Четвърт век след разпадането на Съветския съюз развитието на процесите в пост-съветското пространство протича под въздействието на много фактори и остава във висока степен не добре разбрано. Това има значение не само за по-нататъшната съдба на тази част от света, но и за перспективите пред международната система като цяло. В страните, които възникнаха на мястото на Съветския съюз се намират огромни природни ресурси, в тях живее значителна част от населението на земята, те заемат ключови стратегически позиции в световно-стопанските връзки, в енергетиката, в комуникациите, в политическото и военно структуриране на новата международна система. Те не могат да бъдат пренебрегвани в организирането на сигурността в променящият се свят след „студената война”. Естествено наследството на Съветския съюз предизвиква вниманието на останалия свят. Там се пресичат и сблъскват много интереси. Сложните взаимодействия оформят много проблеми в бившите съветски републики. Очертаха се няколко източника на напрежение – като се започне от Русия (която търси своята роля в променения свят), мине се през Украйна (раздирана от изкуствено поддържаната дилема между Русия и Запада), Кавказкия район (със своите замразени конфликти), Централа Азия (където се срещат Изтокът и Западът), тревоги се ширят в балтийските републики и черноморския район, малко познати са ефектите от чуждо проникване в Далечния Изток. Всички изброени и много други проблеми вещаят по-нататъшни сблъсъци и трусове, които ще пречат на утвърждаването на бившите съветски републики като жизнеспособни държави и ще повишават несигурността в международната система.
Според мен, една от дълбоките причини за превръщането на пост-съветското пространство в арена на сблъсъци и опасни конфликти е заложена в дефицита на адекватни оценки за протичащите там процеси, в трудното преодоляване на стереотипите от времето на двуполюсния модел на международната система, в дълго трупаните предубеждения, идеологеми и образи. Придържането към категорично отношение към ценности и модели на развитие издигна препятствия пред вникване в сложния исторически преход. Допълнително напрежение внася разминаването между очаквания развой на събитията в бившия Съветски съюз и фактите. Това обуславя в много отношения превратно възприемане на случващото се в пост-съветското пространство, както от народите на новите държави, така и от останалия свят. Уж през 70-те и 80-години на миналия век беше разработена теорията за ролята на перцепциите в международните отношения, но в конкретните анализи нейните постижения не могат да намерят своето място. Кратко казано, събитията, свързани с разпадането на Съветския съюз и излизането на историческата сцена на нови държавни образувания останаха не добре осмислени.
На големия завой в човешката история в края на ХХ и началото на ХХІ век се наложи парадигмата за триумф на либерално-демократичните ценности в глобален мащаб и тези, които започнаха да се изживяват като победители от „студената война” (Едва ли може да се намери сериозно основание някой от допринеслите светът да се изправи пред апокалипсис да се възприема за победител?), откриха шанс да наложат своя модел на развитие в целия свят. Затова някои известни автори видяха края на историята – т.е. вече не може да се случи нищо принципно ново в обществените отношения. Сега определено можем да кажем, че реалностите се разминават с тези очаквания. Не се вписаха в тези предположения в Китай, който не само, че не се срина като Съветския съюз, но постигна впечатляващо високи темпове на развитие, следвайки свой си модел. В ислямския свят се проявиха категорични реакции срещу това, което се възприемаше като настъпление на Запада и се стигна до крайни прояви на отрицание на либерално-демократичния обществен модел. Само ако вземем последиците от т. нар. „арабска пролет”, от която се очакваше тържество на демократичните ценности, а всичко се изроди в крайни отрицания като опитите за създаване на халифат, основан уж на корана. Не се сбъднаха и очакванията за триумф на демокрацията и в пост-съветското пространство.
За Запада и особено за САЩ, които видяха исторически шанс да поемат лидерството на света, разпадането на СССР разкриваше възможности. Еуфорията на промените създаде впечатление, че в Русия и в останалите бивши съветски републики се демонстрира добра възприемчивост към демокрацията и пазарното стопанство. Много надежди пораждаха те у народите на тези страни. В специфичната атмосфера на промените те загърбиха много от общите им интереси, формирани в съветската епоха. Но създадените големи надежди предизвикаха и големи разочарования. Фактите започнаха да се възприемат като свеждане на всичко до добирането до ресурсите и пазарите и обосноваваната глобализация да се превърне в гигантско преразпределяне на богатства от по-бедните към по-богатите страни. Много от тези новопоявили се държави и особено Русия, се насочиха към търсене на опора в собствените си природни и човешки ресурси. В това отношение Русия е самодостатъчна държава – с огромна територия, суровини, особено енергоносители, тя е първокласна военна сила. Някои други бивши съветски републики също се опитаха да вървят по този път, разчитайки на тесни връзки с Русия. Този обрат даде шанс на старите стереотипи на възприемане на Русия и част от пост-съветското пространство. Новите явления бяха вписани в старите схеми от „студената война” за изграждане на образите на „лошите”. Оформиха се нови конфликти, които се се осмислят със стари теории, категории, парадигми и клишета. Това е грешно и опасно.
