Разграничени в обединението. Противно на популярната политическа максима, че преди да се обединим е необходимо да се разграничим, Европейският съюз като че ли извървява противоположното движение. След така адмирираното политическо обединение на Европа, маркирано от падането на Берлинската стена и присъединяването на страните от Източна Европа към ЕС, процесите достатъчно очевидно очертават тенденция към възпроизвеждане на някои стари разделителни линии и появата на нови разломи на поне четири нива: вътре в отделните държави – на ниво общество, но и на ниво региони; между държавите в ЕС – по осите „Изток-Запада” („стара” и „нова” Европа) и „Север-Юг” (като отражание на финансовата и икономическа криза и най-вече – като филисофия за нейното преодоляване), а така също и между отделни страни членки по конкретни въпроси (Германия-Гърция по проблемите на гръцкия дълг, Германия-Централна Европа по бежанската криза и т.н.); между институциите в ЕС – основно по линията „Брюксел-столици” (като тук става дума по-скоро за загубени или изкривени баланси); между Европа и останалия свят – както от гледна точка на промяната в геополитическия статус на континента, така и с оглед изкристализирането на радикална антизападна идеология, олицетворявана от „Ислямска държава”.
Вътрешните национални разломи. Глобализацията разчупи защитната черупка на националната държава. Изчезна чувството за сигурност – политическа, икономическа, социална, дори физическа. В резултата на това тази загубена сигурност започна да се търси на по-ниско, суб-статално равнище – в общността на религия или етнос. Това оформи няколко остри противоречия вътре в европейските общества. От една страна бе дискредитирана (в много случаи – отхвърлена) самата концепция на мултикултурализма, много по-видими станаха процесите на гетоизация и до голяма степен несъстоялата се интеграция на широки мигрантски слоеве. Както показаха атентатите във Франция и Белгия, това важи в по-висока степен дори за имигрантите второ и трето поколение, които нямат персоналния опит на своите родители от живота в страните на произход, но се чувстват ежедневно пренебрегвани, маргинализирани и не добре дошли в новата си родина. От друга страна под влияние на засиления външен (бежанската криза) и вътрешен (социалните страхове) натиск, както и в резултат на терористичните актове, в европейските общества рязко нарастна влиянието на крайно десни, ксенофобски и дори расистки идеи, които в отделни страни дори завоюваха водещи политически позиции. Всичко това имаше като резултат процеси на социална фрагментация и разпад на социалната тъкан, маркирайки поле на разделение и конфронтация по линията „ние-те”.
Вътрешните центробежни тенденции в редица европейски страни се проявиха и в своеобразен „бунт на богатите региони”. Става дума за сепаратистките тенденции в Испания (Каталуния, но и Страната на баските), Белгия (Фландрия), Италия (т.нар. Падания, т.е. долината на река По в Северна Италия), Обединеното кралство (Шотландия), та дори и периодично появяващите се медийни информации (засега все още в графата „политическа екзотика”) за сепаратистки нагласи в Германия (Бавария). Общото във всички тези случаи е, че става дума за по-богатите региони в държавите (на пръв поглед изключение тук прави Шотландия, но и тя разчита на добива на нефт от Северно море), които отказват сами да плащат цената на кризата и да носят солидарно нейните тежести заедно (а според голяма част от местното население – и вместо) по-слабо развитите части на съответната страна.
Междудържавните разделителни линии. С присъединяването на Източна Европа към ЕС обединението на континента до голяма степен се състоя политически (териториално и институционално) и икономически, но четвърт век след края на Студената война процесът все още не е приключил ментално, в съзнанието на хората. Ние и досега реферираме един за друг като „Изток” и „Запад”, като „ние” и „те” (като в България, по силата на редица национални комплекси и периферност на статуса в ЕС това е особено силно проявено). Нещо повече, основните геополитически предизвикателства днес (международния тероризъм на радикалния ислям, бежанската криза, отношенията с Русия) задълбочиха тези различия. И докато в западната част на континента те намират своето отражение по-скоро на ниво общество (през призмата на възможностите и проблемите на съвместното съжителство), то в Източна Европа те рефлектират достатъчно видимо и върху политиките на държавите – с нарастване на национализмите и събуждането на позаспали реваншизми. Това влияе включително и върху приоритетността на геополитическата ориентация – не случайно „нова Европа” е значително по-проамериканска, а за много от държавте – и по-антируска, отколкото Западна.
