Нашата кръгла маса е озаглавена „Напрегнатото съседство“ – едно много удачно заглавие. Наистина, на границите на ЕС е много напрегнато – при това, както на източните граници – Украйна, Русия, Кавказ (т.нар. пост-съветско пространство), така и на южните граници – Турция, Близкия Изток, Северна Африка (т.нар. средиземноморско пространство), т.е. на границите, които дефинират Европейската политика на съседство в нейното източно и южно направление.
Склонни сме да мислим, че кризите и конфликтите у съседите на Европа са причина за кризите и проблемите в самия ЕС. Да споменем само случаите с Украйна или Сирия. Спор няма, че несигурността на Изток и на Юг произвеждат и индуцират нестабилност вътре в ЕС. Но бих искал да обърнем перспективата на гледната точка и да зададем въпроса дали вътрешните кризи на Европейския Съюз не причиняват или поне не съучастват за напрегнатото съседство? Казано по друг начин, дали всъщност напрегнатото съседство не е и следствие на твърде напрегнатия ЕС днес?
В годишната си реч за състоянието на Съюза през 2016, изнесена пред депутатите на Европейския Парламент на 14 септември, Председателят на Европейската Комисия Жан-Клод Юнкер признава, че ЕС е в екзистенциална криза, че състоянието на Съюза не е добро, че Съюзът има дефицит на Европа, че Съюзът не е стабилен, че твърде малко са областите, в които се постига общо съгласие, че съществува разнобой и противоставяне между институциите на ЕС и националните правителства и парламенти. Ето няколко характерни констатации в изказването на Юнкер:
- „Сякаш вече почти не съществува пресечна точка между ЕС и неговите национални столици“.
- „Никога преди не съм виждал такава разкъсаност и толкова малко общност в нашия Съюз“.
- „На първо място трябва да признаем, че в Европа имаме много нерешени проблеми. В това не може да има съмнение“.
В интервю за вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung от 16 септември Председателят на Европейския Парламент Мартин Шулц също признава, че ЕС се намира в „сложна и опасна ситуация“ и че не бива да се изключва дори разпадане на Общността. И канцлерът Меркел потвърждава, че ЕС е в криза. Това вече е общосподелена европейска представа. Трябва наистина някой да е ослепял, оглушал и оглупял от утопията ЕС, за да не вижда, чува и разбира реалността ЕС. Но трябва да кажем, в интерес на истината, че въпреки анализите, критиките, предупрежденията на експерти и политици, въпреки протестите и несъгласията на граждани на страните-членки на ЕС, години наред институциите на ЕС в Брюксел нехаеха и оставаха неразбиращи и нечувствителни за реалността ЕС. Европолитиците и еврочиновниците повтаряха до втръсване мантрите на утопията ЕС, превърнаха я в баналност, изпразниха от смисъл европеизма, и поставиха под угроза самия Европейски проект.
Европейският проект е проект за интеграция. Той дефинира и направлява бъдещето на европейците в един общ техен свят. Затова, когато казваме, че Европейският проект е в криза, това означава, че интеграцията е в криза, следователно, бъдещето е в криза.
Симптомите за екзистенциалната криза на ЕС са твърде много и аз не бих могъл да ги опиша и анализирам сега в този кратък доклад. Само ще спомена, че те са от най-различно естество – икономически, политически, социални, екологически, свързани със сигурността, със суверинитета, с идентичността, с християнството, с националните култури и традиции, с миграцията, и с какво ли не още. По-важното в случая беше, че институциите в Брюксел гледаха на тези симптоми (ако успееха да ги регистрират навреме) като на симптоми на обикновени (временни) кризи на съответната сфера, в която се появяваха – финансова или социална например – а не като симптоми на кризата на интеграцията изобщо. т.е. като на симптоми на кризата на самия европейски проект за обединяване. Много често в Брюксел от дърветата, не виждаха гората.
А тя, „гората“ се появи отведнъж след отхвърлянето на Конституцията на Европейския Съюз на референдумите във Франция и Холандия през 2005. Но европейският елит реши да „замаже“ тази голяма пукнатина в интеграцията с нар. Лисабонски Договор. Да вземем тероризма. Както се отбелязва в статистиките, от терористичните атентати в Мадрид през 2004 досега са извършени над 30 терористични нападения в Европа, над 600 души са загинали в тези атентати в Париж, Брюксел, Ница, Бургас, Ансбах и други. Тероризмът е също симптом на криза, но не само криза в сферата на сигурността (което е безспорен факт), но и косвено – симптом на криза на интеграцията. Когато говорим за високата безработица и неимоверно нарасналото социално неравенство в Европа дали това е симптом на криза само на социалната сфера и управлението на тази сфера или, по същия начин, това състояние ни говори и за криза на интеграцията? Когато младежта се бунтува заради отсъствие на жизнена перспектива или когато средната класа се пролетариализира – не е ли това, освен всичко друго, и симптом за провал на европейския модел на бъдеще? Не бих искал да коментирам отделно множеството други симптоми, появили се ясно и отчетливо в тялото на Европа в последните десетина години, указващи пряко и непряко за разширяващата се екзистенциалната криза на Съюза. Но не мога да не запитам поне реторично, имаме ли постигната солидарно (не говоря за осъществена) поне една пълноценна политика на ЕС, удовлетворяваща страните-членки – енергийна, земеделска, външна, бежанска и т.н.? Въпросът дори не е просто за естествените различия на потребности, възможности и интереси, а за истински противоборства и надцаквания между страните-членки, против всякакви принципи и ценности.Това е вече пряка криза на интеграцията.
