Зоната на здрача

hqdefaultРешенето на Съвета на Европа за започване на преговори за прием в Европейския съюз на Хърватска на 17 март и на Турция на 3 октомври 2005 г. /очаквани повече от 40 г./ окончателно очерта европейската “зона на здрача”, т.е.

държавите без конкретна европейска перспектива в близко бъдеще.

Става дума за Сърбия и Черна гора /с или без Косово в състава си/, Албания, Македония, Босна и Херцеговина, или страните, за които беше изобретен специален, отграничителен географски ареал  - Западни Балкани.

Парадоксът е, че в тази зона попадат почти само територии на бивша Югославия, която в епохата на студената война беше най-отворената и най-интегрираната в международен план част от източния блок. Да се сведат всички катаклизми на югославския преход единствено и само до личността на Милошевич /независимо, че с неговото име се свързват първите след Втората световна война военни действия в Европа/ би било най-малкото наивно.

Взаимното преплитане на цяла поредица от фактори оказа своето влияние за оформянето на тази нерадостна картина. Разпадът на Югославия естествено имаше своите дълбоки исторически корени и причини. Но катализатор за неговото бързо осъществяване стана инерцията на първоначалната декомунизация, импулсът за отрицание на всичко съществуващото. Целенасочено или не, но регионът послужи като удобна

учебна полоса за апробиране на новия международен ред,

включително на мълчалив отказ от някои от основните постулати на международното право. След падането на Берлинската стена и обединението на Германия хелзинкският принцип за ненарушимост на следвоенните граници отиде в историята. Същото се случи и с ненамесата във вътрешните работи на суверенните държави, която бе жертвана в името на бързата и радикална демократизация на бившите комунистически страни. Като резултат не просто възникнаха нови държави, като на част от тях /Македония, Босна и Херцеговина/, с несъществуваща досега държавност, се наложи да започнат буквално от нулата. По-страшното е, че бе компроментирана  и като перспектива възможността за съществуване на мултиетнически общества в пост-югославското пространство, включително във формално триетносната Босна и Херцеговина. Косово пък доказа контрапродуктивността на международната намеса, преминала под този знак.

Вторият глобален фактор бе ислямският.

Той, макар и в различна степен, изигра съществено влияние в Босна и Херцеговина и в Албания, като в първия случай дори етнорелигиозният елемент се превърна в основен национално определящ индикатор. Освен че послужи за разделителна линия и изостри напрежението между отделните общности, религиозният фактор, превърнат в политическо оръжие, заложи крайна непримиримост за поколения напред. Като същевременно създаде отлична хранителна среда за настаняването на радикалния ислям в балканската зона на конфликтите, генериращ международен тероризъм.

Западните Балкани станаха арена на сблъсъка на два крайни национализма – един традиционен - сръбският и един новопроявил се – албанският, които до голяма степен изместиха на втори план традиционните български и гръцки национални аспирации /впрочем, не бива да се пренебрегва и възродения хърватски такъв, отговорен за немалка част от жестокостите в бивша Югославия/. При това

албанският национализъм се очертава като дългосрочен дестабилизиращ фактор

в региона. Албанската нация преживява своя закъснял ренесанс, тя е млада, динамична, тепърва трупаща самочувствие и формулираща национален идеал. Фактът, че албанският етнос е разпръснат и в съседните Косово, Македония и Сърбия, очерта посоката на отпушената агресивна, рушаща статуквото национална енергия. Еволюцията на събитията обаче бързо опроверга идеята за Велика Албания, като за сметка на това заложи една нова, неочаквана линия на напрежение. Албанският национализъм в Косово бързо се трансформира в самостоятелен, косовски национализъм. Той гледа без излишни емоции и пределно прагматично на връзките си с “майка Албания” и дори се опитва да изземе от нея ролята на патрон за албанското население в Македония и Южна Сърбия.

Сега проблемът е дали свърши периодът на държавообразуване. Другояче поставен въпросът може да звучи и така –

стабилни и жизнени ли са новите държави?

На практика това се отнася за всички страни от района без Албания. Като въпросът се разделя на много конкретни подвъпроси, всеки един от тях сам по себе си криещ значителен деструктивен потенциал /да не говорим за общия кумулативен ефект/, способен да дестабилизира целия регион. Ще се запази ли федерацията Сърбия и Черна гора или стремежът към еманципация на част от черногорското общество ще доведе до раждането на нова минидържава? Достатъчни ли са реформите и отстъпките в Македония за да успокоят вътрешноалбанския натиск, активно подкрепян и от съседно Косово? Докога ще задържи Босна и Херцеговина федералното си единство и достатъчни ли са силите на ЕС да противостоят на центробежните тенденции, особено на Сръбска Крайна? И най-сложния проблем – има ли перспективно решение за Косово, което да не генерира нови напрежения? Като вече е повече от очевидно, че запазването на статуквото на своеобразен международен протекторат в Косово само прикрива проблемите и не успява да възпрепятства утвърждаването на полукриминално псевдодържавно образование на Балканите. С други думи докога регионът ще се движи в посока, противоположна на европейските тенденции – към дезинтеграция и роене на държавите?

Това, че България намира основание за повишено самочувствие на фона на страните от Западните Балкани е твърде мимолетно и преходно удоволствие с оглед на проблемите, които съществуват близко до нейните граници. Противно на цялостната тенденция на развитие на Западните Балкани /и твърде утопично от гледна точка на днешните реалности/, става все по-очевидно, че

трайно решение на проблемите може да се търси единствено в интегрирането на целия регион в ЕС.

Само по този начин целият възел от проблеми ще бъде не разсечен /в духа на добрия местен пример на Александър Македонски/, а размит в една много по-широка, толерантна и демократична общност, каквато е ЕС /което е не толкова спектакуларно, но доста по-съвременно решение/. За целта обаче е необходима по-смела визия на Брюксел, почиваща на ясната преценка, че превръщането на Западните Балкани в заден двор на обединена Европа може в перспектива да се окаже много по-скъпо струващо и опасно предизвикателство за континента, отколкото постепенното интегриране на бедните, малки и размирни държави от региона. Това ще означава обаче да се преодолеят евроскептицизмът и евроумората след голямото източно разширение. И докато България, Румъния , а и Хърватска ще се възползват от инерционните нагласи в ЕС, то Турция /независимо от това колко дълго и колко успешно ще се водят и как ще завършат преговорите/ очевидно ще бъде водоразделът, който за дълго време ще стопира по-нататъшни евроаспирации и евронадежди на Сърбия и Черна гора, Албания, Македония и Босна и Херцеговина.

Comments are closed.