Събитията в Беслан се превърнаха в поредното доказателство за сбърканата стратегия за борба с международния тероризъм от страна на … САЩ, а оттам и на международната общност като цяло. Когато преди три години САЩ обявиха новата си външнополитическа доктрина, позволяваща тази борба да се води с военни средства и извън територията на страната, те едва ли са предполагали, че толкова скоро и други ще се позоват на създадения прецедент.
Основният пострадал от терористичните атентати след невинните жертви стана международното право. Русия обяви симетрични външнополитически мерки, по навик натягайки допълнително с още няколко оборота болтовете във вътрешен план. Впрочем, дали засилените мерки за сигурност ще визират основно граждани на Близкия Изток и ще изискват задължителни пръстови отпечатъци, или под подозрение ще попадат лицата от кавказска националност, едва ли е определящо за някакви съществени разлики в подхода.
За разлика от Буш Путин не назова оста на злото. Но Грузия има достатъчно основания сама да се припознае и да се чувства заплашена. Тя от години има цяла поредица от теми, създаващи напрежение в отношенията й с Русия /сроковете за изтегляне на руските войски от страната, помощта на Русия за бунтуващите се автономни републики Абхазия и Аджария, заявеното желание на грузинската Южна Осетия да се обедини с Северна Осетия като част от Руската федерация и т.н./, но най-вече поради обстоятелството, че намиращото се на грузинска територия Панкиско дефиле отдавна е известно като щаб квартира и санаториум на чеченските сепаратисти.
Едва ли следва да се приема само като ирония на съдбата, че 15 години след приключване на студената война САЩ и Русия се сблъскват с еднотипни проблеми. Съвсем не е случаен фактът, че именно те се превръщат в основни мишени на явлението, наречено международен тероризъм, което зае опразнената ниша вече не на балансьор, а на противовес на свърхсилите, задача, която те доскоро изпълняваха една спрямо друга.
Макар и в различен мащаб /САЩ – в глобален, Русия – в национален/ двете свръхдържави продължават да се борят и отстояват доминиращите си позиции. Има някаква перверзна логика и в обстоятелството, че те сами създадоха и отгледаха своите днешни най-страшни врагове. Които на всичко отгоре вече са обединени във войната си срещу тях.
През осемдесетте години на миналия век САЩ бяха тези, които организираха и финансираха мрежата на Бен Ладен в борбата си срещу руското присъствие в Афганистан, като пътьом всячески толерираха религиозния характер на муджахидинската съпротива.
Русия от своя страна стана жертва на великоруското високомерие към другите националности и на собствената си небрежност към опасностите. По време на т.н. “борба на суверенитетите” след разпада на СССР, когато всяка бивша съюзна република, област или край се надпреварваше да се обявява за все по-независима от центъра, руските политици просто подариха на ген. Дудаев огромните количества военна техника и въоръжение, намиращи се на територията на Чечня, като дори приветстваха от трибуните на стадиона в Грозни антируските военни паради.
Аналогиите не свършват дотук. Ясно изпъква фактът, че и в двата случая става дума за петрол. И то за много петрол, върху чиито добив /САЩ/ или транспортиране /Русия/ двете страни държат да имат контрол.
Рефлексите от годините на студената война насочиха и САЩ и Русия към война срещу държавите, респективо автономните републики. Докато международния тероризъм оперира на недържавно, субстатално равнище, на нивото на отделния индивид. Което не просто го прави неуязвим, когато борбата срещу него се превръща във война срещу народите. Точно обратното, Ирак и Чечня създават тази хранителна среда, която позволява рекрутирането на хиляди нови терористи, въоръжават ги с кауза и глобализират тяхната дейност.
Естествено САЩ ясно съзряха своето отражение в руското огледало, но не можеха да възразят публично срещу философията, заложена в собствената им доктрина за борба срещу международния тероризъм. Включително и правото сами да определят кой и кога преживява тънката трансформация от борец за свобода в международен терорист. Затова насочиха критиките си към нарушаването на демократичните процедури в самата Русия.
Европа, заемайки строга поза спрямо Москва, предпочете да се ограничи в рамките на английския идиом “to beat around the bush” – което само на пръв поглед изглежда като “да биеш около храста” /при още малко напън на фантазията – около Буш/, а иначе може да се преведе с може би най-подходящата за случая българска поговорка “тебе думам дъще, сещай се снахо!”
Логичният въпрос е дали със САЩ и Русия се изчерпва списъка на страните, готови да водят борбата срещу тероризма и на чужда територия, или ще се появят и други кандидати. Преформулиран, проблемът може да звучи и така – ще се превърне ли прецедентът в правило и ще отидат ли в историята такива понятия като национален суверенитет, независимост и т.н., а заедно с тях и основите на цялото следвоенно международно право, крепящо се на инструментариума на ООН. И какво ще се случи с човечеството в преходния период на замяната на това международно право с новото глобално право, определящо първостепенна роля не на междудържавните отношения, а на правата на “глобалния индивид” в новия свят.
Любомир Кючуков