми и предизвикателства, изминалите 70 години бяха период на безпрецедентен напредък в увеличаването на пространството на свободата, просперитета, продължителността на живота и намаляването на насилието. Всичко това може да бъде изложено на риск. Нуждаем се от пренасочване на глобалния икономически диалог към насърчаване на „отговорния национализъм“, вместо преследването на международна интеграция. Класически пример за погрешна инициатива са усилията за постигане договореност за насърчаване на двустранното инвестиране между САЩ и Китай. Дори ако те доведат до сключването на подобно нереалистично споразумение, то ще отслаби способността на Америка да контролира поведението на китайските компании в САЩ като компенсация за повишената сигурност на глобалните американски компании, когато базират продукцията си или инвестират в самия Китай. От гледна точка на средния американски гласоподавател, принадлежащ към средната класа, подобно споразумение би представлявало двойна загуба… Събитията от 2016-та ще останат в историята или като точката, от която ние започнахме да се отдалечаваме от глобализацията или от която започнахме да пренасочваме стратегиите на глобализация от интересите на елитите към тези на масите. Затова залозите на предстоящите през следващите няколко години решения са толкова големи.”
- С бургери срещу демокрацията. Джордж Монбиот пише в „Гардиън“: „Под натиска на транснационалния капитал, чийто символ е Макдоналдс, демокрацията отслабва и загива като жизнена система. Старите форми и форуми все още съществуват – парламентите и конгресите са си живи и здрави – но властта, която те навремето упражняваха, им се изплъзва, за да се появи отново извън нашия обсег. Политическата власт, която би следвало да ни принадлежи, се съсредоточава в конфиденциални срещи между лобисти и донори, които определят границите на дебата и действията. Тази власт вече се подчинява на диктата на Международния валутен фонд и на Европейската централна банка, които отговарят не пред народа, а пред финансовия сектор. Тя бе транспортирана с въоръжена охрана до ледените дворци на Давос… Но най-силният удар, който получи политическата власт, дойде от международните договори. Контракти от типа на НАФТА, СЕТА и предлаганото Транс-тихоокеанско партньорство, Споразумението за търгуване на услуги, както и проваленото Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции, бяха изработени зад затворени врати в рамките на дискусии, доминирани от корпоративни лобисти. Последните успяха да пробутат клаузи, които нито един информиран електорат нямаше да одобри, като например създаването на непрозрачни офшорни трибунали, чрез които корпорациите ще са в състояние да пренебрегнат националните съдилища, да нарушават националното законодателство и да получават компенсация за последствията от демократични решения. Тези договори ограничават рамките на политиката, парализират способността на държавите да променят социалните условия и потискат трудовите права, защитата на консуматорите, финансовата регулация и качеството на живота в малките общности и обезсилват суверенитета на нациите. Онези, които забравиха, че основните обещания на Доналд Тръмп бяха, че ще атакува тези договори, ще продължават да се учудват, защо хората са готови да рискуват толкова много, като дават гласа си за него. Но и на национално равнище моделът „Макдонълдс“ руши устоите на демокрацията. Демокрацията се основава на споделени възгледи, взаимно доверие и чувство на принадлежност – убеждението, че принадлежиш към нацията и нацията ти принадлежи. Моделът „Макдонълдс“, който премахва всякакво усещане за принадлежност, е идеално скроената схема за ликвидирането на подобно убеждение.“
- Новата външнополитическа концепция на Русия: три мнения. Политологът Кирил Телин от МГУ пише на страницата на „Россия в глобальном мире“: „Колкото и странно да изглежда, новата редакция на Концепцията за външната политика, въпреки някои резки и откровени нападки срещу американските и европейските „партньори“, силно напомня предишната версия от 2013 г. Разбира се, не трябва да се подценява изчезването на текста за европейския цивилизационен маркер, което би могло да повлече не съвсем благоприятни последствия във вътрешната полиика. Същевременно са налице предишните „магистрални линии“ от типа за сътрудничество с Европа. Първите конкретни действия в това направление пораждат умерен оптимизъм. Очевидно, няма да има завръщане към предишните отношения с партньори и конкуренти, но възникването на нова форма на равновесие и взаимно сътрудничество ще бъде изгодно и за двете страни. От Цицерон насам е ясно, че и най-лошият мир е по-добър от добрата свада. Днес можем да добавим, че постепенното възстановяване на отношенията е по-добрата перспектива.