Горещите месеци юли и август се оказаха такива и в геополитически смисъл. Отчасти поради календарни, отчасти – поради непредвидени събития, международните дела придобиха драматично развитие по няколко и без това „горещи“ направления и локации:
- Дългоочакваната среща на високо равнище на държавните глави на НАТО във Варшава бе засенчена от състоялия се само десетина дни преди това Брекзит -референдум, който изненада както Лондон, така и Брюксел. И макар че Великобритания ще продължава да бъде един от основните стълбове на НАТО, напускането на Евросъюза създаде ново съотношение на силите на европейския континент и постави редица въпросителни относно бъдещото взаимодействие между евроатлантическите партньори (вж. по-долу анализа на военния експерт Пиер Разу). Освен това, България също даде свой принос за разнопосочния характер на посланията в навечерието на тази юбилейна среща, която трябваше да ознаменува новата фаза на конфронтацията с Русия. В края на юни премиерът най-неочаквано бламира собствения си президент, който заедно с румънския си колега обяви намерение за създаване на черноморски флот с участието на България, Румъния и Турция. Частично и в резултат на българската обструкция бе решено въпросът с „черноморската флотилия“ да бъде обсъден през октомври т.г. Мотивите на премиера са благоразумни и разбираеми за повечето българи, които усещат, че участието на страната в бъдещо ескалиране на напрежението в Черно море ще обслужи чужди интереси и ще ни изложи на неразумен риск.
- Разполагането на ротационна основа на четири международни батальона в Полша и балтийските държави по-скоро символизира решимостта на Пакта да се противопостави на евентуално руско нападение, тъй като от военна гледна точка тази стъпка не гарантира сама за себе си сигурността на въпросните страни. То кореспондира и с четирикратното увеличение на американския бюджет по това направление. Фактът, че Черна гора стана 29-ия член на Пакта едва ли може да бъде отчетен като някакъв съществен напредък в гарантиране сигурността на континента, но със сигурност маркира по-нататъшното отстъпление на Русия от Балканите. На този фон НАТО декларира готовност да провежда „конструктивен диалог с Русия“, насочен предимно към избягване на случайни инциденти. От руска страна решенията на Пакта бяха възприети като поредно доказателство за антируския характер на отбранителния съюз, засилващи недоверието между Запада и Русия и противоречащи на Основополагащия акт от 1997 г.
- Но на 15 юли, т.е. само дни след Варшавската среща, Турция бе разтресена от неуспешен опит за преврат, последван от контрапреврат, който парализира страната с втората най-голяма армия в рамките на Пакта и дори за пръв път постави под въпрос членството й в него. Смазването на преврата се превърна в дългоочакваният повод за довършване на „реформата“ на турската политическа система чрез затвърждаване и последващо конституционно легализиране на едноличната президентска власт на Ердоган. Този продължаващ епизод и наложеният тримесечен извънреден режим, съпътстван с широкомащабни репресии срещу „вътрешния враг“ окончателно потвърждават извода, че Турция не е европейска демокрация. Същевременно репресиите и последвалите реакции срещу тях от Европейския съюз и САЩ още повече влошиха отношението на Ердоган към западните му съюзници.
- Срещата Ердоган-Путин не само възобнови нормалните контакти между двете страни, но и маркира по-нататъшното еманципиране на турската политика от тази на западните партньори на Анкара. Последвалото посещение на иранския външен министър в турската столица даде повод да се заговори за възможността от възникване на ос Москва-Анкара-Техеран, както и за завой в турската политика по отношение на Сирия в полза на режима в Дамаск. Във всеки случай, категоричното искане на Ердоган САЩ да му предадат „терориста“ Гюлен, подхрани тезата, че предстои разрив в отношенията с Америка. Едва след началото на сирийската военна кампания на Ердоган срещу ДАИШ и кюрдите, започнала в края на август, стана ясно, че турският президент е влязал в любимата си роля на извиване на ръце, този път тествайки податливостта и търпението както на задокеанския си съюзник, така и на новия си руски партньор. Навлизането на турския спецназ на сирийска територия може да означава дълготрайна окупация на северната част на тази държава, която досега трябваше да понася „само“ израелска окупация на Голанските възвишения, наред с подкрепяна от редица държави ислямистка интервенция. Всичко това води до допълнително усложняване на картината в Близкия изток.
- На фона на турската сага Европейският съюз и страните-членки демонстрират засилваща се политическа парализа не само като последваща реакция на неочаквания за елитите Брекзит, но и като очевидна неспособност да се справят с вътрешните и външните заплахи от страна на арабско-мюсюлманския свят. Терористичните атентати в Ница и Нормандия, както и поредицата от инциденти с „вълци-единаци“ в Германия бяха поредното доказателство за неспособността на Запада да неутрализира тероризма като вътрешен проблем, свързан с феномена „Ислямска държава“. От друга страна, изострянето на тона в диалога с Анкара и откритите заплахи на Ердоган, че Турция няма да уважи спразумението за бежанците, ако Европейският съюз не предостави на гражданите му визови облекчения до края на октомври т.г., засилиха опасенията от повторение на миналогодишното „миграционно цунами“.
- Влошаването на перспективите за решаването на „бежанския проблем“, както и поредицата терористични актове, сериозно разклатиха европейското реноме на Меркел и рязко намалиха шансовете й за евентуално преизбиране следващата година. Същевременно на европейска сцена Меркел продължава усилията си да запълни липсата на Великобратания, пробвайки различни формати. Срещата Меркел-Оланд-Ренци на италиански остров само дни преди катастрофалното земетресение в централната част на страната, потвърди стремежа към засилване на отбраната и сигурността на съюза. Същевременно съставът на триото добре резюмира трудностите пред усилията за стабилизиране на ЕС: и трите представени държави са особено уязвими за заплахите, идващи от арабско-африканския ареал, Италия е изправена пред сериозен тест и се нуждае от спешни мерки за укрепване на финансовата сфера, а Франция на Оланд демонстрира неспособност да се справи както с терористичната заплаха, така и с предизвикателствата на десния популизъм.
