Да помогнеш на друг човек в труден момент е актът,
с който започва цивилизацията
Маргарет Мийд,
американски културен антрополог
Преди години Маргарет Мийд, американски културен антрополог от миналия век, попитала студентите си кой според тях е първия признак на цивилизация. Едни казали, че са рибарските куки, други глинените съдове, трети обработените камъни. Мийд не се съгласила с нито един от отговорите и казала, че първият признак на цивилизация в една древна култура е бедрена кост, която е била счупена и след това е зараснала. Обяснила, че ако живо същество в животинското царство счупи крак, то умира. Със счупен крак не може да избяга от опасностите, да стигне до реката да пие, или да търси храна. Става плячка за хищниците, тъй като зарастването на костта отнема време. При човек счупена и след това зараснала бедрена кост е доказателство, че някой е отделил време да остане при пострадалия, превързвал е раните му, отнесъл е човека на безопасно място, грижел се е за него и го е пазил, докато се възстанови (Web Stage, 2020). Така започва цивилизацията – когато едно човешко същество помогне на друго в труден момент.
В тази звучаща като притча история по интересен начин се синтезира ключовата идея на хуманитаризма, така както е разбиран в наши дни – „да вършиш добри дела, които са в помощ на хората” (Шлосбърг, 1990: Глава 2). Хуманитаризмът като етична категория представлява загриженост и помощ за подобряване на благосъстоянието и щастието на хората. Според Cambridge English Dictionary това е “вяра в подобряването на живота на хората и намаляването на страданието”. Бидейки „–изъм”, хуманитаризмът представлява неформална идеология, според която “дългът на хората е да насърчават човешкото благополучие”. Това разбиране се основава на възгледа, че всички човешки същества заслужават уважение и достойнство и трябва да бъдат третирани като такива. Концепцията търпи историческо развитие, но универсалността остава неизменна нейна част. Фокусът върху човека безспорно свързва на много базисно, същностно равнище хуманитаризмът с идеите на Просвещението, което основно е насочено към разумният индивид и въпросите за свобода, равенство и индивидуални права. В този смисъл хуманитаризмът и Просвещението споделят загрижеността за човека и за човечеството и това се проявява в убеждението за универсални човешки права: всеки човек има право да бъде третиран по начин, който отговаря на неговото достойнство като човешко същество.
При така представеното разбиране за хуманитаризъм логично следва въпросът: Каква е връзката между войната и хуманитаризмът? Двете не са ли концептуално и практически абсюлютно противоположни и несъвместими? В същността си войната представлява организиран насилствен конфликт между политически дефинирани субекти, който конфликт се характеризира с изключителна агресия и с много смърт. Войната е крайно средство на политиката (по Клаузевиц), и то основно на външната политика и като такава е иманентно присъща на международните отношения. Въпросите за войната са всъщност въпроси за използването на сила и насилие в международните отношения, което означава човешко нещастие, страдание, смърт.
Така, интуитивният първи прочит е да възприемем хуманитаризмът и войната като диаметрално противоположни, дихотомни концепции и съответните им практически проявления. „Хуманитаризъм и война” наистина звучи като оксиморон. И все пак – хуманитаризъм и война взаимоизключващи ли са? Каква е релевантността на хуманитаризма за войната и обратно – на войната за хуманитаризма?
Могат да се очертаят три полета на отношения и релевантност на хуманитаризма и войната.