“ Доктрината за информационната сигурност на Русия. В редакционен коментар на „Независимая газета“ четем: „За авторите и съставителите на концептуалните и доктринални документи, посветени на международните връзки или информационната сфера става дума за зона на тревога, опасност, а не за зона на възможностите. Това е консерватизъм на квадрат, допълнително умножен с конфронтационна картина на света… Президентът на Русия, който е централен елемент в системата на властта и най-разпознаваемият политик в страната, пребивава в състояние на фактическо двуезичие. Една група близки до него чиновници му пише Посланието до федералното събрание, от което става ясно, че държавата е наясно с всичко – бизнеса, конкуренцията, икономическото изоставане, както и ролята на Русия като участник в глобалните икономически процеси. Друга група чиновници съчиняват концепцията за сигурност, която призовава страната към закритост и недоверие към целия свят. Президентът ги подписва и, следователно, публично трябва да използва тази логика, лексика и риторика. В крайна сметка става трудно да се разбере, какво всъщност иска властта, която от една страна е съветвана от Кудрин, а от друга – от Патрушев. Всички тези концепции и доктрини са призвани да отговорят на предизвикателствата на 21 век. Но всичките отговори в тях се родеят с тезите на съветското минало, приблизително могат да бъдат датирани от 70-те години на 20 век, когато идеята за обсадената крепост се считаше за адекватна на действителността. Впрочем, руската власт твърди, че не ние се връщаме към времената на Студената война, а нас там ни връщат.” Новите елементи в Концепцията за външната политика. Андрей Веселов пише на страницата на ТАСС: „Две са основните задачи на Русия във външната политика. Първата е „укрепване позициите на Русия като един от влиятелните центрове на съвременния свят“. Втората – „укрепване позициите на руските СМИ и масови комуникации в глобалното информационно пространство и запознаване на широки кръгове на световната общественост с руската гледна точка“. Докато в предишната редакция на Концепцията се твърдеше, че „Русия последователно се стреми към понижаване фактора на сила в международните отношения“, в сегашния документ се отбелязва със съжаление „повшаващата се роля на силовите фактори в международните отношения“, както и „засилване на рисковете от регионални конфликти и ескалация на кризите“. Документът за пръв път сигнализира, че Москва ще се противопоставя на опитите за намеса във вътрешните работи на държавите с цел извършването на неконституционна промяна на властта, включително и чрез подкрепата на недържавни субекти, включително терористически и екстремистки организации.Русия вижда своя дълг в това, да не допуска извършването на военни интервенции и други форми на външна намеса, нарушаващи нормите на международното право и в частност принципа на суверенното равенство между държавите, под предлога „отговорност за защита“. И в новата Концепция се настоява за равноправно партньорство между Русия и НАТО, но за разлика от предишния й вариант липсва позоваването на „стратегическата общност на целите на всичките държави от евроатлантическия регион“. Вместо това се говори за „геополитическата експанзия“ на Алианса и за „нежеланието да се съдейства за реализиране на политическите декларации за формирането на общоевропейска система за сигурност и сътрудничество“. По отношение на САЩ документът е радикално променен. Твърди се, че САЩ и техните съюзници провеждат курс към сдържане на Русия, оказване на политическо, икономическо, информационно и друго давление върху нея, което подкопава регионалната и глобалната сигурност. В прав текст се твърди, че „Русия не признава екстратериториалното налагане на юрисдикцията на САЩ извън рамките на международното право“. По отношение на Европа липсва предишния текст за Русия като за „неразделна органична част на европейската цивилизация“. Великобритания изобщо не се споменава в този контекст. С обратен знак са промените по отношение на Китай и Индия, които са третирани в дух на „историческа дружба“ и „стратегическо партньорство“. Концепцията изразява заинтересованост в развитието на разнообразни връзки с Украйна, както и намерението за решаване на вътрешноукраинския конфликт с политическо-дипломатически средства, което контрастира с предишната теза за Киев като „приоритетен партньор в СНГ“. По отношение на Сирия Русия ще застъпва „политическо уреждане на ситуацията“ и ще работи за „единството, независимостта и териториалната цялост на страната“, както и за нейното утвърждаване като „светска, демократична и плуралистична държава“. Очаквано, документът призовава към създаване на широка международна антитерористическа коалиция срещу Ислямска държава, при това „без политизиране и двойни стандарти“.