- Отвъд Атлантика американската политическа система претърпя пореден шок с официалната юлска номинация на популиста Доналд Тръмп за републикански кандидат-президент. Това събитие се възприема като част от по-широк феномен на засилване на протеста срещу националните елити, чието проявление бе както Брекзитът, така и засилването влиянието на ксенофобските и нелибералните тенденции в Западна и Източна Европа.
- На концептуално равнище досегашната откъслечна критика на либералната демокрация и глобализма се превръща в атрибут на мейнстрийм аналитици и коментатори, които изтъкват все по-очевидния неуспех на Запада не само да наложи своите обществено-икономически модели, но и да обуздае катастрофалното разширяване на бездната бедни-свръхбогати, която компрометира идеалите на демокрацията и в рамките на утвърдените пазарни икономики. В тази връзка се търсят нови формули, които да са по-адекватни на реално протичащите процеси, насочени към пренареждане на глобалната властова архитектура.
Кризата на Европейския съюз
Брекзит и последвалите събития откроиха уникалното съчетание и взаимно преплитане на три кризи, рефлектиращи върху Европейския съюз: „студена война“ с Русия, конфликтно партньорство с авторитарна Турция и разединение и „многополюсност“ в рамките на самата ЕС. Обсъждат се основно няколко варианта, включващи както изграждане на нова, паневропейска система за отбрана и сигурност, така и по-нататъшно обособяване на Европа на „три“ или на „две“ скорости. Предмет на дискусии и анализи са и последствията от Брекзит за съотношението на силите в ЕС.
- Великобритания и ЕС. Директорът на Кралския институт за международни отношения в Лондон д-р Робин Ниблет публикува вижданията си за предстоящите преговори на Великобритания с Европейския съюз (в августовския брой на The World Today). „От гледна точка на националния интерес на Великобритания, оптималното решение сега ще бъде едновременното провеждане на симултанни, взаимообвързани и многопластови преговори, колкото и това да е сложна задача, с цел едновременното осъществяване на три стъпки – напускането на ЕС, влизането в Световната търговска организация и довършването на бъдещото рамково споразумение Великобритания-ЕС. Създаване на адекватни структури за бъдещо регулаторно сътрудничество между Великобритания и Европейския съюз е особено важно. Тук вбъдеще може би ще бъде заплатена основната икономическа цена за Брекзита. Новите ЕС-регламенти и стандарти могат да бъдат скроени така, че да отговарят на интересите на компаниите от Общността. Инвеститорите могат да решат да пренасочат своите вложения и да създават работни места по-близо до центровете на политическа власт в ЕС, а не в най-конкурентноспособните локации от типа на Великобритания. Стандартите могат да бъдат по-рестриктивни, отколкото при нормални обстоятелства, особено в сферата на финансовите и дигиталните услуги. Грижите за бъдещите регулаторни различия между Великобритания и ЕС биха могли да намалят атрактивността на Великобритания в очите на външните инвеститори, които досега виждаха в страната врата към по-широкия европейски пазар. Въпреки това, Великобритания няма да започне от нулата. Всички са заинтересовани Брекзит да протече бързо и по възможно най-безконфликтен начин. Самото изключване на Великобритания и загубата на влияние от страна на Лондон относно условията и бъдещия британски достъп до пазара на ЕС най-вероятно ще бъдат счетени за достатъчно наказание от страна на Брюксел и европейските столици. При наличието на известна добра воля и подкрепа за преговарящите при прилагане на правна гъвкавост и съобразителност, както и при съответни компромиси относно мобилността и британските вноски за бюджета на ЕС, двете страни може би ще успеят да сключат предварително рамково споразумение Великобритания-ЕС успоредно с това относно излизането на страната от Евросъюза. Макар за това да са нужни още няколко години с оглед изработването на правно-регулаторната рамка, която да залегне в крайния ратифициран договор, цената на успеха на подобен комбиниран подход ще бъде по-ранното завръщане към политическо сътрудничество и икономическа стабилност, от които и двете страни отчаяно се нуждаят колкото се може по-скоро. Може би най-трудното оставащо решение, което Тереза Мей трябва да вземе, е кога и как да потърси вътрешна подкрепа за новия рамков договор Великобритания-ЕС. При горепосочените условия, логично моментът за това ще бъде след постигането на съгласие относно договора, но преди приключването на процедурата по Член 50 – с други думи, докато все още Великобритания остава член на ЕС. Теоретично, ЕС би могъл да удължи процедурата по този член с оглед отчитането на британския дневен ред. Но министър-председателят във всички случаи ще има твърде кратък срок за да гарантира, независимо под каква форма ще получи национално одобрение на въпросния договор, че новите отношения между Великобритания и ЕС ще имат нужната дългосрочна вътрешнополитическа легитимност.
- Брекзит и Франция. Според Пиер Разу – директор на Института за стратегически изследвания към Военната школа/Министерството на отбраната на Франция, последствията от Брекзит ще са многобройни, но най-важните от тях са: 1. По-голям риск от разединение в ЕС и преди всичко между онези страни-членки, които биха искали да „накажат“ Великобритания и другите, предпочитащи да се стигне до споразумение. 2. ЕС трябва да се „преустрои“, за да оцелее. Вероятно е да се предпочете Европа на различни скорости, което би било прагматично решение. Европа на Шумпетер, основаваща се на принципа на креативното разрушение и иновацията, ще замени Европа на Жан Моне. При този подход ще е по-разумно да не се задържат в Съюза онези държави, които не са ентусиазирани от членството. 3. Рискове от разпад на европейски държави: не може да се игнорира евентуална независимост на Шотландия, която би имала съществени последствия за отбраната на Великобритания. Ще има последствия и за сложната ситуация в Северна Ирландия, както и за Гибралтар. След пет години, а може и по-скоро, Великобритания може да загуби 8,5 млн. жители, т.е. 13% от сегашното население, а с него и 220 млрд. лири годишен доход и 38% от своята територия. 4. НАТО ще е сигурна защита както на първо време, така и в средносрочна перспектива: Великобритания може да убеди бвшите си партньори в безперспективността на Общата политика на сигурност и отбрана на ЕС. Лондон ще се опита да играе по-видна роля в рамките на Пакта. 5. Френско-британското военно сътрудничество естествено ще пострада от Брекзит. Същевременно, може да се предвиди сключването на нови споразумения на основата на договорите за двустранно военно сътрудничество от 2010 г. Подобна стъпка би позволило на Франция да играе водеща роля в отбраната на Европа, както и да бъде посредник между ЕС и Лондон. 6. Франция и ООН – излизането на Великобритания ще превърне Франция в единствената страна-член на ЕС, притежаваща право на вето, както и единствената страна-член с атомно оръжие. 7. Франция и Германия – Париж ще се окаже пред една свръхмощна икономически Германия, което ще постави французите в трудна ситуация. 8. Геополитическо разместване – наред с очакваното по-нататъшно сближаване на англо-саксонския свят (САЩ, Великобритания и Канада), Брекзит ще облагодетелства Германия и Русия, тъй като съотношението на силите на континента ще се промени в ущърб на западните ядрени сили.
