В своята първа публична изява на новата длъжност единадесетият по ред генерален секретар на НАТО Якоб Гайсберт (Яп) де Хоп Схефер определи
трансформацията на Североатлантическия алианс като приоритетна цел
през следващия период и точка първа от собствения си дневен ред на поста. Очевидно новите реалности налагат на консерватора (преминал в своята политическа кариера през лидер на Християндемократическия съюз на Холандия) и дипломата (министър на външните работи на Холандия в последните две правителства) де Хоп Схефер ролята на реформатор. Която той, съдейки по встъпителните му изявления, има не просто нагласата да приеме, но и желанието активно да направлява и стимулира процесите на промяната. Балансирайки реформаторското съдържание с еволюционността на средствата с оглед осигуряване на така добре познатия ни плавен преход.
Това впечатление се създава от интересната мозайка, която новият генерален секретар оформи като свое кредо. Както с назоваването на основните приоритети на Алианса през следващите години (трансформацията на съюза, успеха на мисията в Афганистан, приема на новите страни-членки от Източна Европа, укрепването на връзките с Русия и Украйна), така и със заобикалянето на някои въпроси (прякото ангажиране на съюза като цяло в Ирак: “ще видим, ще изчакаме и естествено, ако е възможно, ще влияем върху политическото развитие там”) или пък с премълчаването на други (европейската отбрана). Към тези цели на политика де Хоп Схефер, дипломатът де Хоп Схефер добави средствата за постигането им – изграждане на мостове между двете страни на Атлантика и развитие на връзките с Европейския съюз (впрочем именно конструктивността на позицията му по време на “иракската криза в НАТО” беше силният аргумент при подкрепата за избора му за генерален секретар на Алианса).
Преходът не е само източноевропейско понятие. Основната задача на НАТО днес е да завърши своя преход, като се съхрани “действен, полезен и необходим” (по думите на доскорошния генерален секретар Джордж Робъртсън). Именно
нуждата от нова “полезност и необходимост”на пакта
доминира дискусията както вътре в него, така и на страните членки през последното десетилетие. Отзвучаването на еуфорията от изчезването на потенциалния враг (Варшавския договор) много бързо изведе на преден план търсенето на нова идентичност.
НАТО се променя. Безспорно, и при това достатъчно бързо. Воден както от натиска на променящата се международна среда, така и по силата на осъзнатата необходимост. Търсейки своята нова роля и легитимност в глобалния свят. Която неминуемо ще се определя от преместването на центъра на тежестта в международните отношения от националната държава към глобалния социум и неговия нов субект – “индивидът на глобалния свят”. Което от своя страна поставя въпроса за международната сигурност не само и не толкова като проблем между отделните държави, но и като сигурност на този глобален индивид срещу новия, също така глобален враг – международния тероризъм.
Войната в Ирак може да се окаже повратната точка в процеса на трансформация на НАТО. Не от гледна точка на несъстоялия се вътрешен консенсус по повод участието на пакта във военните действия, а в последствие и в мироопазващите действия. Не и през призмата на споровете и разминаването в позициите относно легитимността на предприетите военни действия. Даже не и с оглед на опасностите за бъдещето на съюза от оформянето на остро вътрешно противопоставяне между отделни групи държави по редица свързани с този проблем решения. Промяната се очертава по-скоро по линията на
променящата се философия за задачите на НАТО в новия свят.
Пактът вече от една година се ангажира в първата си мисия извън евро-атлантическия регион със следвоенното изграждане на Афганистан и всички произтичащи от това задачи (които обаче по същество изключват военните действия в техния класически вид). Същевременно пактът не постигна съгласие за пряко участие под каквато и да било форма във войната в Ирак. Там НАТО приложи формулата на подкрепа на полското ръководство на един от трите сектора в Ирак.
Релацията “Афганистан – Ирак” може би най-точно очертава различията между днешния пакт и същия този пакт от епохата на студената война. Независимо, че и в двата случая става дума за резултат от сложни вътрешни преговори, отчитащи позициите на отделните страни-членки и кристализиращи в определени решения, крайният резултат (разглеждайки в комплекс двете решения, които взаимно се допълват от гледна точка на постигнатите компромиси) достатъчно недвусмислено очертава новата ориентация на пакта по-скоро към мироопазващи функции, отколкото към участието в преки военни действия. Което пък, без това да се афишира излишно, подсказва накъде в сегашния етап натежават везните в позатихналия вътрешен дебат
военни или полицейски ще бъдат новите функциите на НАТО.
Неангажирането с преки военни действия и възприемането на сигурността в много голяма степен като създаване и поддържане на условия за ред, законност и демократични правила и институции очертават контурите на новия подход на алианса към решаването на международните проблеми. Тук се очертава и една доста странна симбиоза. Официално, а и де факто, мисията на НАТО в Афганистан е в подкрепа и в продължение на военните действия на САЩ в тази страна в борбата й с международния тероризъм след 11 септември. Негласно тя се разглежда от част от страните-членки като контрапункт на средствата и начина на действие на САЩ в Ирак при пренебрегване на международните институции и международното право, демонстрирайки в същото време публична ангажираност и солидарност на същите тези страни с американските цели в борбата с международния тероризъм.
НАТО и Европейската отбранителна система.
На пръв поглед подобна диференциация изглежда изкуствена, неосъществима и определено конфронтационна. Всяко едно от тези определения си носи своята доза достоверност. Та нали на практика има почти пълно покритие между страните участнички. Разбира се, с очебийното отсъствие на САЩ. Което веднага налага антиамериканско тълкувание на инициативата. Само че мотивите, извикали на бял свят този проект са значително по дълбоки от епизодичното разминаване на позициите между няколко от водещите страни в алианса. Те отразяват настъпващите същностни промени в глобализиращия се свят, характеризиращи се с появата на нови интереси и международни конфигурации.
Приемането на новите страни-членки (официално предвидено за юни по време на срещата на високо равнище на Алианса в Истанбул, но с нелоши перспективи за предсрочен прием в случай, че международната обстановка предполага и изисква подобен жест) е другият основен приоритет и същевременно подводен камък в дневния ред на алианса. И тук не става дума за евентуалните трудности от военно или организационно естество. Залогът е в
новите политически баланси,
които се формират в пакта. И които трябва да се насочат в руслото на укрепване на съюза, а не към накреняването му в една посока. Поставянето на “стара Европа” в сандвича между Великобритания и новоприетите членки би могло да даде допълнителен импулс на идеята за европейска отбрана, силно измествайки нейния център от допълващи към конкурентни спрямо НАТО функции. Нещо, от което в момента никой не е заинтересован, но предизвикващо сериозна нервност оттатък Атлантика.
За съжаление цялата тази динамика на промяната до голяма степен убягна на политическата дискусия за НАТО в България. Независимо, че обществото и отделните политически формация изживяха сериозна еволюция и членството на страната в пакта вече не се поставя под въпрос, остана впечатлението, че дебатът у нас на моменти беше с 15-годишно закъснение и че аргументите и на едната и на другата страна се отнасяха за онова НАТО от периода на студената война, а не за днешния трансформиращ се Алианс. Което на практика доведе до превръщането на членството ни в пакта от средство в цел. И не позволи формулирането на национална позиция по фундаменталните за бъдещето на Североатлантическия пакт въпроси. Които пък са ключови за националната сигурност на България за години напред.
Любомир Кючуков