Разширяването, освен всичко друго, преформулира и вътрешното съотношение на силите в Европа. Логично новите пазари и икономическата либерализация дадоха предимство на големите икономически субекти. В политически план те изведоха рязко напред Германия – както заради нейния икономически потенциал, така и поради редица исторически и политически наслагвания и фактори по отношение на Източна Европа. Формирането на новите баланси – както в ЕС като цяло, така и в рамките на Западна Европа – също допринесе за очертаването на нови линии на разделение на континента.
Съотношението „национално-общностно”. Рязкото увеличаване броя на страните членки на ЕС доведе до определена еволюция и дори ревизия на функционалните полета на институциите. Това обективно увеличи значението на координиращите функции на общностните институции, на първо място на Европейската комисия. От своя страна тази нова динамика засили тенденцията, характерна за всяка една бюрокрация (а в случая с ЕК става дума за свръхбюрокрация) да обраства с власт, да генерира собствен управленски ресурс и да става все по-самодостатъчна – с други думи да завзема пространства в сферата на политическите решения. Съсредоточаването на повече функции в наднационалната администрация в дадения случай обаче не е признак на по-дълбока интеграция, а на по-широка бюрокрация. Същевременно, възползвайки се от това, столиците с удоволствие прехвърлят отговорността за проблеми, грешки и непопулярни мерки върху ЕК. Но, първо, политическата отговорност за решенията в крайна сметка лежи основно върху Европейския съвет, т.е. държавите членки. Второ, това допълнително засилва впечатлението за дистанциране, често даже за наличието на сериозни противоречия и разминавания във вижданията на Брюксел и отделни столици по базисни въпроси на евроинтеграцията. Не на последно място – по силата на обстоятелството, че ЕК освен всичко друго е и терен за постигане на баланси между страните в ЕС (респективно – премерване на силите), тя нерядко се превръща и в инструмент на по-влиятелните страни за прокарване на техните интереси и трансмисия на тяхната политика за сметка на останалите (внасяйки нов аспект в релацията „ние-те” – по-силни и по-слаби страни).
Институционализирането на вътрешните разделителни лини в ЕС е най-очевидно в идеите (и практиките) за Европа на различните скорости. Избирателността на участието в Еврозоната и Шенгенското пространство (и в двете посоки – желание за членство и допуск до членство) на практика преформатира европейското интеграционно пространство. Гъвкавостта на форматите позволява на ЕС задълбочаването на интеграцията, заобикаляйки възможностите за блокиране (от страна на резервираните страни) или преодолявайки необходимостта от изчакване (за желаещите, но неготови), но същевременно внася сериозен дисбаланс както в правата на отделните страни членки вътре и извън съответните формати, така и на техните отговорности. А за България това (допълнено с продължаващото действие на Механизма за сътрудничество и проверка) в практически план до голяма степен означава институционализиране на нейното периферно положение.
Европа и новите световни разломи. В геополитически план преходът от двуполюсен през илюзията за еднополюсност (продължила по-малко от две десетилетия) към един многополярен свят (с нарастващо влияние не само на световните сили, но и на регионалните фактори), изправи Европа пред един достатъчно сложен проблем: как да заеме мястото на глобален играч в новия свят без да накърни партньорството си със САЩ. Иначе казано – как ЕС да бъде едновременно и самостоятелен фактор, и част от общото евро-атлантическо пространство. Към момента, особено в сферата на политиката за сигурност, се създава впечатлението, че Европа, по силата и на своята самоидентификация като мека сила, в редица случаи играе по-скоро ролята на амортисьор, на омекотител на американската политика, отколкото на самостоятелен играч или влиятелен коригиращ фактор в световните процеси.
В социален план глобализацията глобализира и социалните проблеми. Тя оголи и задълбочи неравенствата (както вътре в отделните държави, така и в глобален план) като основен проблем на съвременния свят. Уютът на дългогодишните европейски социални баланси, сигурност и стабилност се разтвори в глобалните дисбаланси и несигурност. Бедността, безработицата, пандемиите престанаха да бъдат проблеми на Африка или развиващия се свят, а се превърнаха в предизвикателства пред Европа.