- Еврозона и периферия. Според Ян Техау от „Карнеги Юръп“, една системна „реформация“ на ЕС е най-вероятно да започне в Еврозоната. Подобно на Лютеровата реформация, тя ще превърне разделението в схизма между привърженици на политическата интеграция и техните опоненти. Страните-членки вярват, че еврото е прекалено важно, за да бъде оставено да имплодира и следователно, биха се съгласили на някаква форма на фискален съюз, което до голяма степен означава и политически съюз. Онези извън Еврозоната биха искали да се облагодетелстват от общата рамка на ЕС, но ще се обединят около идеята, че политически съюз е твърде голяма стъпка. Подобен съюз би предизвикал нещо като земетресение, тъй като общите фискални политики ще изискват нова форма на демократичен мандат от всичките граждани, засегнати от тях. Националните парламенти няма да са достатъчни за да генерират подобен мандат – във всеки случай в дългосрочна перспектива. Ще се наложи създаването на някаква форма на демокрация на ниво Еврозоната. Също както идеята на Лютер за личното взаимоотношение с Господа се превърна в предшественик на съвременния индивидуализъм, така и нуждата от привличането на избиратели, необходими за появата на демокрацията на Еврозоната ще доведе до овластяването на гражданите ѝ.
- Устойчивост срещу прагматизъм. Такава, според Волфганг Мюнхау (Файненшъл таймс), е основният извод от Брекзит, а и основната алтернатива пред ЕС. Великобритания ще напусне ЕС не поради тактическата грешка на Дейвид Камерън. Просто членството й не беше устойчиво – през цялото време ЕС бе само проект за политическа интеграция. Затова ЕС се нуждае от устойчивост като основен ключ: устойчивостта е ориентирана към решаването на определени задачи, докато прагматизмът често е недалновиден. Отказът на Германия през 2008 г. да рекапитализира европейската банкова система изглеждаше прагматично решение. В името на този прагматизъм Меркел внуши на други европейски лидери, че всяка страна следва сама да спаси банковата си система. Осем години по-късно италианската банкова система все още е несъстоятелна и се нуждае от спешна рекапитулация. Затова може да се каже, че решението на Меркел доведе до кризата на еврозоната. Друго уж прагматично решение, датиращо от 2010 г. бе отказът да се отпише суверенния дълг на Гърция, тъй като това би довело до загуби на германски и френски банки. Предприетите полумерки доведеха до нова криза през 2012 г., и от трета през 2015 г. Последните новини от Гърция сочат, че рецесията отново се засилва. Може би най-съдбоносните примери за зловреден прагматизъм беше британската опция да остане извън еврозоната и шенгенската система. Това решение реши проблемите с вътрешните разногласия на консервативното правителство, но лиши Великобритания в участието в най-важната част на ЕС – монетарния съюз. Последният ще изисква и занапред висока степен на политическа и пазарна интеграция. Еврозоната, а не Европейския съюз като цяло, е единствената географска единица, където е осъществима идеята за общ пазар, особено във финансовите услуги. Тя се нуждае от по-нататъшна пазарна интеграция, особено в сферата на труда. Освен това еврозоната има нужда от свободното движение като макроикономически стабилизатор – при него хората се придвижват от страните с високи нива на безработица към онези, които изпитват недостиг на работна сила. Обратното – страните извън тази зона могат да минат и без по-нататъшна интеграция.
- Европейски съюз срещу Великобритания. В резюме на книгата си “Britain’s Europe: a Thousand Years of Conflict and Co-operation”, публикувано в „Ню Стейтсмън“ авторът Брендън Симс пише: „Големият геополитически въпрос ще е каква е вероятността Великобритания и ЕС ще се разделят приятелски или ще станат врагове. Понастоящем двете страни са в състояние на готовност, но все още не и в битка. Много ще зависи от това, кой ще стреля пръв или поне ще остави такова впечатление. В тази натегната атмосфера, дори политическо кихане може да доведе до катастрофа. Според автора, от ключово значение за избягването на подобен вариант е разбирането, че съществува известен паритет. Вярно е, че ЕС е много по-могъщ икономически, но затова пък след съставянето на новото британско правителство то ще се противопоставя на дълбоко разделени европейски институции – пукнатини разделят не само Комисията и Съвета, но и членовете на последния. При това, твърди Симс, заплахата за единството на Обединеното кралство е силно преувеличена – Уелс си остава интегриран, а в Северна Ирландия разделението е между две верски общности преди всичко. Поради редица икономически и политически фактори, и шотландският сепаратизъм не е вероятен, според автора. От друга страна, с изключение на няколко брюкселски политици, почти няма достатъчно безотговорен държавник в ЕС, който би желал да добави евентуален сблъсък с Великобритания към другите проблеми пред Евросъюза. Опасенията са свързани единствено с възможността документираната некомпетентност на ЕС да го въвлече неволно в подобна конфронтация. Ако това стане, Великобритания би се превърнала в „позитивна Русия“ на западния фланг на Европа, която ще я дестабилизира отвън и ще я лиши от най-положителните й и динамични елементи.
