Украйна отвори кутияна на Пандора. И върна войната в Европа. Не толкова като факт (последните две десетилетия ни направиха свидетели на войните и в бивша Югославия), колкото като начин на мислене. Новото качество произтича от обстоятелството, че кризата в Украйна превърна войната не просто в реален, но и в политически и морално допустим инструмент за решаване на международни спорове, т.е. тя маркира огромен регрес (за пръв път след Втората световна война) в обществено-политическите възприятия и ценности.
Европейските различия
Един малко дискутиран аспект на отражението на украинската криза върху процесите в света е вътрешноеврепейската диференциация. При цялото демонстрирано единство в позицията на Европейския съюз спрямо събитията в Украйна, включително по отношение политическите оценки, икономическите санкции спрямо Русия и координираните действия в сферата на сигурността, в Европа все по-ясно се очертават две основни тенденции, които условно могат да бъдат наречени анти-руска и про-европейска. При това тук не става дума за идеологическата плоскост, където руската политика намира широка подкрепа сред националистическите и крайно десни партии на континента, нито пък за релацията „фили-фоби”, изкривяваща трезвата оценка на събитията в рамките на българското обществено мнение, а за политиката и позициите на отделните държави. Ключовият диференциращ фактор за тези две тенденции е дългосрочната визия за сигурността в Европа – с Русия или без и срещу Русия.
Като основни носители на анти-руската линия в Европа се очертават преди всичко страните-съседки – днешните (на Русия) и бившите (на Съветския съюз), като от тази категория следва да се извади Финландия. Полша, Швеция, Прибалтийските страни, Румъния са водещи сред държавите, изразяващи опасения не просто от развитието на ситуацията в Украйна, но и от евентуална разрастваща се бъдеща руска агресия, респективно те са най-малко склонни да виждат решение в диалога и търсят гаранции за сигурност не толкова в политическата, а преди всичко във военната сфера. До голяма степен този подход се стреми да изолира Русия, да оформи своеобразен буферен санитарен пояс около нея, ясно ситуирайки границите на европейското политическо пространство по западната руска граница.
Условно определяната като проевропейска позиция се обосновава преди всичко от страните от Централна Европа – Австрия, Чехия, Словакия, Унгария. Характерното за техния подход е, че те търсят решение в рамките на политическия диалог, подчертавайки вредите от конфронтацията и ескалацията на напрежеието преди всичко за икономическото развитие, политическата стабилност и сигурността на самата Европа. Това политическо поведение определено не може да се постави в категорията „про-руско”, но то е достатъчно евро-критично и настоява за търсенето на алтернативни решения.
Към този подход, допълнен със силен стремеж към осигуряване на общоевропейски баланси и трансатлантическа координация, се придържат и двата ключови европейски играчи – Германия и Франция. Не случайно именно те намериха поле за политически диалог с Русия и, впрягайки целия си дипломатически ресурс и политическа тежест, постигнаха подписването на Минските споразумения за примирие в Украйна. Като точно от немския канцлер Меркел дойде и императивното послание, че сигурността на Европа включва в уравнението и сигурността на Русия.
До голяма степен тези две разбирания рефлектират и в отношенията на съответните държави спрямо САЩ. Анти-руската тенденция демонстрира безспорна про-американска афилиация, докато оставайки си проевропейски, алтернативният подход в никакъв случай не е анти-американски.
Балканските проекции на европейските подходи
Няма достатъчно сериозни основания да се говори за разлом по линията Европа-Русия в Югоизточна Европа. В този смисъл Балканите доста точно следват общите нагласи и позиции в Европа, като разликата се свежда по-скоро до отсъствието на активна анти-руска конфигурация сред страните от региона, докато опасенията за значимо руско влияние в политическите елити на някои от тях са по-скоро изкуствени.
Преди всичко Русия няма нито политическата значимост, нито икономическия потенциал да разцепи Балканите. В годините след разпада на Съветския съюз Русия изгуби алтернативността си в идеологически план, значително понижи своето влияние върху политическите процеси в света, включително и на Балканите, намаля нейното значение като икономически и търговски партньор за страните от региона (с изключение на сферата на енергетиката) и като цяло тя се превърна за тях във важен, но все пак един от многото и не най-приоритетни партньори на международното поле. Нещо повече, опитите й за по-активни позиции в региона в продължение на близо две десетилетия не й донесоха особени политически активи – при войната в Босна и Херцеговина Русия се задоволи с ролята на младши партньор на САЩ и НАТО в процеса на регулиране на конфликта (не случайно за пръв път тогава руски войски служеха под командване на НАТО в рамките на АйФОР), а стремежът й да играе самостоятелна балансираща и възпираща роля (включително и във военен план) при конфликта в Косово се оказаха твърде безрезултатни. А в резултат на украинската криза тенденцията е към допълнително затваряне, капсулиране, изолиране на Русия, в това число и от Югоизточна Европа.
