Новият световен безпорядък. Така мнозина определиха случващото се през изминалата година. С всички изгледи разбъркването на геополитическите карти да продължи и през новата. Като има поне няколко основни тенденции, които ще определят световната политическа динамика.
Бунтът срещу статуквото
Популизмът шества из Европа – и отвъд океана. Гласуването за Брекзит в Обединеното кралство, изборът на Тръмп в САЩ, негативният резултат на референдума за промяна на конституцията в Италия – това са все звена от веригата вотове срещу статуквото, маркирали 2016 г. Което трудно би могло да се опише просто като поредица от епизоди. Нито пък с твърде удобното обяснение, че бедните, грозните или необразованите не разбират последиците от своите действия. По-скоро става дума за всеобща криза, която придобива характеристиките на системна. При която се отваря все по-широка пропаст между управляващи и управлявани. Но и самата криза на представителството е резултат от по-дълбоки процеси: кризата на националната държава във все по-глобализиращия се свят, загубата на сигурност (национална и персонална) и социален уют, нарастване на неравенствата (вътре в държавите и между тях). Като резултат чувството на нарастнала уязвимост генерира две твърде противоположни тенденции: търсене на загубената сигурност на по-ниско, под-държанто равнище – на общността на етнос или религия (намерило израз в нарастване на ксенофобските тенденции от една страна и гетоизацията – от друга); наказателен популистки стремеж да се накажат виновните (управляващите, богатите, силните, арогантните), гарниран с мечтата за ново лидерство (което, ако не се основава на нови идеи, придобива измеренията на месианство).
И докато 2016 г. бе доминирана от възхода на „чистия” популизъм, то изпитанията през 2017 г. изглеждат още по-сериозни. Защото става дума за премерване на силите със следващото, по-високо ниво на отрицание – с крайнодесния идеен радикализъм, който в редица европейски страни е политически структуриран в свои партии и обществено легитимиран чрез представителство в парламентите. През тази призма изборите за парламент на Холандия през март, президентските избори във Франция през май и изборите за Бундестаг в Германия през есента ще определят дали крайната десница в Европа ще направи своя управленски пробив – след почти постигната победа в Австрия. Има достатъчно основания да се очаква, че дори и да бъдат водещи при съответния вот, нито Герт Вилдерс в Холандия, нито Марин льо Пен във Франция, нито „Алтернатива за Германия” (независимо, че тя със сигурност ще направи своя парламентарен пробив) биха управлявали страните си. Но за целта традиционните ляво и дясноцентристки парти ще трябва да работят заедно, което залага нови капани занапред: първо, защото ги лишава от взаимна алтернативност и ги превръща в носители на статуквото (за което са обвинявани непрекъснато) и второ, защото оставя огромно незаето политическо пространство за алтернатива на същото това статукво, което се заема от екстремните формации. Което пък до голяма степен трансформира въпроса от „дали” в „къде и кога” управленският пробив в крайна сметка ще се случи. Още повече, че в Източна Европа вече има две страни (Унгария и Полша), където на власт е своеобразен „одържавен национализъм”.
Менажирането на многополярността
След разпадането на двуполюсния свят човечество закратко заживя с илюзията за монополярност (включително и самотният полюс), която обаче бе бързо разсеяна от глобализационните процеси. Днес вече имаме не само достатъчно утвърдени нови глобални играчи наред със САЩ в лицето на страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), но и редица регионални фактори, чието влияние трудно би могло да бъде пренебрегнато (достатъчно е да се споменат само Турция, Иран и Саудитска Арабия и тяхното значение за развитието на събитията в Близкия изток).
През тази призма от основно значение за стабилността в света ще бъде начинът, по който Съединените щати ще менажират трансформацията си от световен лидер в може би най-влиятелния, но не единствен глобален субект. Независимо, че редица известни американски „деклайнисти” (експерти, аргументиращи обективността на процеса на постепенно намаляване на ролята на САЩ в света) отдавна предупреждават за това, процесът очевидно няма да бъде нито прост, нито лесен, нито кратък. Защото ще бъде съпроводен с отдаване на влияние и загуба на политически ресурс. Неслучайно и двамата кандидат-президенти очертаваха като крайъгълен камък на своята политика възвръщане величието на страната: Клинтън чрез интервенционистко утвърждаване навън, Тръмп чрез консолидация на усилията вътре.