- Световноизвестният философ Юрген Хабермас в интервю в „Ди цайт“, препечатано от „Гласове“ дава свое обяснение за Брекзит: „Британците имат различна история зад гърба си от тази на останалия континент. Политическото самочувствие на една голяма сила, която през ХХ век е била победител два пъти, но глобално се намира в упадък, се колебае да влезе в унисон с променената ситуация. С това национално самосъзнание Великобритания изпада в неудобно положение, след като през 1973 г. се присъединява към Европейската икономическа общност единствено по икономически причини. Политическите елити от Тачър през Блеър до Камерън не мислеха изобщо за това да се сбогуват с идеята, че са нещо различно от континентална Европа. Такава обаче е била перспективата на Чърчил, който през 1946 г. в неговата известна (и с право) реч за Европа в Цюрих е видял империята в ролята на доброжелателната кръстница на Обединена Европа – но не и като част от нея. Британците също така и в Брюксел упражняваха политиката на сдържаността и се водеха по максимата: „Измий ме, но не ме мокри”…Британците имаха едно решително либерално пазарно отношение към ЕС – като свободна зона за търговия, която намери израз в политиката на разширяване на ЕС, но не и едновременното задълбочаване на сътрудничеството. Никакъв Шенген, никакво евро. Изключително инструментализираната нагласа на политическите елити по отношение на ЕС се отрази и на предизборната кампания за оставане в ЕС на референдума.
- НАТО и Русия. В цитиран от „Медиапул“ анализ на „Стратфор“ се очертава нарастващата стратегическата важност на Черно море. Това на практика означава, че военноморското присъствие там ще се засилва. НАТО ще се опита да разшири влиянието и покритието си в Черно море; Русия ще се стреми да се възползва от разногласията в НАТО, за да подкопава единството на алианса в мисията му в стратегическия регион, прогнозира „Стратфор“. Откакто Русия анексира Крим през 2014 г., балансът на военноморските сили в Черно море се промени. Украйна бе изтласкана от арената, докато Москва, възползвайки се от позицията си на Кримския полуостров, засили присъствието си. Междувременно Черно море придоби по-голяма стратегическа важност за НАТО, която се стреми да засили сдържащата си роля срещу Русия в Европа, се казва в анализа.
САЩ на кръстопът
- „Дългата игра на Обама“. Дерек Чолет, бивш съветник в Белия дом и Държавния департамент, сумира основните компоненти на външнополитическата стратегия на президента:
- Балансиране – между американските ценности и интереси, между приоритетите у дома и в чужбина, между целите в различни региони и т.н. Този принцип се основава върху извода за ограничените ресурси на страната, което налага приоритизирането на целите, оптимално разпределение на ресурсите и постигане на сделки по второстепенни проблеми.
- Устойчивост. Обама е обсебен от идеята да остави работещи механизми, които ще го надживеят.
- Сдържаност. Стратегията касае в еднаква степен действията, които не трябва да се предприемат, както и онези, които са необходими за постигане на целите. Това особено се отнася до използването на военна сила.
- Точност. Това е способността да се изработват специфични подходи при решаването на различни проблеми. За Обама скалпелът е за предпочитане пред чука.
- Търпение. Всяка стратегия се нуждае от време, за да се реализира. Най-големите успехи на Обама – споразумението с Иран например, изискваше години търпение. Други проблеми – преориентирането към Азия, разгрома на ДАИШ или климатичните промени – стратегическото търпение може да трае и по-дълго.
- Проба-грешка. Обама е един от малкото президенти, които имат силата да признаят собствените си грешки, като същевременно извличат поуки от тях.
- Скептицизъм. Президентът е скептичен към онези, които имат бързи отговори и лесни обосновки на една или друга позиция.
- Изключителност. Вярата в американската изключителност е от ключово значение за стратегията на Обама. Тя обаче не бива да се възприема като доминация, а като способност на Америка да бъде лидер.
- Бъдещият хегемонизъм? В статия в „Нешънъл интерест“ бившият посланик на САЩ в Ирак и близък съратник на Буш Залмай Халилзад представя „доктрината Хилари“. Основният принцип, който според него ще ръководи действията на международната арена на президента Хилари Клинтън, е „американското глобално лидерство“: „Особено след 11 септември Клинтън се прояви като центристко ориентирана във външната политика, заемайки позиции надясно от тези на Обама. Клинтън вярва, че международната стабилност и напредък изискват от САЩ да ръководят света. Това до известна степен съвпада с вижданията на нейния съпруг, който навремето нарече САЩ „незаменимата нация“. Хилари твърдо подкрепя съюзническите структури на Вашингтон в Европа и Източна Азия, както и централната роля по глобални проблеми от типа на световното затопляне. В частност подкрепата й за войната в Либия свидетелства за вярността й към хуманитарната кауза, а в по-общ план тя вярва, че с военни средства могат да се постигнат дипломатически каузи. Макар че Хилари Клинтън е била „моторът“ на „либийската операция“, нейното нежелание да се включи в дейности от типа „държавно строителство“ е довело до крах и до „сомалийски хаос“.
Според Халилзад, Хилари проявява гъвкавост спрямо велики сили, които не са съюзници на Америка. В случая с Русия тя е била в основата на офертата за „ново начало“, но действията на Кремъл са я превърнали в поддръжник на конфронтационния подход, както и на каузата на въоръжаването на Украйна. В заключение Халилзад твърди, че „кампанията на Клинтън остава без отговор редица въпроси. Дали като президент ще е центристката Клинтън от дните си в Сената и първата си надпревара за президент?Дали ще следва линията на Обама с неговото нежелание да утвърждава американската роля в света? И дали не е наляво от президента Обама, отхвърляйки неговите търговски споразумения и заета предимно с разобличаване поддръжниците на Сандърс? Във всеки случай еволюиращата й външнополитическа доктрина ще бъде тест за нейното лидерство, който ще покаже какви са позициите й и ще трябва да убеди американския народ в мъдростта на следваната от нея линия.“
Упадък на идеологиите или нов мейнстрийм?
Все по-силно и авторитетно звучат критиките на либерално-демократичния модел в качеството му на универсален политически инструментариум за упражняване на демократични права и гарантиране на всеобщ просперитет. Завръщането на нацията-държава трудно се вписва в европейските ценности на „нормативната общност“. Тази амбивалентност намери отражение и в Глобалната стратегия за сигурност на ЕС, приета в края на юни, но останала в сянката на Брекзит. Едно е сигурно: мейнстрийм-наративът вече не монополизира обясненията за случващото се в Европа и останалия свят. Алтернативни обяснителни схеми препращат към стари или рециклирани идейни школи, които все повече ще засилват влиянието си върху публичния дебат.