По-съществено обаче от гледна точка на геополитическото ситуиране на района са ясно декларираните проевропейски интеграционни амбиции и евроатлантическа насоченост на практически всички балкански държави. Партньорството с Русия, а и с други световни и регионални играчи извън ЕС и НАТО не се разглежда като реална алтернатива или водещо външнополитическо направление в нито една от балканските столици, а по-скоро като допълващ и диференциращ елемент, преди всичко в икономически план.
По тези причини, независимо от съществуващите спекулациии както в международен план, така и в рамките на отделните страни, за сериозно проруско влияние в Югоизточна Европа трудно може да се говори. Нито традиционно близките връзки и съхранения диалог и сътрудничество на Атина, а и Никозия, с Москва (които при това не се влияят от това, дали управлява левицата или десницата в тези страни), нито подкрепата, която Сърбия получаваше и получава исторически от Русия при всички кризисни етапи в своята история (включително по време на кризата в Косово и бомбандировките на НАТО), нито значителното финансово присъствие и руски бизнес интереси в Черна гора, дават основания да се твърди, че някоя от тези страни би заела активна про-руска позиция в настоящата конфронтация. Нещо повече, всички тези обстоятелства, включително и идването на власт в Гърция на подозираната в про-руски уклон радикална левица в лицето на СИРИЗА, се използват по-скоро за вътрешно-политически и партийни цели в съответните страни, за дискредитиране на политическия опонент, отколкото да представляват реална алтернатива за външнополитическата им ориентация. А в международен план те се дебатират по-скоро като елемент от превантивен, дисциплиниращ натиск, който да гарантира както тяхната подкрепа при взимането на съответните тежки и нееднозначни по своите последствия решения в рамките на ЕС, така и да осигури тяхното сътрудничество в случай на стратегическа необходимост в рамките на НАТО.
Дилемата Европейски съюз или Евразийски съюз никога реално не е стояла пред България – въпреки многобройните писания по този въпрос. Тази интрига бе изцяло вътрешнополитически генерирана и обслужваше партийно-политически позиции: основно за дискредитиране на политическия опонент – предизборно, а и в международен план. Търсенето на допълнителна достоверност на тезата за евентуално преосмисляне на евроатлантическата ориентация на България в традиционните, исторически оформени про-руски нагласи на общественото мнение в България, доведоха единствено до задълбочаване на конфронтацията „фили-фоби” в национален план и до ерозиране на външнополитическата тежест на държавата като цяло (а не на отделни партии) в рамките на ЕС и НАТО.
Единствената страна от региона, която следва да се причисли към анти-руската тенденция в Европа и която заема значително по-критична позиция спрямо Русия, е Румъния. Но в този случай това отношение се определя по-скоро от нейните характеристики на съседна (на бившите руска империя и Съветски съюз), отколкото на регионална (част от Югоизточна Европа) страна, като в съвременните условия тази позиция е пречупена и през призмата на румънската политика спрямо Молдова: неприемане на разделението на страната и руското влияние в Приднестровието, активно сътрудничество с про-румънските партии в Молдова, та дори и официалните заявления на доскорошния президент Бъсеску за отказ от признаване на резултатите от Втората световна война и договорите, фиксиращи румънско-молдовската граница.
Дори и Албания и Косово, където руската позиция по време на косовската криза естествено не се радваше на особена популярност, не могат да бъдат наредени сред страните с ясно прононсирана анти-руска позиция след започване на украинската криза – по-скоро при тях става дума за една дългосрочна про-американска линия, споделяна както от управляващите елити, така и от общественото мнение като цяло.