Хуго Гроций и справедливата война: хуманитаризмът като морални ограничения
Първата посока, в която можем да търсим релевантност на хуманитаризма за войната е свързана с т. нар. Гроцианска традиция в международните отношения и международното право. Хуго Гроций не отрича войната като феномен в отношенията между държавите, но (подобно на Августин Блажени) разглежда въпроса за справедливата война като го развива в две основни направления: основателните причини за водене на война и начините за водене на война. Гроций извежда следните справедливи причини за война: самоотбрана, защита или възстановяване на права на собственост, и наказание или възмездие за злодеяние (Jeffery, 2006: 39-40). И при трите причини за война може да се очертае връзка с основни положения на хуманитаризма като защита на благоденствието и достойнството на човешки същества. Но особено ясно връзката хуманитаризъм-война се проявява именно по отношение на въпроса за начините на водене на война. За Гроций поведението на държавите, когато водят война, също може и трябва да подлежи на ограничения, защото „[С]праведливостта е не на последно място свързана с умереността и цивилизирането на използването на власт в човешките дела. … Практики и актове на вежливост, тоест спазване на неинструментални правила, които зачитат другите, и въздържане от действия, които биха ощетили или навредили на други без оправдание, са изискване за всяко международно поведение, но особено за силните в техните отношения и взаимодействия със слабите” (Jackson, 2005: 142).
С други думи, това, което интересува Гроций, наред с минимизирането на ужасите на войната, е идентифицирането на принципите на морално поведение, които биха подкрепили и позволили международни отношения, основани на общо съгласие. На първо място сред тях са умереността в упражняването на правата (дори правото на война), уважението към човечеството, алтруизма и милосърдието – принципи, които еднозначно отнасяме и към хуманитаризма.
Именно в контекста на доктрината за справедлива война (jus ad bellum, jus in bello, jus ante bellum) на гроцианската традицията в международните отношения се развива и съвременна теория за справедливата война, която очертава морални граници за използването на войната и за начините на водене на война (виж. Dorn, 2011: 242-243). Теорията за справедливата война предполага, че има войни, които са оправдани от морална или правна традиция, но също така определя морални граници за воденето на война. Два са фундаменталните въпроси относно етиката на войната и мира: Кога е морално и правно оправдано да се воюва? Какви морални принципи трябва да бъдат следвани по време на война? Jus ad bellum (морални оправдания за започване на война) изисква причината за войната да е справедлива; решението за война да е взето от легитимна власт; решението за война да е взето с правилното намерение за постигане на мир; войната да е последна мярка; злините, причинени от войната да не надвишават доброто, което тя може да донесе. Jus in bello (морални принципи, които трябва да се следват по време на война) управлява поведението на воюващите: отношението към затворници и военнопрленници; защита на цивилни лица и забранява непропорционалното използване на сила. Трета част от теорията за справедливата война е jus post bellum, разглеждаща справедливостта след приключване на войната (Carnegie Council).
Международноправни измерения на гроцианската традиция за справедливата война: хуманитаризмът и ограниченията на войната
В рамките на традицията за справедливата война исторически еволюира един комплексен и многопластов набор от принципи и правила, създадени да управляват воденето на война и задаващи рамки на поведението на държави и недържавни субекти по време на война. Може да ги проследим в две основни и взаимообвързани направления: ограничения върху начините и средствата за водене на война и ограничения, свързани с третирането на човешките същества – воюващи и цивилни – по време на война.