- Криза на либералната демокрация. На основата на сравнителни данни от The World Values Survey (WVS) за периода 1995-2014 г. Роберто Фоа и Яша Моунк твърдят (в статия в “Journal of Democracy”, озаглавена „Заплахата от деконсолидация“), че гражданите са станали не само много по-критични към управляващите, но и към самата либерално-демократична система:
- Все повече се релативизира значението на демократичния принцип, както и на свободата на словото.
- Все по-малко се ценят гражданските права и ценности, както и идеята за използването на либерално-демократичните институции за социална промяна.
- Особено за родените след 1980 г. на Запад вече не е толкова важно провеждането на свободни и честни избори, докато в страни като Китай, Индия и арабския свят тенденцията е обратната.
- Засилва се подкрепата, включително и сред родените след 1980 г. за нелибералните, военно-авторитарни режими. Дори сред хората с по-високи доходи се наблюдава засилване на подкрепата за военно управление, когато гражданските власти не проявяват компетентност.
- Капитализмът срещу демокрацията. Мартин Уолф от „Файненшъл таймс“ в програмна статия водещият експерт на изданието изказва критични съждения относно досегашния синтез между либералната демокрация и глобалния капитализъм. Волф припомня, че въпреки общите черти между демокрация и капитализъм, съществуват и редица големи различия: „Демокрацията е егалитарна, за разлика от капитализма, поне като резултат“. Тук Уолф вижда две опасности: при икономическа криза мнозинството може да избере авторитарен режим; обратното – богатите могат да превърнат демокрацията в плутокрация. Наблюдаваме както първата, така и втората тенденция. Бедата е, че глобалният капитализъм заличава националната идентичност. Уолф се позовава на проф. Дани Родрик от Харвард: „Демокрацията, националният суверенитет и глобалната икономическа интеграция са взаимноизключващи се: бихме могли да съчетаем всеки две от тези понятия, но никога и трите.“ Освен другите беди, авторът напомня и очевидния факт, че глобализацията поражда и се възползва от масовата миграция, която на свой ред е причината за възникването на крайния конфликт между индивидуалната свобода и демократичния суверенитет. Привържениците на първото понятие настояват на правото си да се заселват и трудят навсякъде по света. Привържениците на суверенитета твърдят, че гражданството е „колективно право на собственост“, при което гражданите контролират достъпа до него. С какво да заменим разпадналия се брак между демокрация и капитализъм, пита се авторът. Едната възможност, според него, е глобалната плутокрация и края на националните демокрации. Противоположната алтернатива е възходът на нелибералните демокрации и дори на откровените плебисцитни диктатури, за които е характерен контролът на владетеля върху политиката и икономиката.
- Илюзията за „демократичната зараза“. Известният политолог и политтехнолог Томас Каротърс и колегата му Ричард Янгс, съавтори на идеята, че демокрацията може да бъде подпомогната не само от западните демокрации, но и от регионални „възходящи демокрации“, прави рекапитулация на едно неуспешно десетилетие ( в Carnegie “Strategic Europe”). Изводът е, че действителността се е оказала не толкова успешна, колкото на Запад са се надявали. Авторът обяснява това с редица фактори, „включително сложния микс от интереси във възходящите демокрации в контекста на „подкрепата за демокрацията“, техните вътрешни борби с демокрацията и техните продължаващи колебания относно пряко сътрудничество със Запада по въпросите на демокрацията“. Въпреки този извод, Каротърс препоръчва търпение, като напомня, че самите западни демокрации също са срещали проблеми при реализиране на политики и програми за насърчаване на демокрацията в чужбина. При това и утвърдените, и утвърждаващите се демокрации, според Каротърс и Янгс, се сблъскват с идентични проблеми: как да съчетават сложните връзки между комерческите интереси и тези на демокрацията, тенденцията про-демократичната риторика да отива отвъд политиките, предизвикателството да се представяш като достоверен демократичен актьор навън, когато трябва да се справяш със сериозни демократични дефицити у дома, както и нуждата да се съчетава естествената тенденция политиките да отразяват национално-демократичните тенденции, а от друга страна да не бъдат възприемани като износ на определен национален модел. Сега било необходимо да се разруши разграничаването между западна и незападна подкрепа за демокрацията в частност по отношение на геополитическите предизвикателства. Геополитическите нестабилност и усложнения оказват засилващо се въздействие върху външните политики както на възходящите, така и на утвърдените демокрации. „Новият глобален ред не се диктува единствено от овластяването на незападни държави, но и от тяхното проблемно вписване в геополитически конфигурации. В този контекст подкрепата за демокрацията може понякога да е геополитическо предимство, но и понякога да е против стратегическите императиви както на западните, така и на възходящите демокрации.“ Затова бъдещите външнополитически дебати ще бъдат дефинирани предимно от връзката между демокрация и геополитика.
- Назад към „отговорния национализъм? Според видния икономист Лари Съмърс (в статия във „Вашингтон таймс“ ), подходящата реакция от страна на елитите на последните демонстрации на недоволството на масите, а именно възходът на Доналд Тръмп и Брекзит, следва да бъде отказ от продължилия в течение на десетилетия проект на глобализацията. Вместо това, те би следвало да признаят, че „в сегашния момент готовността на хората да бъдат склонявани от експертите към поддържане на космополитни каузи, като че ли е изчерпана“. Според Съмърс, въпросните елити би следвало частично да отговорят на исканията на хората, разработвайки идеология, наречена от него „отговорен национализъм“. Той ще се гради на идеята, че основните отговорности на правителството е да се оптимизира благосъстоянието на гражданите на страната, а не да се преследват абстрактни схеми за „глобално добруване“. Понятието „отговорен национализъм“, според автора, означава че страните в света ще се стремят към осигуряване благосъстоянието на гражданите си като първостепенна цел, като същевременно ще бъдат ограничени във възможността си да нанасят ущърб на интересите на граждани от други държави.