Глобалният свят поражда и своя нова субектност. Наред с националните държави като важни глобални фактори се позиционират вече не само транснационалните корпорации (някои от тях – значително по-влиятелни от редица държави) или международни неправителствени организации („Грийнпийс”, „Лекари без граница” и т.н.). Революцията в сферата на информацията и комуникацията изведе на преден план и съвършено нови играчи: глобалното обществено мнение (достатъчно е да си припомним масовото „гласуване” на Европа при първия избор на Обама за президент на САЩ) и „глобалния индивид”, не-държавния човек извън юрисдикцията на националната държава. Като последният се утвърди силово като фактор на международните отношения под формата на бежанеца и мигранта, от една страна, и на международния тероризъм и „Ислямска държава” – от друга.
С други думи – оформи се дълбок геополитически разлом между европейското „ние” и не-европейското „те”, между евроатлантическия свят и неговото радикално отрицание. При това той може да бъде проследен поне на няколко равнища: вътре в европейските общества – като вторично разделение по етнически и религиозен признак; на идеологическо ниво – като опит за изграждане на радикална антизападна идеология на базата на радикалния ислям; в сферата на религията – като опит да се трансформира международния тероризъм в глобална конфронтация между религиите (християнство – ислям). В крайна сметка – в трансформирането на войната от битка за територии в борба за съзнанието на хората.
Разминавания в полето на ценностите. Развитието на европейския проект се съпровожда и с определено преформулиране, дори загуба по пътя на част от ценностите. Освен всичко друго (а може би – преди всичко друго) Европейският съюз е проект за мир. И в продължение на половин век тази функция се изпълняваше дотолкова успешно, че тя като че ли бе изведена пред скоби – и полузабравена. Днес войната се върна в Европа. Не само като факт: започвайки по традиция от Балканите – с войните в пост-югославското пространство (възприети до голяма степен като стандартна аберация на региона), с гражданската война и руско-украинския конфликт в Украйна, с терористичните актове в Париж и Брюксел. По-същественото е промяната в политическите и обществените перцепции – войната постепенно, почти неусетно, отново се превръща в морално допустим инструмент за решаване на международни спорове и конфликти. Което е много сериозна крачка назад в осмислянето на европейския прогрес. Като усещането за дежа вю се засилва от постепенното пренасочване на конфронтационния потенциал на изток и засилената националистическа, нерядко реваншистка риторика и от двете страни.
ЕС е и проект за общо развитие и просперитет, базирани на принципа на солидарността. При ясното разбиране за солидарността не като благотворителност, а като инвестиция в стабилност, а нейният основен инструмент – кохезионните фондове – като цената, която трубва да се плати за постигане на тази стабилност. Доминацията на неолибералните идеи при загърбване на социалните амортисьори, извеждането на печалбата пред човека, ерозираха солидарността като базисна ценност – включително и за сметка на националните егоизми. Това бе най-очевидно демонстрирано по време на бежанската криза, където доминираше нагласата за спасяване поединично, общото в подходите се свеждаше основно до стремежа да се прехвърли проблема на съседа – този след нас по трасето (чрез подпомагане на бежанския трафик) или преди нас (чрез изграждане на стени), а ЕС много трудно успяваше да акумулира необходимата политическа воля за приемане на общоевропейски и солидарни решения.
Пътят напред – несъстоялият се дебат за бъдещето. Дилемата е формулирана достатъчно отдавна: повече съюз или повече национална държава; напред към едни условно наречени Съединени европейски щати или назад към един хлабав общ пазар. Политиката към момента обаче е по-скоро бягство от дилемата – и от нейното решаване. Търсенето на гъвкави механизми и подходи има своята политическа логика при наличие на ясна и най-вече споделена визия. В противен случай рискът от конюктурност, дори контрапродуктивност на всяко едно конкретно решение силно нараства.
В този контекст темата за референдума за членството на Обединеното кралство в ЕС и преговорите между Брюксел и Лондон първо, подмениха дебата за бъдещето на ЕС с договорености за бъдещето на Великобритания в ЕС и второ, предрешиха изхода от този дебат, доколкото бе постигната договореност Обединеното кралство да не бъде ангажирано с изграждането на по-тесен съюз. С други думи – задълбочаването на интеграцията или е невъзможно с Великобритания в ЕС, или е възможно – но без Великобритания в съюза.