- Франция: Фийон или Льо Пен? „Съществува ли реална възможност Льо Пен да спечели президентството – пита се Орелие Мондон от Университета в Бат на страниците на „Нюзуик“. „Подобна перспектива си остава малковероятна, тъй като нейната партия досеега не е набирала над 6.5 млн.вота, докато Саркози през 2007 г. и Оланд през 2012 г. трябваше да получат подкрепата на между 18 и 19 млн. гласоподаватели, за да бъдат избрани. Но дори ако Льо Пен увеличи подкрепата си до 10 млн.гласа, това би предизвикало шок във френската и европейската политика, тъй като би легитимирало новия й статус на сериозен конкурент и би нормализирало по-нататъшното връщане на крайната десница като един от големите играчи. Макар че заплахата от засилващата се крайна десница трябва да бъде приемана насериозно, както и евентуалното класиране на Льо Пен на втория тур, би трябвало да се възприеме по-нюансиран подход по отношение на този феномен с оглед по-адекватното разбиране на предизвикателствата за нашите демокрации днес. Както Тръмп, така и възходът на Националния фронт, са симптоми, които обсаждат демократичната ни система. Досега НФ никога не е вземала повече от 14% от регистрираните гласове, въпреки наличието на благоприятни условия за това. По подобен начин Тръмп получи по-малко гласове не само от Хилари Клинтън, но и от двамата предишни републикански кандидата Мит Ромни и Джон Маккейн. Когато се преизчислят всичките потенциални гласоподаватели, само 19.5% са гласували за Тръмп. По сходен начин, само 37% от британците са гласували за Брекзит, макар в последния случай поради различни причини и без някаква визия за бъдещето. Макар всички тези резултати да имат отражение в реалността, те не представляват всенародни земетресения, за които са обявявани, както от страна на десните популисти, така и от медиите, които са се впуснали в търсене на шокиращи новини. Така че, противно на разпространената версия, тези политики не са поддържани от митическото и удобно мълчаливо мнозинство. Едно малко, но все по-кресливо малцинство, което доминира социалните медии, ни кара да вярваме, че е нещо повече от малки останки от една отминала епоха, когато да си расист, рексист и хомофоб бе белег на свободата на мнението. Дори и да съществуваше, подобно „мълчаливо мнозинство“ не би било привлечено масово към реакционните обещания на крайната десница. Докато крайната десница действително се възползва от това недоволство, засега то има на своя страна само една малка част от голямата маса на все по-отчуждените от нашата политическа система. Последното проучване на Евробарометър показва, че 91% от френските респонденти декларираха, че не вярват на своите политически партии, срещу 3.9%,, които им вярват. Във Великобритания картината не е много по-розова със 78% срещу 16.7% доверяващи. В САЩ, според Галъп, доверието в политическите лидери е достигнало исторически спад до 42% в навечерието на ноевмрийските избори. Но с по-нататъшното фокусиране вниманието на медиите и на мейнстрийм политиците върху крайната десница и преувеличаването на подкрепата за тях можем да очакваме по-нататъшното легитимиране на тези движения и отлагане на търсенето на тяхна алтернатива, което на свой ред би задълбочило кризата на нашата демокрация. Понастоящем френските политици като че ли игнорират тези факти, като републиканците продължават собствената си радикализация, а левият център не е в състояние да се противопостави на собствените си грешки и разцепления след пет неуспешни години на власт, които разколебаха повечето от неговите привърженици. Както и повечето истории и тази има поука, а тя е смъртта на стария начин да се прави политика, която може да доведе до появата на нови, прогресивни движения, както и да стимулира разочарованите да вземат нещата в свои ръце. Ако крайната десница успя да представи идеите си като мейнстрийм течение, нищо няма да попречи на прогресистите да направят същото.“
- Апостолите на идентитета. „Обвинявам ги, че ни тласкаха по пътя към популизма“, пише Саймън Дженкинс в „Гардиън“: „Изминаха 20 години откакто философът Ричард Рорти прогнозира, че ще се появи „силен лидер“ от типа на Тръмп, който ще даде израз на тревогите на недостатъчно образованите американци, на които висшистите казват как да се държат. Днес тази прогноза стана популярна в социалните мрежи. По подобен начин, историкът Артър Шлезинджър предупреди, че засилващата се нетолерантност в университетските кампуси, „престъпните обиди“ и „политическата коректност“ ще застрашат националната спойка на Америка, нейната колективна либерална съвест. Последният гуру, разсъждаващ на тема „какво означава явлението Тръмп“, е американският политически психолог Джанатан Хаид. В разговор с Ник Клег в Лондон той няколкократно трябваше да отговаря на „въпроса на Кругман“: защо бедните гласуват за дясното? Отговорът е лесен. Вече няма ляво и дясно. Има нации и племена в рамките на тези нации, като племената стават все по-самоутвърждаващи се. Както в Америка, така и в Европа, по-старите граждани, както и белокожите мъже, са единствените групи, които безнаказано са подложени на нападки от страна на либералите. Това е социална група, която доминира в малките градчета и западналите индустриални зони, далеч от големите градски центрове, където доминират глобализираните, дигитализирани и образовани в университетите либерали. 