- Възможен ли е ляв национализъм в САЩ? В свой коментар на тази идея (публикуван в „Нешънъл интерест“) Шърл Швенингер си задава въпроса, дали е възможно „ляв“ или прогресивен национализъм в контекста на американската политика: „Както в рамките на международната, така и на вътрешната политика, появата на истински прогресивен национализъм би бил коректив на основните идеи, шествали през последните две десетилетия. С края на Студената война, външната политика на САЩ бе движена от съчетание между идеите за американска изключителност и тези на революционния глобализъм (с акцент върху либерализацията на търговията и финансите и върху отворените граници). Тази доктрина доведе до катастрофалните войни в Ирак при Буш, а след това и в Либия и Сирия при Обама, а през последните две години ни тласна към нови студени войни с Русия и Китай. Тя също така наложи такъв модел на глобален икономически ръст, който доведе до най-лошата финансова криза от Голямата депресия насам и до последвала я стагнация. Този ръководен от САЩ проект се отрази особено неблагоприятно през последните две десетилетия върху средната класа на Америка. Не само защото в рамките на тази дейност бяха отклонени средствата, нужни за инвестиции у дома, които вместо това бяха използвани за постигане на хегемонистките цели в чужбина, а и защото американските трудещи се трябваше да поемат цената на включването на големи нови икономики в световната система. И това на фона на обогатяването на акционерите на по-пъргавите американски корпорации и финансови институции, които се облагодетелстваха от ниската цена на труда в чужди държави и от управленето на засиления приток на инвестиции. В рамките на този процес, американските трудещи се получиха по-голям национален дълг и по-малко работни места със заплащане, съответстващо на средната класа.“ Авторът препоръчва САЩ да изоставят идеята за създаване на нови съюзи срещу Русия и Китай в стила на Студената война, като вместо това ги третират като полезни партньори за националния интерес. Америка се нуждае от Русия за да се справи с инспирирания от салафизма тероризъм и за възстановяването с европейска помощ на Украйна и на разкъсания от конфликти Близък изток. В Азия се нуждаем от изоставяне на геополитически мотивираното Транс-тихоокеанско партньорство, което ще изложи американските работници на още по-голяма конкуренция от евтиния труд. Вместо това, САЩ би следвало да преследват по-широкообхватно регионално партньорство, което би увеличило инвестициите в инфраструктурни проекти и би довело до възход на средните класи в Азия със съответното нарастване на търсенето на американски услуги и стоки. В Близкия изток би следвало Вашингтон да разшири антитерористичната коалиция, включвайки в нея Русия и Иран, както и своите европейски и близкоизточни съюзници.
- Криза на социалдемокрацията. Социалдемокрацията преживява своята най-остра криза от периода на нейното репресиране от десните диктаторски режими между двете световни войни, отбелязва Тони Барбър във „Файненшъл таймс“. Традиционните двупартийни политически системи се разпадат, като при това най-сериозни удари понасят лявоцентристките, а не дясноцентристките формации. За това съществуват дългосрочни фактори. Работниците са разединени, като тяснокласовите идентичности са в упадък от десетилетия. Поредни удари социалдемокрацията получи след 2008 г. в резултат на финансовата криза и последвалата рецесия, както и на продължаващия негативен ефект на глобализацията и отговора на ЕС. С течение на времето се оказа, че модерните версии на социалдемокрацията, лансирани от Тони Блеър и Герхард Шрьодер като „трети път“, не са атрактивни за милионите икономически уязвими избиратели. Високата безработица, стагнирането или падането на жизнения стандарт, намаляването на публичните разходи, а в някои случаи и организираното от държавата спасяване на безотговорни банки с колосални суми, принадлежащи на данъкоплатците, доведоха до намаляване на доверието в управляващите лявоцентристки елити… От друга страна, според Барбър, в държави като Гърция, Испания и Великобритания левият център губи от друг конкурент – войстващите ултралеви малцинства. Докато британската лейбъристка партия губи от преливане на поддръжниците й към Партията на независимостта, така гласовете за френските социалисти „изтичат“ към Националния фронт, което може да е фатално с оглед предстоящите през май 2017 г. президентски избори. В Полша пък нито един представител на левицата не бе избран на парламентарните избори миналата година.
- Идеология на порядъка? В статия в „Ню Йорк таймс“ Йохeн Битнер от германския „Цайт“ въвежда понятието „оrderism“, труднопреводим термин, съответстващ на „ред и сигурност“. Според него, демокрацията е изправена пред предизвикателства от страна на много държави в света – Турция, Полша и Филипините, например. Путинова Русия обаче държи авторското право на тази формула. Основната ѝ теза е, че както либералната демокрация, така и международното право, не са отговорили на очакванията. Вместо да създадат стабилност, те са в основата на неравенството и хаоса. Глобализацията се е превърнала в секуларната религия на западните парламенти, а в случая с ЕС – това е европеизацията. Тези вярвания, според радетелите на „ред и сигурност“, са замъглили проблемите. Най-очевидният сред тях е че отворените граници и глобалната търговия доведоха до намаляване на работните места и масова миграция. Същевременно, отпадането на интелектуалните/духовните граници разтърсиха либералните общества. Отпадането на неприкосновеността на старите ценности, представляващи обичаи, традиции или институции, е довело до тяхната десакрализация. Същата търпимост, която позволява свободната продажба на марихуана, еднополовите бракове и коронясването на брадатата звезда Кончита Вурст за победител на Евровизия 2014 г., характеризира и отношенията на толерантност към войнствения ислямизъм в границите на Запада. Според привържениците на реда, става дума за същото морално декадентство, предшествувало падането на предишните империи. Подобно на епохата на Нерон, истеблишментът се е приютил в дворците, докато Рим е погълнат от пламъци. Според тях, международното право вече е подчинено от правилата на по-силния, което има трагични последствия. Западът се придържа към върховенството на закона единствено тогава, когато това му е изгодно. В противен случай САЩ и съюзници игнорират или заобикалят ООН. Събитията в Украйна през 2014 г. са показателен случай за западното двуличие: САЩ са финансирали и насърчили преврата в Киев и са поставили на власт услужливи политици. Според тези критици, върховенството на закона и либералната многостранна дипломация са троянски коне, които приближават Запада до границите на Незапада.
