Конструкцията се разклати. И започна да скърца. Две думи доминираха Европа през последната година – страх и „екзит”. Първата на ниво общество, втората на ниво държави.
Страхът за физическата сигурност дойде с атентатите, международния тероризъм и радикалния ислям. Страхът от загубата на привичния социален уют и политическа стабилност се появи доста по-рано – още с началото на икономическата криза и се засили от мигрантския натиск.
ЕС е създаден преди всичко като проект за мир и просперитет. Постепенно и двете запачнаха да се размиват.
Терористичните актове доведоха войната в европейските столици. И Европа най-после забеляза, че тя вече се е върнала на стария континент – след повече от половин век мир. Първо със сраженията в бивша Югославия, после с гражданската война в Украйна. А заедно с нея се разпалиха отново национализмите и се събудиха реваншизми. Конфронтацията с Русия само засилва реминисценциите с отминалия век. Тя не сплоти страните пред „общия враг”, а по-скоро доведе до пукнатини в самия ЕС по оста Изток-Запад.
Те станаха още по-видими по време на бежанската криза. Като разделителните линии се задълбочиха не само между страните от Централна и Западна Европа, но и разцепиха вътрешно европейските общества, оформяйки лагера на крайнодесните, ксенофобски, антимигрантски, а и антиислямски групировки, от една страна, и задълбочавайки изолацията, гетоизацията, чувството, че не са добре дошли, у мигрантските групи – независимо дали новопристигнали, или живеещи вече от поколения на стария континент.
В съвременния свят външната политика става все „по-вътрешна” и международните проблеми се отразяват на обществата все по-директно – а не само опосредствено, чрез държавата. Същевременно като проява на своеобразно съвременно адамитство Европа се вторачи в собствения си пъп и пропуска случващото се в света: и промяната в геополитическите силови линии, и излизането на сцената на нови глобални и регионални играчи, и генезиса на конфликтите по своите граници, и рязкото нарастване на неравенството в световен мащаб, и рисковете от зараждането на радикална антизападна идеология, профитираща върху радикалния ислям. Което засилва опасенията не само от икономическо изоставане, но и от постепенна политическа маргинализация на континента.
Става все по-видим и друг дълбок разлом – между управлявани и управляващи, загуба на чувството, че политиката и държавата ще решат проблемите. Нещо повече – засилва се усещането за грешка в посоката. Основният дефицит е на политики – и на идеи. А най-доброто, което се предлага, е погледът назад, опитите новите проблеми да се администрират, да се решават с привични, инерционни инструменти.
„Грекзит” напомни, че вече не може да се живее по старому, а „Брекзит” – че мнозина вече и не искат да го правят – защото предлаганото „ново” също не ги устройва. Като дълговата криза на Гърция показа всички дефицити на системата, при която компромисите и адаптирането на принципите и правилата към конюктурата доведоха до неефективността на същите тези принципи и правила.
Предстоящият референдум за членството на Обединеното кралство в ЕС пък подменя дебата за бъдещето на ЕС (повече „Брюксел”, т.е. интеграция и засилване на наднационалното начало или повече столици) с договарянето на бъдещето на Великбритания в ЕС. Предрешавайки резултата от по-важния дебат – защото Великобритания постигна съгласие да не бъде част от един по-тесен съюз, оставяйки на ЕС избора между задълбочаване на интеграцията без Лондон или връщане към един по-хлабав общ пазар – с Лондон. И възпроизвеждайки като латентна заплаха центробежните тенденции на ниво богати региони (Каталуния, Фландрия, Северна Италия, а и Шотландия, която едва ли би пропуснала да накара Лондон да се види в кривото огледало на сецесията, организирайки втори референдум за независимост от самата Великобритания с случай на излизане на Обединеното кралство от ЕС).
Извеждането на подхода „спасяване поединично” в ранг на политика (покрай бежанската криза) едва ли може да бъде път за оздравяването на ЕС. А по-скоро води до допълнителна загуба на балансите. И очакване за нови трусове и колизии. Ако иска да се съхрани, Европа трябва да намери пътя към следващото ниво на своята интеграция.