Война на държавата с крупния бизнес? Бюрокрацията срещу предприемачеството? Реприватизация, разбирай национализация? Преразпределение на собствеността, а оттам и на властовите ресурси? Тези, а и много други въпроси с подобно звучене формулират руските медии в седмиците след обиска и ареста на президента на Менатепбанк Платон Лебедев и следствените действия срещу него и индиректно срещу собственика на групировката Юкос Михаил Ходорковски. Ажиотажът не е случаен, защото Юкос /в чиито структури е и Менатепбанк/ със своята експанзия след обединението със Сибнефт се превръща в най-голямата нефтодобивна компания в Русия, а Ходорковски се цитира като най-богатия руснак /това вече само по себе си е много/ с лично състояние от няколко милиарда долари.
Преди малко повече от десет години задачата изглеждаше достатъчно ясно формулирана. Трябваше да се осъществи мащабна трансформация на формата на собственост – от държавна към частна. Но как да стане това, след като закупуването на стотиците огромни предприятия, често в пъти по-големи от съответните си аналози в останалата част на света, беше непосилна хапка за най-крупните световни компании, да не говорим за току що прохождащия “кооперативен” местен бизнес. И още по-важно – как да не се изпусне контролът върху цялата тази икономическа мощ.
В държава като Русия, която винаги се е управлявала централизирано, независимо от това дали начело е стоял цар-батюшка или генерален секретар, решението се оказва съвсем близко до традиционния начин на мислене. Политическата дезинтеграция само потвърждаваше вековният опит, че всяко отслабване на хватката на Москва води до силни конвулсии по цялото тяло на необятната страна. Затова икономическият разпад следваше да бъде предотвратен на всяка цена. Пътят се оказа изцяло в духа на руската политическа култура – да се подбере група доверени лица, които да бъдат “назначени” за бъдещите индустриалци на капиталистическа Русия. При това, дори и в началото на тази операция да е имало някакъв идеологически привкус /опит на бившата управляваща партия да съхрани своите позиции/, то той много бързо беше заместен от националното начало – това трябваше да са държавните, а не партийните капиталисти. Участието на не малък брой личности, по един или друг начин свързани със силовите държавни структури /независимо от на пръв поглед перверзния характер на подобна връзка, но в тази категория попаднаха и редица криминални елементи/ потвърждава достатъчно категорично подобна теза. Те трябваше да са приближени до деидеологизираната прослойка, наречена “партия на властта”, а иначе казано – политическия и бюрократичния апарат на държавата. Отчитайки характерологичните особености на тогавашния руски президент, който уж на шега се нарече “цар Борис”, те дори бяха разглеждани като личните Елцинови капиталисти, или в най-добрия случай – тези на “семейството”.
В резултат както на този управленски подход, така и на специфичните условия за правене на бизнес в Русия и на огромните активи на предприятията-мастодонти, по редица свои характеристики руската приватизация се отличаваше коренно от този процес в другите страни от Източна Европа. Най-важната особеност – на практика при 80% частна собственост в Русия само незначителна част от съществуващите производствени мощности, особено в добивната и преработвателната промишленост, бяха изкупени от западни фирми. За добро или за лошо основната част от руската икономика остана в национални ръце. А мащабът на придобитата собственост изстреля за година-две неколкостотин руснаци в орбитата на мултимилионерите.
Вследствие на тази “подаръчна приватизация” беше създаден един хибриден, държавно-частен модел на икономиката. Характерно за него беше, че на практика повсеместно се запази силно централизирания характер на икономиката. Номинално държавната собственост беше сменена с частна, но монополите се съхраниха във всички основни за Русия производства – нефт, газ, алуминий, другите цветни метали, черната металургия, елмази и т.н. Предприятията продължиха да работят в режим на държавна икономика – с държавни поръчки; реално, макар и формално уж отсъстващо държавно планиране; максимално благоприятстване за развитие на суровинните отрасли /експортни преференции, висока необслужвана вътрешна задлъжнялост към доставчиците, държавната енергийна система и държавния транспорт и т.н./. На практика държавата обслужваше националните си монополи както и преди. Разликата беше само една, но доста съществена – печалбата потъваше изцяло в частни джобове. С други думи – пряко или косвено държавата наливаше огромни средства във вече приватизираните предприятия. И докато отначало очевидно съществуваше добре развита вторична система на преразпределение на огромните печалби, захранваща доста широк слой от държавната администрация, постепенно новите капиталисти на федерално ниво – олигарсите, усетиха силата на икономическата власт. Политическата дрешка, ушита им от “партията на властта” много бързо започна да им отеснява. Техните интереси вече им диктуваха необходимостта от обръщане на формулата – от олигарси на държавата към държава на олигарсите.