- Илюзията за „ислямска демокрация“. Голяма част от ислямистките движения, появили се под влиянието на египетските „Мюсулмански братя“, сред които и партията на Ердоган, постепенно възприеха езика на плурализма и идеята за демократична политика и избори. От решаващо значение обаче се оказа фактът, че тези модерни ислямисти често гледат на демокрацията не като самостоятелна ценност, а като тактика, с чиято помощ да възстановят „истинския“ ислямски ред. За тях „тъмната стаичка“ е най-прекият път за разтурянето на постколониалните секуларни системи, които според ислямистките поддръжници не са довели до справедливост или до благоденствие на обикновените мюсюлмани. По такъв начин както политиците, така и избирателите, които вярват във върховенството на ислямското законодателство, неизбежно влизат в противоречие с принципа на демокрацията, докато мнозинството предпочита да следва друг път. Това е и причината редица радикални групи, от типа на „Ислямска държава“, да отхвърлят демокрацията като безбожна ерес. Тунис се превърна в единственото изключение в региона, утвърждавайки арабска демокрация. Това се дължи предимно на мъдростта, демонстрирана от местния вариант на „Мюсулманските братя” – Партията „Ан-Нахда“. След египетския пуч от 2013 г., Нахда, която тогава контролираше изпълнителната власт в Тунис, предприе най-неочаквано прагматичен завой. В контекста на разработването на новата конституция на страната тя се отказа от прокарване на ислямисткия прочит за ролята на исляма в обществото и прие резултатите от вота, който я свали от власт.
- „Партиите на страха“ срещу компрометираните елити. Бившият шведски външен министър Карл Билд твърди в коментар на страницата на Европейския съвет за външни отношения: „Истината е, че западните политически елити продължават да заемат позата на щрауса не само по отношение на тероризма, но и на гнева и фрустрацията от последиците от глобализацията, които подхранват ксенофибията в повечето, ако не във всички богати държави. Докато елитите не осъзнаят важността на тези проблеми, демагозите ще процъфтяват. Ако единственият избор на хората е между политическия елит, който отхвърля или подценява легитимното основание на техните страхове, от една страна, и онези политици, които им казват, че те са оправдани, от друга, повечето хора ще се присъединят към партиите на страха. Според Билд, поредните терористични атаки в Ница и Нормандия опровергават реторичните упражнения на властите срещу тероризма. Нужни са драстични стъпки, ако управляващите в Европа и Америка не искат да загубят властта в полза на популистите и ксенофобите. Изходът е не да се казва, подобно на френския премиер Валс, че трябва да се научим да живеем с тероризма. Още повече, поради очакванията, че тези атаки ще зачестят и ужесточат в обозримо бъдеще. Западът понастоящем е изправен пред извода, че досегашните мерки не работят. Нещо повече – ние създадохме засекретена и безотчетна разузнавателна общност, която същевременно няма техническия капацитет за наблюдение на хилядите, а може би и десетките хиляди терористични симпатизанти в Европа и Северна Америка, които са били радикализирани чрез социалните мрежи.
Геополитическа динамика
Все по-сложна е конфигурацията на интересите и приоритетите на великите сили. Опитът на САЩ да използват конфликтиращи политики чрез двойно балансиране между партньори и конкуренти дава нееднозначни резултати. В навечерието сме на предефиниране съотношението на силите в глобален и регионални контексти. Но отсега е ясно, че полицентричността на международната система ще се запазва, а динамичният характер на взаимодействието между различните центрове на сила ще генерира значителен конфликтен потенциал.
- Как САЩ загубиха Русия. В статия под това заглавие в „Комерсант“ Фьодор Лукянов твърди: Защо Русия се превърна отново в главния опонент? Действително ли тя толкова много се е възродила през изтеклите години? Несъмнено, Москва успя с цената на поредица от резки стъпки на световната арена да застави Вашингтон да я възприема с много по-голяма сериозност. И все пак безусловно днес няма нищо, което да е съпоставимо със структурната конфронтация от 40-те до 80-те години на миналия век. И внезапно нарасналата роля на Русия в очите на САЩ е отражение не само и не толкова на нейните засилени възможности, колкото на кризата на американското самочувствие. Епохата, последвала Студената война, когато предимството на САЩ на практика им позволяваше да не обръщат особено внимание на другите, приключи. Противоборството между Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп е сблъсък в утриран, карикатурен вид на две представи за онова, към какъв „златен век“ трябва да се стреми Америка: към онази, с която точно сега се разделя, или към другата – която съществуваше преди няколко десетилетия. В основата на всичко това са вътрешни, а не външни фактори, разслоението на обществото, разочарованието от собствената върхушка, която, според мнозина от т.нар. „прости американци“, не се грижи за интересите им. Неслучайно двамата претенденти визират епохите на ръст и благоденствие. За Хилъри Клинтън това е периодът на управление на съпруга ѝ, а за Доналд Тръмп – добрата стара Америка от времето на президента Айзенхауър.“
- Геополитическа ентропия. Томас де Ваал от „Карнеги Юръп“: „Възстановяването на отношенията Ердоган-Путин напомнят повече на бизнес сделка с ограничени цели и икономически подтекст, а не като стратегически алианс. Казано другояче, това е поредното усложнение в един свят, който е далеч по-малко хармоничен и интернационалистки настроен след Брекзит, утвърждаването на републиканския кандидат-президент Доналд Тръмп, както и повратът на голяма част от страните на Европа към вътрешните си проблеми. Както писа Александер Баунов, Брекзитът е поредна крачка към руската мечта за „многополюсна Европа“, в която Москва ще може да се договаря поотделно с големите европейски сили, вместо да е изправена пред колективни решения. Руско-турското сближаване е част от същия процес на геополитическа ентропия. Както Путин, така и Ердоган, се стремят към свят, в който съюзи от типа на НАТО или транснационални организации като ЕС ще стават все по-слаби и ще означават все по-малко. Двамата лидери се чувстват по-уютно в свят, в който съюзите са преходни и основаващи се на сделки, като традиционните велики сили са които определят дневния ред и си запазват правото да променят политиката си в момент, в който те решат за подходящ, докато малките държави трябва да се съобразяват с тях.