Впрочем, когато става дума за новия американски президент, то основната интрига през 2017 г. ще бъде процесът на взаимна адаптация – на Тръмп към света и на света към Тръмп. По отношение на външната политика най-предсказуемият неин елемент ще бъде непредсказуемостта ѝ. Като може да се очаква определена нова динамика (не винаги и не навсякъде със знак плюс) по няколко външнополитически направления. По отношение на ЕС едва ли ще има кардинални промени, въпреки че определен спад в интензивността на партньорството не би бил изненада. В историята обаче като че ли отива Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции ТТИП – и не толкова, защото Тръмп не би могъл да преосмисли заявените си позиции, колкото поради факта, че то трудно би генерирало нова политическа и обществена подкрепа в самата Европа. За сметка на това едва ли могат да се очакват по-сериозни трусове в НАТО и дистанциране на САЩ от Алианса – по-скоро другите страни членки ще бъдат принудени да отговорят на призива за засилване на своя финансов принос. Трудно може да се намери сериозен аргумент срещу евентуално намаляване на напрежението в руско-американските отношения. Опасенията, че това ще доведе до създаване на нови сфери на влияние в Европа, както и аналогията със своеобразна „Ялта-2”, едва ли ще се сбъднат – най-малкото защото Русия не разполага със необходимия икономически ресурс и не предлага идеологическа алтернативност. А историята показва, че за да няма „Ялта-2” може би би било полезно директно да се върви към „Хелсинки-2”. Все пак може да се очаква, че руско-американските отношения при Тръмп и Путин ще бъдат доста по персонифицирани – с всички възможни плюсове, но и потенциални рискове от това. Както отказът на Тръмп от Тихоокеанското търговско споразумение, така и мини-скандалът с Тайван очертават нов подход на САЩ спрямо Китай. Независимо от дълбоката финансова взаимна зависимост, може да се очаква, че Тръмп ще разглежда Китай по-скоро като съперник, отколкото като партньор. Очевидно ще има сгъстяване на облаците и в отношенията с Иран – съдейки по всичко новата американска администрация няма да се дезинтересира от споразумението за иранската ядрена програма, както и ще търси механизми за ограничаване на нарастващото иранско влияние в района на Близкия изток. Както позициите на самия Тръмп, така и възгледите на вероятния министър на отбраната Майкъл Флин предполагат определено разместване на акцентите в американската политика в Близкия изток като цяло – от износа на демокрация към приоритетна борба с международния тероризъм и радикалния ислям на „Ислямска държава”. От друга страна САЩ едва ли ще бъдат безучастни свидетели на загубата на стратегическа инициатива в Сирия след падането на Алеппо, както и трудно биха преглътнали ситуация, при която те просто препотвърждават постигнато споразумение за бъдещето на Сирия по оста Москва-Анкара-Техеран без тяхно участие.
Европа – накъде?
Брекзит разтърси ЕС. Като това беше кулминацията на един центробежен процес, развиващ се вече достатъчно дълго. При това не само между държавите членки, но и вътре в редица от тях, със засилването на сепаратистките тенденции в Шотландия, Каталуния, Фландрия, Северна Италия и т.н. – повечето от тях богати региони, които отказват да плащат цената на кризата на национално ниво. Същевременно самият Европейски съюз като един безспорно изключителен политически проект, постепенно изпадна в криза на идентичността. Създаден като обединение за мир и просперитет, той постепенно започна да се отдалечава от свои основополагащи ценности. Войната се върна в Европа – не просто като факт, а като начин на мислене и морално и юридически допустим инструмент за решаване на международни спорове. Разширяването направи много по видими разделителните линии и неравенствата между отделните страни, генерирайки допълнително напрежение в посока ограничаване основни свободи – преди всичко свободното движение на работна ръка. Солидарността падна като първа жертва на икономическата криза, а бежанската криза само спомогна стремежът за спасяване поединично (скрит зад смокиновото листо на идеята за „гъвкава солидарност”) да се издигне в ранг на национална политика.
Самият Брекзит до голяма степен подмени и изкриви дебата за бъдещето на ЕС с дискусия относно бъдещето на Великобритания в ЕС. Забавянето на задействането на прословутия чл. 50 на Лисабонския договор, даващо начало на преговорите, изчакването на решението на Върховния съд дали това може да се случи без санкцията на парламента, намеренията на Шотландия за организиране на втори референдум за отделяне от Великобритания (и възможността от подобна реакция и на Северна Ирландия) са все обстоятелства, които затвърждават извода, че нестабилността е основният резултат (при това достатъчно дългосрочен) от вота за напускане. Което допълнително измества вниманието от най-належащия за ЕС дебат – дали ще се върви към задълочаване на интеграцията, или ще бъде направена крачка назад в посока по-сериозни пълномощия на националните дръжави. През тази призма, включително и с оглед предстоящото председателство на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г., за България ще бъде изключително важно да намери аргументи и съюзници в борбата срещу оформянето на Европа на различните скорости и различните конфигурации – защото това само би институционализирало периферното положение на страната.