В политически план този рубеж беше достигнат при късния Елцин, когато хора като Березовски вече не се задоволяваха просто да консумират благата на подареният им рог на изобилието – това в Русия винаги са го правили без задръжки, по имперски разточително. Березовски, а и другите покрай него искаха вече те да определят правилата на играта в симбиозата с властта, т.е. нужна им бе “истинска, нормална” олигархия. При това тук не става дума само за естествения /не само за Русия/ парвенюшки стремеж да се демонстрира силата и самочувствието на новобогаташите чрез навлизането в политиката. По-сериозен беше осъзнатият интерес за промяна на ситуацията и самочувствието за сила /всесилност/ за постигането на това. С други думи – нарочените за марионетки поискаха да станат кукловоди. В края на втория Елцинов мандат това до голяма степен се осъществи, като господството на централната /а и местната/ администрация над назначените капиталисти се замени от симбиозата “бюрокрация – нови собственици”, като в най-тесния си и най-представителен вид това се свеждаше до сливане на интересите на “семейството” с тези на тесен кръг свръхбогаташи /Березовски, Абрамович и др./.
По силата както на обективно изменената обстановка, така и с оглед на собственото си политическо утвърждаване Путин не можеше да остава дълго заложник на така създадената система на взаимни обвръзки. При това тук не става дума нито за борбата на добрия държавник срещу лошите капиталисти, нито обратното – за въстание на рицарите на свободната пазарна икономика срещу оковите на азиатската централизация. Нещата са доста по-комплексни. Противоборството, което се наблюдава, в крайна сметка трябва да доведе до изкристализиране на формулата на взаимодействие между политическата власт и икономическата сила в Русия. С други думи – за политико-икономическата рамка на модерната руска държава.
Ресурсите и на едната и на другата страна не са за пренебрегване. Целите на двата лагера са формулирани достатъчно ясно. “Приватизацията не беше и не можеше да бъде справедлива, но тя е факт. Целта на олигарсите е съхранение на капиталите. Алтернативата е гражданска война”. Това е откровено заплашителната платформа на олигарха-изгнаник Березовски. Лостовете – не просто парите, а многото пари. Потъващи в джобовете на корумпирани чиновници, захранващи мощни медийни кампании, купуващи влияние, спонсориращи “митинги, демонстрации, шествия, пикети, акции на неподчинение” /отново по Березовски/. Както и заплахата да се разруши самата същност на замисления модел – изплъзване на икономиката не просто от държавния, а от националния контрол чрез пускането на акциите на компаниите на световните финансови пазари.
От другата страна е законът. Но в ръцете не на правораздаването, а на държавната администрация. А това означава не като средство за постигане на законност, не и като равноправие. А като избирателно оръжие. Насочвано срещу непослушните. Което съществено намалява не само правния, но и моралния ефект от неговото използване. Самият президент предпочита публично да запази мълчание /официалната версия е, че той не одобрява атаките срещу крупния бизнес/ за да може на финалната права да формулира резултатите.
Въпреки залога и драматизма на постановката, революция очевидно няма да има. Първо, защото за общностна позиция на олигарсите може да се говори достатъчно условно. Част от тях предпочитат да останат в сянката на държавното благоволение, а други разчитат да изместят остракираните си другарчета от досегашните им позиции. Второ, държавната администрация не може да си позволи да разруши фундамента на руския капитализъм, изкристализирал в началото на 90-те години и да дестабилизира икономиката с грубо преразпределение на позициите в нея. И трето, най-важното, в тази борба взаимната обвързаност и зависимост е толкова тясна, че победители и победени не може да има. Олигарсите вече публично обявиха съгласието си за увеличаване на данъчната тежест за най-печелившите отрасли, обещаха да си плащат редовно и личните данъци, поеха ангажименти да помогнат на обществото в борбата му срещу бедността. Така че промените очевидно ще се еволюционни. И ще се свеждат до намирането на нови баланси, съпроводени с постепенно избистряне на правилата на играта. Най-вероятният изход като че ли е достигането до някаква вариация на модела, който условно може да се нарече южнокорейски – силни, почти монополни позиции на няколко големи частни икономически групировки, работещи под крилото на държавата.
Любомир Кючуков