- Русия и Китай в Централна Азия. Според разпространеното мнение, Москва и Пекин неизбежно ще се сблъскат за Централна Азия. Русия била привикнала да я разглежда като своя заден двор и не може да се смири със засилването на китайското влияние. Но ако следваме здравия смисъл, няма за какво Китай и Русия да се конкурират. Главният проблем в Централна Азия – изоставането в развитието ѝ – генерира съответните опасности. Развитието е невъзможно от големи инвестиции; при това инвестиции без гаранции за тяхната безопасност. Китай има пари, а Русия – военнополитически ресурс. Поотделно тези ресурси са безполезни, а заедно – имат съответен шанс. Централна Азия е полигонът, на който Москва може да приложи такъв модел на поведение, който повече съответства на устройството на съвременния свят. Русия е привикнала на имперския вариант – ексклузивен контрол и недопускане присъствието на други велики държави. Но във взаимозависимия свят на преплитащи се групировки, ексклузивността е непродуктивна. Големите страни се стремят да си поделят отговорността, а малките се възползват от най-голямото количество налични възможности. Не се реализира възможността от взаимно разбирателство на Русия и Запада, докато по отношение на Китай все още няма негативен опит, но затова пък има голям интерес от постигане на споразумение. Централна Азия е най-естествения обект за подобна стъпка.
- Турската авантюра в Сирия. Лина Хатиб, директор на програмите за Близкия изток и Северна Африка на Кралския институт за международни отношения в Лондон публикува в „Ал-Ахрам уикли“ статия, озаглавена „Как Турция бе принудена да спазва правилата на играта в Сирия“: „Турската „червена линия“ бе възникването на кюрдска автономна област извън тази на Иракски Кюрдистан. За да не се стигне до пресичането й, Турция знаеше, че трябва да отиде на компомис. Именно този компромис понастоящем се материализира в Сирия. Само преди дни турският премиер заяви, че Турция ще приеме Асад да остане на власт през преходния период. Дни по-късноТурция изпрати свои сили в Сирия, за да завладеят граничния град Джараблус с оглед осуетяването на евентуалното му окупиране от бойците на Отрядите за народна съпротива, с което биха се съединили с другите региони, контролирани от кюрдите в северна Сирия. Демонстрирайки безпрецедентно взаимодействие, САЩ и Турция поискаха от кюрдските сили да се изтеглят на източния бряг на река Ефрат, като същевременно сирийският режим бомбардира кюрдите в Хасака, с което показа че счита засилването на кюрдското самочувствие за заплаха за сирийското единство. По такъв начин, за пръв път в историята на сирийския конфликт САЩ, Русия и Турция доближават позициите си по Сирия, този път за сметка на кюрдите, както и на тези на голям брой подкрепяни от Турция сирийски бунтовници. Цената на този ендшпил, чийто залог е премахване опасността от автономен кюрдски регион до границата с Турция, е твърде голяма. Турската икономика понесе сериозен удар, терористичните акции на ДАИШ и на ПКК по всяка вероятност ще продължат, а Анкара ще трябва да се подчини на руските и американските искания в Сирия, което може да засегне политическия авторитет на президента Ердоган. Турция може би ще изплува от тази авантюра, но последствията за вътрешната политика, икономика и сигурност тепърва ще се оценяват.“
- „Ще промени ли Турция сирийската си политика?“ Експертът по Турция Сонер Кагаптай от Вашингтонския институт за Близкия изток пише в свой анализ от края на август: „Ердоган знае, че ако иска да накаже „Ислямска държава“ в Сирия, да блокира напредването на кюрдската Партия на демократичния съюз, да разгроми ПКК у дома и да нанесе поражение на Гюлен в чужбина, трябва да предприеме нужните стъпки за нормализиране на отношенията с Русия, включително и в самата Сирия. САЩ, от своя страна, биха приветствали по-добри отношения между Путин и Ердоган, тъй като, първо, това би подпомогнало цялостната кампания срещу ДАИШ и, второ, би улеснило провеждането на сегашните политически преговори между режима на Асад и сирийската опозиция. В крайна сметка, след като Ердоган разгроми военно ПКК, осигури победа на Партията на справедливостта и развитието в предсрочни избори или си осигури успех в референдум – и в двата случая с подкрепата на националистическите избиратели – Турция ще може да усмири враждебността си спрямо ПКК, а оттук и спрямо Партията на демократичния съюз в Сирия. Тогава Ердоган би могъл да лансира отново мирни преговори с ПКК с посредничеството на арестувания й лидер Абдулла Йоджалан, както и да заеме по-примирителна позиция по сътрудничеството на САЩ с Партията на демократичния съюз и Отрядите за народна отбрана. Евентуалната нормализация с Русия ще си има съответна цена, принуждавайки Турция да прекрати или поне намали своята подкрепа за анти-асадовските бунтовници в Сирия. Евентуална руско-американска сделка в Сирия може също така да допринесе за ускоряване на турско-руската нормализация. В крайна сметка обаче, като се има предвид идеологическата позиция на Ердоган в рамките на сирийската гражданска война, освен ако Вашингтон не убеди Катар и Саудитска Арабия да прекратят изцяло подкрепата си за бунтовниците, което не е много вероятно, Турция ще продължава да пропуска помощите за бунтовниците, като формално подкрепя руско-американската сделка, особено в случай, че турската операция в северозападна Сирия доведе до създаването на минибаза за подкрепяните от Анкара бунтовници срещу режима на Асад.
- Антитероризъм и глобализъм. В статия в Ню Йорк Таймс Дейвид Рийф пише по повод терористичните заплахи срещу света следното: „Има ли алтернатива? Войната срещу тероризма е странна, асиметрична война, но все пак си е война. Във всяка война – включително и при справедливите войни – ние губим част от нашата човечност. Най-малкото трябва да контролираме най-крайните ексцесии. Историческият аналог подсказва, че би следвало да избягваме да унищожим Дрезден със запалителни бомби в името на разгромяването на нацизма. В случая с войната срещу редниците на „Ислямска държава“ в Европа и Америка това означава да поддържаме гражданския контрол и отблизо да следим действията на службите за сигурност, да отхвърляме изтезанията (които заплашват да се завърнат завинаги), както и любимите на десните популисти и джихадисти аргументи за войната на цивилизациите. Но освен ако не се случи тероризмът чудотворно да се спомине по някакъв начин, продължавайки борбата с него ще компрометираме нашите ценности. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да съумеем да спасим достатъчно от нашата човечност, за да има шанс да си я възвърнем изцяло, когато войната приключи, каквато е съдбата на всички войни.“