87% от жителите на най-бедното населено място в Америка, обитавано от неиспанско бяло мнозинство – Клей каунти в Кентъки, са гласували за Тръмп. Игнорирането на тези хора беше голямата грешка на либералите на Клинтън; грешка, която в крайна сметка измени хода на западната политика. Апостолите на идентичностния либерализъм се хванаха в капана на Мил. Те виждат авторитаризма навсякъде другаде, но не и в своите кръгове. Те виждат дискриминацията, но не и в техните редици. Запазвайки собствените си племена, те се провалиха в най-важния тест на демокрацията – толерантността към опасенията на онези, с които не са съгласни. Винаги виновен е някой друг. Подобен тесноегоистичен подход провали постигнатия напредък в осъществяването каузата на европейския либерализъм през последния половин век.“
- Борис Джонсън – рицар на отиващия си световен ред. Саймън Дженкинс пише в „Гардиън“, че британският външен министър е в дисонанс със световната политика. Той иска Великобритания да инвестира в абсурдно старомодни отбранителни съоръжения. Същото препоръчва и на страните-членки на НАТО. Джонсън е против окупацията на Крим от Русия, както и против успеха на Москва в Сирия, с изключение на фронта срещу ДАИШ. Той би искал да разговаря с Русия, но да говори от позиция на силата по проблемите на Балтика. С други думи, Джонсън прилага класическата за Форин офис комбинация между неосъществимото в съчетание на недопустимото и в отричане на неизбежното. Според автора, „единствената надежда за президентството на Тръмп са индикациите, че някои от тези политики от Студената война ще претърпят размразяване“. „Затова за Великобритания, а и за самия Джонсън, би било по-умно да подкрепи тази тенденция. Защо например да не се съгласи с изказаното от Тръмп мнение, че не съществува „екзистенциална опасност“ за Запада от Русия и Китай, и че заплахата от радикалния ислямизъм има криминално, а не културно естество. Защо да не признае, че винаги ще има граждански войни, но че привържениците на интервенционизма би следвало да признаят, че техните действия обикновено ги влошават? Конфликтите през настоящото столетие по-вероятно ще произтекат от народни движения, а не от склонността към имперски завоевания. Оръжията на Студената война станаха безполезни, затънали във военнопромишленото тресавище. Войните на бъдещето ще бъдат спечелени с автомати и компютърно хакерство. Великобритания би могла да играе интелектуална, а не стратегическа роля в тях. Няма смисъл да тъжим за стария ред. Ако можем да извлечем един урок от новия популизъм, той е в констатацията за неговата кончина. Най-доброто, което Великобритания може да направи, е да насърчи Вашингтон да скъса остарялата пътна карта и да изработи нова.“
- Раждането на Голямата Евразия. Дмитрий Ефременко пише на руския сайт на Руския съвет за външна и отбранителна политика: „Разбира се, „един пояс, един път“ създава нова конкуренция между страните, които си съперничат за китайски инвестиции и кредити, както и за преминаването през тяхна територия на транспортната инфраструктура, осигуряваща единството на Голямата Евразия. Още по-важен е фактът, че лансираният от Пекин процес придобива собствена вътрешна логика, тъй като наред със стремежа на редица държави да се включат към китайския проект и други страни активизират усилията си за да се възползват от тази динамика. Характерен пример напоследък е рязкото ускоряване работата по създаване на транспортен коридор „Север-Юг“, съединяващ Русия през Азърбайджан с Иран, а в перспектива – и с Индия. Около този проект започва да се формира тристранно стратегическо партньорство Русия-Иран-Азърбайджан. В контекста на плановете за реализиране на транспортните проекти с евразийско значение се изостря конкуренцията и борбата между корпоративните играчи. Пример за това е строителството на високоскоростна жп линия Москва-Казан, която е участък от бъдещата трансконтинентална магистрала, съединяваща столиците на Китай и Русия. Инвеститори от Германия – консорциумът „Германска инициатива“ – предлагат, въпреки наличието на антируски санкции, да заменят китайските инвеститори от „Копринения път“. Стремежът да не попадне в китайски ръце тази инициатива мотивира и новия подход на японското ръководство за разрешаване тероририалния спор с Москва, предвиждащ разширяване сътрудничеството в сферата на енергетиката и развитието на инфраструктурата на руския Далечен изток.“