По особено в цялостната регионална конфигурация спрямо Русия стои Турция. Потенциалът, самочувствието и претенциите на Турция за регионален лидер и глобален фактор я карат в много случаи да взема самостоятелни и независими решения. Турция умело използва своята стратегическа позиция по отношение на конфликтите и точките на напрежение в района на Близкия Изток (Ирак, Сирия, Палестина, но и Иран, Афганистан, а и кавказкия район и Средна Азия), значението на страната в борбата срещу „Ислямска държава”, радикалния ислям и международния тероризъм, за да налага на своите съюзници в рамките на НАТО едно по-толерантно отношение към някои турски отклонения от общите евроатлантически подходи. Именно от позициите на самостоятелен играч, проектиращ днешните си отношения с Русия върху бъдещото развитие на стабилността и сигурността в района на Черно море, Турция установи може би най-позитивни връзки от всички страни на Балканите със сегашното руско ръководство. Русия и Турция постигнаха добро практическо сътрудничество като водещи сили в сферата на сигурността в Черно море. Турция предложи осъществима алтернатива и на руските енергийни проекти в посока Южна и Централна Европа – както от гледна точка на своите интереси (постигайки целите си в двустранните руско-турски преговори), така и с оглед евентуалната готовност на Европа да погледне по-благосклонно на вноса на газ, идващ от Турция (пък бил той и руски).
Руско настъпление или европейско отстъпление?
Проблемът за региона е не толкова в засиленото руско присъствие, а в нарастващото европейско отсъствие; не в руската политическа инвазия, а в образуването на ЕС-вакуум. Кризата пренасочи вниманието, а и ресурсите на Европейския съюз от разширяване към справяне с вътрешните проблеми. Прояви се своеобразен 3D (diversion of the dominant drive) синдром – отклоняване на основното усилие, на доминиращата посока на действие.
Заявлението на новия председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, че до 2020 г. няма да има ново разширение на ЕС само по себе си не носи изненада във времевите си параметри, т.е. от гледна точка на акта на евентуално следващо присъединяване на нови членове. Но то компроментира процеса – преговория диалог: като интензивност, като стимул за реформи и покриване на критерии в страните-кандидатки, като политически хоризонт, а също така – и като ангажимент на ЕС за бъдещето на региона. Постепенно еврочленстото се трансформира от импулс за развитие в инерционна величина, като сред страните от Западните Балкани се затвърждава подозрението, че постоянното завишаване на изискванията се превърща в удобно оправдание за отлагане на присъединяването – което от своя страна има силен обратен демотивиращ ефект, преди всичко на ниво обществено мнение. Показателна бе реакцията на бившия еврокомисар по разширяването Щефан Фюле, който заяви, че разширяването на ЕС е големият губещ в мандата на новата Еврокомисия.
През призмата на ескалацията на напрежението между Русия и Европа обаче губеща се оказва преди всичко сигурността на Югоизточна Европа, а и на Европа като цяло. Загърбването, неглижирането на Балканите от страна на Брюксел има двоен негативен ефект върху региона. От една страна то не позволява на страните да погледнат отвъд исторически натрупаните конфликти и противоречия и да търсят едно по-дългосрочно, съвременно решение на двустранните въпроси, разтваряйки проблемите от етническо, религиозно, културно и всякакво друго естество в по-широката европейска общност, където дори границите са ирелевантни. От друга страна евроумората отваря политически вакуум за навлизане на други играчи и проектиране на нови геополитически разломи в Югоизточна Европа, следствие от процесите на глобализация.
Ако все пак може да се говори за засилване на европейското присъствие в региона, то е основно в евроатлантическата му компонента, с планираното разширяване присъствието на НАТО и създаването на нови негови центрове в България и Румъния, както и с периодичните маневри на кораби на Алианса в Черно море. Това обаче се вписва в общата логика на ограничаването, на недопускането на враждебна инвазия, в крайна сметка – на изграждането на нови, този път виртуални стени: политически, на сигурност, енергийни, дори информационни и комуникационни (срещу последствията от т.н. „хибридна война”), но трудно може да се разглежда като стъпка в посока деескалация на напрежението и да послужи като модел за решаване на противоречията и изграждане на позитивна и най-вече стабилна система на нови международни отношения.
Разделителните линии в региона – стари и нови
Основно биха могли да се разглеждат два типа разломи в региона – междунационални и вътрешнонационални. И докато в първия случай става дума за противоречията и разделителните линии, наследени от формирането на националните държави на полуострова и следващи междудържавните граници, то във втория се имат предвид новите разделителни линии, произтичащи от процесите на глобализация и криза на националната държава и минаващи вътре в и разцепващи обществата на балканските страни.