Друг фундаментален фактор, обуславящ конфликтността в пост-съветското пространство, е появата на нови държави, за чиито международни граници бяха приети границите на федералните единици на Съветския съюз, които Сталин, с малки корекции при Хрущов, е чертал на картата. Въпреки отрицанията на сталиновата политика по националния въпрос, през 90 г. на ХХ век международната общност призна новите държави в някога произволно чертаните им граници. Затова имаме сега Нагорно-Карабахски, Приднестровски, Абхазки, Осетински, Кримски и други конфликти на териториална основа. За съжаление по повод на тези „горещи” и „замразени” конфликти се експлоатират какви ли не принципи и норми на международното право при пренебрежение на исторически истини и волята на народите.
Появиха се държави, третирани като национални, но те в повечето случаи не се основават на узрели нации като социални организми според класическите дефиниции. В много от държавите в пост-съветското пространство тлеят или горят конфликти на етнически, религиозни, езикови, племенни и др. основи. Самата Руска федерация е конгломерат от различни народи и етнически групи. Русия никога не е била и сега не е национална държава. Тези особености са предпоставка за клиентилизъм и отварят възможности за какви ли не външни влияния. При тези обстоятелства много оптимистино биха звучали надежди за по-безметежно преодоляване на сложните конфликти. Неизбежни са трусове, които ще съпътстват по-нататъшните процеси в тази част на света. От времето на Съветския съюз са натрупани много емоции в отношенията между различните народи. Например по повод на начина на приобщаване на Балтийските републики към Съюза. Сега можем да се отнасяме с разбиране към техните притеснения по повод политиката на Русия. Но и те трябва да си дават сметка как техните действия се възприемат от Русия. Емоциите в международната политика са винаги опасни.
Върху постсъветското пространство бяха фокусирани много чужди интереси. Положиха се целенасочени усилия за овладяване на позиции както от геостратегически, икономически и политически съображения. Оценката, че „разпадането на най-голямата по територия страна в света към края на 1991 г. породи „черна дупка” в самия център на Евразия”[1] и че „руските геополитически аспирации угасват”[2] провокираха много стари и нови апетити. Предприеха се опити за стабилно ангажиране на Русия и други части от бившия Съветски съюз с евроатлантическата система. Но те се изродиха в натрапчиво разширение на НАТО на Изток, в т.ч. включване на балтийските републики, което породи болезнено объркване и тревоги у народите от постсъветското пространство, че всичко може да се сведе до преследване на користни интереси и завладяване от външни сили на природните им ресурси при пренебрегване на тяхното достойнство и аспирации. Възприетата стратегия за разширяване на трансатлантическия съюз смути и най-изявени привърженици на либерално-демократичните ценности и на идеята за приобщаване на Русия към една по-широка евроатлантическа система. „Западнячеството” в Русия започна да губи аргументи и да се разочарова както след Наполеоновите войни. Отново в Русия започна утвърждаването на разбирането, че трябва да се върне към ценностите и традициите на руския народ и опирайки се на собствените си ресурси да се развива по свой път. Историческият шанс за преодоляване на недоверието и враждебността между Русия и Запада беше пропилян. Конфликтността между тях се засилва и в условията на постмодерния свят тя вещае трусове с нови измерения.
За предотвратяване възраждането на Русия като самостоятелен първокласен център на сила бяха разработени специални подходи за нейното уязвяване. Даде се постановката, че никоя сила извън съществуващата трансатлантическа система няма право да наложи вето на участието в нея на държава, която отговаря на изискванията. Страни от пост-съветското пространство бяха насърчени да тръгнат по този път. Създаваха се и илюзорни представи за техните евроатлантически перспективи. Например, има ли Европейският съюз капацитет да приеме голямата европейска държава Украйна за пълноправен член? Това създаде големи очаквания, но при невъзможност за тяхното осъществяване, неизбежно следват разочарования. Паралелно с насърченията за страни от пост-съветското пространство се положиха усилия за засилване на вътрешните напрежения в Русия, упражнява се външен натиск и ограничаване на търговско-икономическите и научно-техническите връзки, отдалечаване на други бивши съветски републики от нея. Ако за постигането на тази цел по отношение на балтийските републики нямаше трудности, то не така се развиват процесите в Украйна, Кавказ и Централна Азия. По отношение на тях Русия разполага с мощни лостове за обезкуражаването на техни про-западни увлечения. С дадената от цитирания по-горе Зб. Бжежински постановка, че в бъдеще геополитическата динамика ще се определя във висока степен от положението на Украйна в новия свят – дали тя ще бъде с Русия срещу други, или с други срещу Русия всъщност се даде важна насока в политиката на САЩ и Европейския съюз. В този контекст бяха положени специални усилия за насърчаване на Украйна да засилва самочувствието си на независима от Русия държава. Изкушенията към либерално демократичните ценности помогнаха голяма част от гражданите на Украйна да загърбят тривековната история на съюза с Русия, да не придават голямо значение на етническата, религиозна, езикова и т.н. близост, да принизят съображенията за икономическата зависимост и т.н. Разбира се, в Русия не могат да наблюдават спокойно тези тенденции.
