Украински мителшпил*

Image_4033946_411Украйна навлезе в етап на огледалните действия.

С многохилядни площадни изяви, окупация на обществени сгради, обявяване на недоверие към управляващите, дори разграбване на складове за оръжия. С основната разлика, че полето на действие се премести от Киев в Донецк, Харков, Луганск. Както и че квалификациите „окупатори”, „тълпа”, наемници” и обвиненията за чужда намеса и подстрекателство отвън прескочиха от руските в европейските медии (и в двата случая – не без основание). И още по-иронично звучащата аналогия с периода на студената война – заглушаването на радио и телевизионни предавания.  Само че този път на руски медии в Прибалтика. Позитивното различие е, че от сцената липсват снайперистите - засега.

Един от ефектите от този тип действия е ограничаване  вариантите за реакция пред управляващите в Киев доколкото съвсем доскоро те самите бяха начело на публичното недоволство и това бе приветствано като спонтанен израз на гражданска енергия. Липсата на противодействие би била знак за слабост и би насърчила окупацията на публични сгради и неподчинението на централната власт. Силови действия рязко ще повишат риска от руска намеса, а и още по-опасно – от въоръжени граждански сблъсъци. Те биха се използвали от Москва като повод за натиск и дори намеса - както във вътрешноукраински, така и в международен план. Въпросът тук е

докъде може да се нагнетява напрежението.

Едва ли някой в Москва, Киев, Брюксел или Вашингтон целенасочено води събитията и калкулира възможността за постигане на своите цели чрез директен военен сблъсък. Най-малко защото след идването на танковете могат да полетят и ракетите, а това би направило ситуацията неконтролируема. По-опасното обаче е, че веднъж задействани, конфронтацията и агресията добиват собствена динамика и могат да излязат изпод контрола на столиците, като доведат до спирала на ответни действия с всички произтичащи от това рискове от използване на сила. А и от двете страни на Днепър има достатъчно екстремисти, които не биха се замислили да използват всякакви средства за постигане на целите си.

Русия постигна един стратегически успех и редица тактически преимущества в

периода на позиционни маневри,

след референдума в Крим. Тактиката й е да бърза в Украйна и да бави топката на международния терен. Сега динамиката на вътрешноукраинските процеси се задава на изток, а отговорността се носи в Киев. Москва преформатира политическия диалог. Днес тя разговаря за Крим и Източна Украйна не с Киев, а с Брюксел и Вашингтон като по предложение на САЩ бе постигнато принципно съграсие за четиристранен състав на преговорите - САЩ, Русия, ЕС и Украйна (при висящо настояване от руска страна за представителство и на рускоезичната източна част на Украйна). Предметът на разговорите също е променен – акцентът вече е не толкова върху присъединяването на Крим, а върху недопускането на ескалация на напрежението и военна намеса. Въпросът за бъдещото държавно устройство на Украйна, нейната децентрализация и евентуална федерализация, както и гаранциите за правата на руското население се превърнаха в част от международния дневен ред, изведени извън чисто националния украински контекст. А що се отнася до стратегическия успех, той беше дефиниран от чешкия президент Земан: „ЕС трябва да приеме факта, че Крим вече е част от Русия”. Разбира се, никой в ЕС и САЩ няма да признае анексията на Крим, но негласно полуостровът вече е поставен в редичката на Приднестровието, Южна Осетия и Абхазия, т.е. част от териториите на съседни държави под руски контрол или влияние.

Ретроспективно погледнато ние започнахме

признаването на анексията на Крим петнадесет години преди тя да се състои

 – с действията си в Ирак и Косово, с позициите си по т.н. „арабска пролет” (в Либия, Сирия а и Египет), с формиране на коалиции на желаещите и военното ангажиране в чужди държави без санкция на ООН. Международното право и най-вече принципът на националният суверенитет се оказаха силно пострадавши при прехода от биполярен към многополюсен свят (преминал през краткия период на илюзията за моноцентризъм). Резултатът бе рязко снижена чувемост на аргументите на страните от НАТО когато Русия доведе този процес до логичния му и абсурден завършек - присъединяването на чужди територии. За съжаление това до голяма степен компроментира и такова по принцип хуманно и демократично решение на ООН като „отговорността за защита” – правото на намеса на международната общност за закрила живота и човешките права там, където те са застрашени.

На фона на интензивната международна активност още по-очевидно се откроява

отсъствието на вътрешноукраински диалог.

От Донецк, Харков, Луганск идеите на Киев за нова конституция, повишаване правата на регионите и гарантиране гражданските права на малцинствата, включително по въпроса за езика, се приемат като нещо ”твърде малко и твърде късно”. И с отказ въобще от диалог със сегашните власти. А гласовете от Киев за възможно освобождаване на окупираните сгради със сила, за лустрация и забрана на Партията на регионите определено не способстват за намаляване на напрежението.

Ключово за властите в Киев на този етап ще бъде дали те ще успеят да идентифицират достатъчно влиятелни умерени представители на източните региони на страната, да ги убедят в необходимостта от диалог и да изготвят приемлив и за двете страни дневен ред на преговори. С други думи – да вкарат политиката от площадите в залите. Дори и чрез преговори тип „кръгла маса” и последващи парламентарни избори. Защото президентските избори през май, призвани да легитимират едно ново управленско начало едва ли ще решат сами по себе си проблема с взаимно изгубеното доверие. Съхраняването на единната държавност на Украйна ще бъде трудно постижимо без иницииран и последователно провеждан от Киев

процес на национално помирение

с активното участие на политическо представителство на населението от източните региони, гарантиране на неговите права и преодоляване на неговите страхове.

Възможно ли е все пак повторение на сценария от Крим? Като процедура – не   е изключено, включваща дори и провеждане на референдуми в източните области (но в много по-напрегната обстановка и с доста по-нееднозначен вот). Като резултат – по-скоро не. Русия няма интерес от една генерираща нестабилност, неуправляема, вероятно и с граждански сблъсъци, изпаднала в колапс Украйна – освен всичко друго и заради собствената си икономическата стабилност в средносрочен план, защото ще бъдат поставени под въпрос руските газови доставки за Европа. Това би било отвъд червената линия и би повишило риска от въоръжен международен конфрикт над нивата на контролируемост. А за това са наясно и в Москва - тук дори и Хрушчов не би могъл да послужи като аргумент.

 

*Мителшпил – средната част на шахматна партия

Comments are closed.