Впрочем, нито една от тези две тенденции не е уникална за региона. Те достатъчно точно се вписват в процесите в Европа, но отразявайки историята и спецификата на Балканите. Възраждането на националистическите тенденции е общоевропейски феномен. Но докато в западната част на континента той се проявява преди всичко под формата на анти-имигрантски настроения и ксенофобия, с други думи – на ниво общество, то в източната му част, включително в Югоизточна Европа, тези процеси намират отражение и върху държавната политика. Наблюдава се възраждане на старите национализми: турски (идейно развит в доктрината за нео-османизма), гръцки (изкристализирал в действията на нео-нацистката „Златна зора”), румънски (пронизващ цялостния подход спрямо Молдова), сръбски (довел до поредицата войни в бивша Югославия), албански (най-млад, но и най-динамичен, респективно най-агресивен, генериращ най-сериозен рисков потенциал за стабилността на региона), а и български (в отношението спрямо Република Македония, но и рефлектиращ във вътрешнонационален план в идеите на партии като „Атака” и „Патриотичния фронт”). Същевременно сме свидетели на появата и на нови такива: босненски, хърватски, македонски, косовски (вече достатъчно отличим от великоалбанския).
Трябва да се отчита, че обективно в особено тежка ситуация са поставени тези страни от Западните Балкани, които след разпада на бивша Югославия получиха своята първа модерна държавност. Те трябва да преследват две трудно съвместими, до голяма степен взаимно изключващи се цели: изграждането на граници, т.е. утвърждаването на своята държавност и суверенитет; и премахването на граници в рамките на реформите и подготовката за членство в ЕС, т.е. за отдаването на суверенитет. Отдалечаването на перспективата за еврочленство освобождава допълнително политическо пространство за изява на националистическите тенденции в тези държави.
Разместването на геополитическите пластове в резултат от кризата в Украйна отключи и още един негативен процес в региона, а и в цяла Източна Европа (Унгария, Полша, Румъния, Прибалтика) – събуждането на позаспалите реваншизми от двете световни войни. Всичко това – на фона на все по-високата чувствителност по отношение на етно-религиозния контекст. Като резултат Балканите се изправиха пред две възможни алтернативи за своето бъдещо развитие: национализми или евроинтеграция – но с тенденция към избледняване на евроинтеграционния импулс, респективно – към нарастване на рисковете за стабилността на региона като цяло.
Разчупването на защитната черупка на националната държава под натиска на глобализацията създаде условия за развитие на дълбоки разломни процеси вътре в обществата. Загубата на чувството за сигурност и перспектива – финансова, социална, дори чисто физическа, накара широки обществени слоеве да търсят защита и сигурност на по-ниско, под-държавно ниво, на равнище общност или група, обособени по етнически и религиозен признак. Това послужи за хранителна среда за зараждането на международния тероризъм и укрепването на радикалния ислям. При това тези разломи не спират на националните граници, а разцепват обществата по продължение на линиите на етническо и най-вече религиозно съприкосновение.
Отчитайки етно-религиозните характеристики на Балканите, наличието на значителни малцинства в практически всички държави, използването на религията като национално-образуващ фактор (в Босна и Херцеговина), както и близостта им до района на Близкия Изток и основните полета на действие на „Ислямска държава”, би могло да се прогнозира, че този разлом може да генерира много по-сериозни и дългосрочни рискове за стабилността на региона от „новата студена война” и ескалацията на напрежението мужду Русия, САЩ и НАТО. От тази гледна точка създаването на своеобразен ЕС-вакуум в Югоизточна Европа може да бъде опасно не само за сигурността на региона, но и за цяла Европа, доколкото той трудно ще бъде запълнен от Русия, но може да отвори широко вратите за радикалния ислям. Оттук биха могли да се направят поне два извода: първо, че конфриктът в рамките на евроатлантическата (западната, християнската) цивилизация в широкия смисъл на това понятие (включващо и Русия) е по-скоро вторичен, периферен, инерционен от епохата на студената война (и от тази гледна точка – анахронизъм за един полицентричен, глобален свят – но със силен деструктивен потенциал) спрямо по-дълбоките геополитечсни разломи; и второ, че борбата срещу тероризма на радикалния ислям може да се води успешно само в съюз с ислямската общност от цял свят за изолиране на радикализма – защото обратното би означавало глобална религиозна конфронтация.
През тази призма бъдещето на региона до голяма степен ще се определя от взаимодействието на две противоположни тенденции – към нарстването на неговото стратегическо геополитическо значение и към трансферирането му в неутрализирана периферия.