Някой би могъл да каже, че има много въпроси, по които страните-членки на ЕС приемат и действат солидарно, например, по отношение на санкциите срещу Русия след присъединяването на Крим към нея. Но зад тази на пръв поглед „общо споделена позиция“, се открива, с малко усилия, че тя е „обща“ по причина на САЩ, а не поради вътрешно, собствено европейско, „споделено“ съгласие. Разбира се, че съществуват огромен брой въпроси, по които страните имат общо разбиране и съгласие. Тук обаче обсъждаме не отделни въпроси, а именно съюзни, интеграционни политики и практики.
Не бих подминал обаче симптомът на симптомите на криза на ЕС, т.е. криза на бъдещето на Европа – случилият се референдум за Brexit. Резултатите от референдума на 23 юни във Великобритания сякаш събудиха хората на континента от тяхната „европейска дрямка“. За много наблюдатели, експерти, политици, чиновници, резултатът от вота беше не просто неочакван, той беше направо шокиращ. Преди референдума, социолози, политолози, икономисти, журналисти се надпреварваха да сочат ползите от членството на Великобритания в ЕС, и че тези ползи са толкова очевидни, че няма как да не бъдат взети предвид от британските гласоподаватели. Внушаваше се, че едва ли не референдумът е един формален акт с предизвестен проевропейски край. Но непредвидимото се случи. Над всички заклинания проехтя за гражданите на Европа, този път гръмогласно, посланието „Европейският Съюз е във фундаментална криза“. Европа не само не е обединена, тя е категорично разединена. Говори се, а и се вижда с просто око, за три, дори за четири Европи.
В интервю за „Фигаро“ от септември, носителят на Нобелова награда за икономика (2001) Джоузеф Стиглиц смята, че лошо замислената единна валута на ЕС, еврото, е нанесла много повече вреди, отколкото да е донесла ползи: „Еврото не породи просперитет, а стагнация, и подкопа солидарността между европейците“;
„Може да се наложи раздяла с еврото за да бъде спасен европейският проект“.
Трябва да кажем, че днес основното противоречие в Европа вече не изглежда да е класическото идеологическо разделение на „ляво“ и „дясно“, а противопоставянето на „национално“ и „европейско“. Спрямо тази координатна система започват да се преформатират постепенно класическите „леви“ и „десни“ идеологии. Очевидно стана, че беше силно подценена националната и културната идентичност на хората, техните исторически и религиозни традиции. Абсолютизирането на политикономическия дискурс доведе до изкривени представи за европейците. Космополитният (постмодерен) елит започна да гледа на хората в Европа просто като на „ресурс“, без история и география. Както ни напомня, обаче, испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет – „Човекът никога не е първия човек, той може да започне да живее само на определено ниво на натрупано минало“.
Какво се случва в този контекст на екзистенциална криза на ЕС с неговата политика на разширяване към чакащите за членство съседи? Видно е, че процесът на разширяване на Съюза е преустановен за дълго време. В официалните изявления на ръководителите на ЕС от доста време не се споменава нито дума за разширяване на изток и на юг от Брюксел. Това е вече една дълбоко замразена политика. Ясно е, че разширяването в момента би означавало разширяване не на интеграцията, а на нейната криза.
Европейската политика за съседство също носи всички белези на кризата на интеграционния модел на ЕС. Виждаме го при осъществяването на Източното партньорство на ЕС, обхващащо Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан. От модел за дългосрочност и устойчиво развитие, това партньорство (утвърдено през 2009) днес е затънало в конюктурност и нестабилност, и е превърнато повече в инструмент за генериране на натиск и противопоставяне. Когато ЕС е силен и стабилен, тогава ще имаме здраво, перспективно и носещо взаимни ползи съседство, когато ЕС е слаб и кризисен, ще имаме слабо и неустойчиво съседство, носещо повече вреди и заплахи – едно „напрегнато съседство“.
Жан-Клод Юнкер в цитираното вече обръщение за състоянието на Съюза изрича една безспорна истина (произнесена още преди двеста години от Имануил Кант) – „Да сме европейци означава да сме отворени и да търгуваме със съседите си, вместо да водим война с тях“. Притежаваме ли кураж наистина да сме европейци?
* Изказване на кръглата маса „Напрегнатото съседство. (Страните от пост-съветското пространство, ЕС, България)” от поредицата дебати „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на изток от Запада и на запад от Изтока?”, организирани от ИИМО и Фондация „Фридрих Еберт”, София, 19 септември 2016 г.