Докато, както вече стана дума, процесите в глобалния свят имат тенденция да вървят както надолу (фрагментация, маргинализация и т.н.), така и нагоре (мрежови социални общности, глобално обществено мнение и др.), то на ниво държава тенденцията изглежда по-еднозначна. Преобладаващата посока е към излизане на процесите отвъд рамките на националната държава, нагоре, към регионализация (т.нар. „арабска пролет”, събитията в Близкия изток, бежанската вълна, мигрантския поток). С други думи – глобализацията на процесите глобализира (или най-малкото регионализира) и проблемите. От тази гледна точка тенденцията към самозатваряне и самоизолиране от проблемите на света, към ограждането на Европа не само и не толкова от предизвикателствата, но и от обективните процеси и превръщането на континента в обсадена крепост (която неминуемо, рано или късно ще превърне неговите граждани в затворници на същата тази крепост) са своеобразен политически нео-лудизъм, опит за решаване на нови проблеми със стар инструментариум. Подходът „напред към миналото” не носи решения – в най-добрия случай той може да отложи проблемите във времето и да даде малко повече възможности за търсене на дългосрочни подходи и решения.
Ако Европа иска да избегне маргинализацията – икономическа, политическа, в сферата на сигурността – тя би трябвало да намери пътя към следващото ниво на своята интеграция. Такъв преход обикновено се случва по един от двата възможни сценария: или след достатъчно продължително позитивно еволюционно развитие на проекта, когато задълбочаването на интеграцията идва като естествен резултат от процесите и отразява вече достигнатото ниво на развитие; или след криза, трусове и политически катарзис, генериращи нова визия и енергията за нейното осъществяване. Процесите както вътре в ЕС, така и в глбален план сочат, че етапът на постъпателното, линейно, безкризисно развитие е приключен и балансите са вече нарушени. С други думи – пред ЕС се очертава движението по втория сценарий. Дали конструкцията ще издържи на трусовете – това е въпросът (почти по Шекспир).
Summary
EU and the Us-Them Correlation
Europe still lives in an “us-them” relationship quarter of a century after the fall of the Berlin Wall and the following EU enlargement. New division lines are drawn alongside the perpetuating East-West differentiation, evidenced by the refugee crisis: society splits, xenophobia, separatisms in Western Europe, re-invigorated nationalisms and re-awakened revanchisms in the Eastern part, added to the tensions between Brussels and the capitals, due to the unfinished debate about the EU future and the new geopolitical faults, threatening to isolate and marginalise Europe. EU faces the challenge of either reaching for the next level of integration or sliding back into the well-known past.
Библиографски източници:
Риардън, 2015: Риардън, Шон: Новата дипломация, София, Книгоизд. къща Труд, 2015.
Brzezinski, 2014: Brzezinski, Zbigniew, A Time of Unprecedented Instability? – In: Foreign Policy, Washington DC, 2014. <http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/07/21/a_time_of_unprecedented_instability_a_conversation_with_zbigniew_brzezinski%20>, July 21,2014, достъпен на 27.09.2014.
Kissinger, 2014:Kissinger, Henry, Henry Kissinger on the Assembly of a New World Order – In: The Wall Street journal, NY, 2014. <http://m.us.wsj.com/articles/henry-kissinger-on-the-assembly-of-a-new-world-order-1409328075?mobile=y>, August 29,2014, достъпен на 4.12.2014.
Lewis 2005: Lewis Richard D., When cultures Collide, Boston-London, Nicholas Brealey International, 2005
Mogherini, 2015: Mogherini, Federica, A Global Strategy for the European Union. <https://europa.eu/globalstrategy/en/global-strategy-foreign-and-security-policy-european-union>, достъпен на 28.03.2016.
Wooldridge, 2014: Wooldridge, Adrian: The Fourth Revolution: the Global Race to Reinvent the State – In: The Business, Harvard Business School, Boston, 2014. <http://www.hbs.edu/news/articles/pages/fourth-revolution-global-race.aspx>, May20, 2014, достъпен на 23.05.2014.