„Те са тук, защото ние бяхме там”. Тази фраза на британския социолог Стюарт Хол не е произнесена по повод сегашната бежанска криза в Европа. Тя е свързана с мигрантската вълна след края на колониализма. Като в обърнатия си вариант („ние сме тук, защото вие бяхте там”) дори се превърна в мото на мигрантските протести в европейските столици от началото на века. Но тя продължава да звучи не по-малко актуално и днес. С едно леко допълнение – те пак са тук, защото ние пак сме там.
Колко дълго могат да продължават терористичните нападения? Отговорът изглежда отчайващо прост: много – и навсякъде. Защото всички мерки за борба с терорирзма са насочени към ограничаване на възможностите за извършване на конкретните терористични актове, а не към премахване на проблемите, генерирали терористичната вълна. Защото става дума не просто за обикновени криминални престъпници, а за индоктринирани убийци, извели тероризма в ранг на идеи и ценностти.
Твърде удобно и изключително неточно ще бъде, ако цялата вина за извършените атентати и цялата отговорност за борбата с тероризма се стовари единствено и само върху службите за сигурност – върху тяхната неефективност, липса на информираност и ограничена комуникация между отделните държави. Те безспорно имат своята роля – както и своите проблеми. Но ако всеки един конкретен атентат би могъл евентуално да бъде предотвратен, то всички терористични актове като цяло няма как да бъдат избегнати – дори и при наличието на перфектни служби за сигурност. Тъй като проблемът е на първо място политически и полето, на което се води борбата, е това на идеологията.
Войните и бедността. Това са основните предизвикателсдтва пред човечеството в началото на XXI век. Войните в Близкия изток и Северна Африка, започнати с наше, „евроатлантическо” участие и довели до разпада на държавността в цели региони, освободиха пространството за развитието на квазидържавни и терористични образования като „Ислямска държава”, „Ал Кайда” и др. Те не просто се възползваха от този политически вакуум, но се опитват да подплатят глобалния тероризъм с всеобхватна антизападна идеология на базата на радикалния ислям. Разчитайки междувременно и на геополитическата конфронтация между основните глобални фактори и разнопосочните интереси на регионалните играчи (Саудитска Арабия, Иран, Турция) в Сирия и Близкия изток, които проъдлжават в немалко случаи да разглеждат ИДИЛ и като инструмент за постигане на свои цели в борбата за надмощие.
Войната днес не е между държави. Тя се води не толкова за територии, колкото за съзнанието на хората. От тази гледна точка обсебването на Русия и НАТО едни от други, нарастването на конфронтацията и взаимното определяне като основен риск за собствената сигурност изглежда не просто преднамерено и опасно невярно, но и политически неадекватно пред общата опасност от глобалното разгръщане на тероризма.
Парадоксът е, че опитът за износ на демокрация навън завършва с дебата за ограничаването на демокрацията вътре. И търсенето на нови баланси между индивидуалната свобода и националната сигурност – в посока на ограничаване на базисни демократични права. Не случайно в рамките на ЕС се появяват тенденции като тези в Полша и Унгария – от една страна, а от друга Европа тихомълком подкрепи военния преврат в Египет (ликвидирал окончателно идеите за демокрация на „арабската пролет”) – като търсене на стабилност и сигурност чрез вътрешна консолидация и все по-нарастващ държавен контрол.
Същевременно лидерите на „Ислямска държава” могат да бъдат само щастливи, ако Европа сложи знак за равенство между бежанеца и терориста. А още повече – ако започне да третира всички мюсулмани като джихадисти (реални или потенциални). Защото тогава уравнението ще се обърне: вместо светът срещу няколко десетки хиляди джихадисти, ще се изправим дълбоко разединени пред борба на религиите – малко над два милиарда християни срещу други около два милиарда мюсулмани. А „Ислямска държава” ще разполага с огромна армия от потенциални съмишленици за ежедневно рекрутирани на нови бойци. Не само в ислямските страни, но и в самата Европа.
Има достатъчно основания да се заключи, че ИДИЛ целенасочено търси подобно развитие с инфилтрирането на отделни терористи в бежанския поток, както и че и занапред ще се стреми все по-активно да пренася войната от Близкия изток на европейския континент. Като прави всичко възможно да създаде конфронтация и нетърпимост на етническа и религиозна основа вътре в европейските общества. За което свидетелства и неотдавнашното нападение в християнска църква във Франция и убийството на свещеника. А изказвания като тези на Доналд Тръмп и действията на ксенофобските организации в Европа на практика само наливат масло в огъня – както показа и атаката от расистки подбуди на крайно десният последовател на Брайвик в Германия.
Глобализацията изведе неравенството и бедността като основни дестабилизиращи фактори в световен мащаб. Неравенство – все по-видимо и все по-дълбоко – отварящо дълбоки разделителни линии както между отделните континенти (Европа и Африка) и държави (дори и в рамките на ЕС – достатъчно е да се спомене основния дебат по време на Брекзит: срещу бедните „мигранти” от Източна Европа), така и вътре в самите европейски общества. Системата загуби своите социални баланси на национално ниво и се изправи пред предизвикателството на дълбоките глобални баланси, трупани от векове. Очевидно ни очакват сериозни трусове и колизии докато (и ако) светът намери своите нови социални и политически баланси. Ксенофобията и гетоизацията оформят нови граници в Европа – не между държавите, а вътре в тях. И тези виртуални бариери вътре в обществата могат да се окажат много по-ефективни и трудно преодолими, отколкото реалните материални стени, с които ЕС започва да се огражда отвън.
Новото време нанесе и още една корекция във формулировката на Стюарт Хол: те и ние вече отдавна сме заедно. Тук, в Европа, а и в целия свят. Въпросът за пореден път е как освен да бъдем заедно и да съумеем да живеем заедно.