Появата на враждебна на Русия Украйна, означава силно ограничение на влиянието на Москва в постсъветското пространсво и въобще за нейните геополитически аспирации. Логично, във връзка със събитията в Украйна през 2014 г. Русия предприе категорични мерки, в т.ч. анексията на Кримския полуостров. Иначе се очертаваше възможност тя да бъде лишена от най-важната си военноморска база и евентуално разполагане там на сили на НАТО. По повод на заявяваните опасения от Полша, балтийските републики и Румъния през 2016 г. НАТО разположи нови контингенти в близост до границите на Русия. Тези взаимно обусловени ходове вече определено придават характеристиките на враждебност между евроатлантическата система и Русия.
В тази ситуация Русия, малко неочаквано, но решително се намеси в сирийската криза. Въпреки надеждите за сътрудничество между Русия и другите пряко замесени в конфликта страни и най-вече за справяне с голямата заплаха за човешката цивилизация, наречена Ислямска държава, оценките за геополитическите ефекти са противоречиви и не е изключено засилване на напрежението в отношенията между САЩ и Русия и връщането им към състояния, познати от „студената война”.
В пост-съветското пространство се зародиха конфликти и във връзка с гигантското преразпределяне на богатствата, особено на природните ресурси. То доведе до невиждана в тези общества поляризация между бедни и богати. В тази връзка възникнаха структури от мафиотски тип, които са важен фактор и в политическите процеси.
Не бива да се пренебрегват разгорелите се, тлеещите и замразени конфликти на религиозна, етническа, езикова и други основи конфликти в пост-съветското пространство.
Всички тези особености в тази част на света трябва да се имат предвид в разработването на политиката на България към този район.
В новата история на България отношенията с Русия са играли и играят важна роля в развитието на страната и в очертаване на мястото й в международната система. В техните характеристики се утвърждават много своеобразни особености, които са обусловени от сложна съвкупност на исторически, културни, религиозни, геостратегически, политически, икономически и много други причини. Българо-руските отношения са може би най-емоционалните междудържавни отношения, което придава на тяхното развитие специфично съдържание и нюансирани форми. Историята на българо-руските отношения се нуждае от нов преглед, освободен от патоса на крайни превъзнасяния и отрицания. Сега и България и Русия се нуждаят от самостоятелен и съвместен размисъл за възможностите и перспективите на двустранните им отношения.
Динамиката на трансформациите в международната система постави на изпитание двете страни и отношенията между тях. Те се затрудниха да приспособят връзките си към новите тенденции в развитието на света. И двете страни се идентифицират по нов начин в международната система. Наред с емоциите и много други фактори са препятствали поставянето на българо-руските отношения на рационална основа, която е особено потребна в междудържавните отношения. Струва ми се, че и в настоящия момент не съумяваме да идентифицираме факторите, които оказват въздействие върху състоянието и перспективите им. Склонни сме да следваме градени в миналото стереотипи за разбиране на променилия се свят. Сега българо-руските отношения са функция на нови измерения на геополитически сблъсъци, които не се вписват в конструираните в двуполюсния модел на „студената война“ схеми за обяснение на междудържавните отношения.
Съвременните геополитически реалности и тенденции остават недобре разбрани. Във висока степен подходите за тяхното осмисляне си остават във властта на стереотипите от времето на „студената война”. Въпреки радикалните промени и преструктурирането на международната система, парадигмите и клишетата от времето на гигантския сблъсък между два различни модела на обществено развитие си останаха като предубеждения. Интересното е в това, че те по-трудно се изживяват от тези, които се възприемат като победители. Беше пропуснат историческият шанс за вплитане на пост-съветското пространство в новата международна система в съответствие с конкретните реалности и логиката на историческия процес. Неизбежно последиците ще намерят израз в непредсказуеми трусове и конфликти. Изниква въпросът „Кой ще носи историческата отговорност за пропилените възможности?”
[1] Бжежински, Зб., Голямата шахматна дъска, Обсидиан, София, 1997 г., с. 103.
[2] Пак там, с. 95.
* Изказване на кръглата маса „Напрегнатото съседство. (Страните от пост-съветското пространство, ЕС, България)” от поредицата дебати „Българската външна политика след присъединяването към ЕС – на изток от Запада и на запад от Изтока?”, организирани от ИИМО и Фондация „Фридрих Еберт”, София, 19 септември 2016 г.