Исторически, такива правила за първи път се кодифицират в Хагските конвенции (ICRC/a). Хагската конвенция от 1899 г. се състои от три основни договора и три допълнителни декларации, сред които в контекста на свързаните с хуманитаризма ограничения за водене на война трябва специално да се отбележат Конвенцията по отношение законите и обичаите на сухопътната война и Конвенция за адаптиране към морската война на принципите на Женевската конвенция от 22 август 1864 г. В първата са заложени правила и законите, които трябва да се прилагат във всички сухопътни войни между подписалите я страни. Така например, забранява се използването на отрови, убиването на хора, които са се предали, и нападението на незащитени градове или жилища. Уточняват се отношението към военнопленниците и лечението на ранените, забранява се колективното наказание и се постулира, че жителите на окупираните територии не могат да бъдат принуждавани към военна служба срещу собствената си страна. Втората предвижда защитата на маркирани като болнични кораби и изисква от тях да лекуват ранените и претърпелите корабокрушение моряци от всички воюващи страни.[1] Трите Декларации към Хагската конвенция от 1899 г. задават ограничения за използването на определени класове оръжия – от забраната за изхвърляне на снаряди и експлозиви от балони или чрез други нови (към онзи момент) аналогични методи, през забрана за използване на снаряди за единствено с цел разпространение на отровни газове, до забрана на куршуми, които се разширяват или сплесква в човешкото тяло и така причиняват ненужни страдания. Втората мирна конференция в Хага разширява и надгражда Хагските конвенции от 1899 година.[2]
Хагските конвенции са първите многостранни международни договори, които разглеждат воденето на война и установяват правилата за водене на война, правата и задълженията на неутралните държави, реда за мирното разрешаване на международни спорове и други. В тях е въплътено разбирането, че правата на страните в един въоръжен конфликт да избират методи и средства за воюване не са неограничени, а оттук като следствие и свързания с хуманитаризма принцип за забрана употребата във въоръжени конфликти на оръжия, снаряди, материали и методи за воюване от естество, можещо да причини прекомерни увреждания и ненужно страдание. Век по-късно след две световни и множество други войни този принцип продължава да се материализира в други международни договори като Конвенцията за забрани или ограничения върху използването на определени конвенционални оръжия, които може да се смятат за прекомерно нараняващи или за имащи неизбирателни въздействия (ККО) от 1980 г. и Конвенцията за забрана на противопехотните мини (Договорът от Отава) от 1999 г.
С развитието на човешката история и особено след двете кръвопролитни световни воини от началото на 20 век, свързаните с хуманитаризма въпроси за отношението към военни и цивилни по време на война еволюират в Женевските конвенции от 1949 г. (ICRC/b), които, заедно с протоколите към тях, се превръщат в крайъгълен камък на международното хуманитарно право. Те регулират провеждането на въоръжени конфликти като се стремят да ограничат негативните за хората последиците. Конвенциите разграничават граждански лица от комбатанти и са насочени към защита на хора, които вече не могат да се бият, както и на такива, които не участват в битките.
Първите три от Женевските конвенции ревизират и надграждат предишни конвенции[3]. Едва с Четвъртата Женевска конвенция се адресира проблема за защитата на цивилното население по време на война. Този проблем изпъква по драматичен начин по време на Втората световна война, когато постановките в Хагските конвенции от 1899 г. и 1907 г. за третирането на цивилни лица по време на война се оказват неадекватни. Изхождайки от опита по време на ВСВ, Четвъртата Женевска конвенция разглежда въпроси за статута и третирането на защитените лица като се разграничава положението на чужденци на територията на една от страните в конфликта и това на цивилни лица в окупирана територия. Трите Протокола към Женевските конвенции допълват постановките на конвенциите[4]. Нов момент се въвежда с Втория протокол (1977 г.), според който правилата на правото на въоръжените конфликти до вътрешни войни се разширяват, за да обхванат и вътрешни, немеждународни конфликти, тъй като се отчита че след ВСВ много голям процент от жертвите на въоръжени конфликти са именно жертви на немеждународни конфликти и че немеждународните конфликти често се водят с по-голяма жестокост от международните конфликти.
В своята съвкупност Женевските конвенции и протоколите към тях представляват най-важните правила, ограничаващи варварството във войната и са ярка демонстрация на релевантността на хуманитаризма по отношение на войната.
Войната като средство на хуманитаризма?
Може ли войната (която по дефиниция е средство на политиката) да бъде и средство реализиране на принципите и идеите на хуманитаризма? Практическото проявление на принципите на хуманитаризма се изразява в хуманитарни действия – действия, насочени към облекчаване на човешкото страдание, каквото и където и да е то, с особено внимание към най-уязвимите. Може ли подобни действия да са военни по своята същност? Този въпрос намира отговор в концепцията и реалните проявления на хуманитарна интервенция или въоръжената хуманитарна интервенция. Сред разнообразието от дефиниции за хуманитарната интервенция се откроява присъствието на няколко основни елемента: използване на военна сила; липса на съгласие от страна на държавата, в която се осъществява интервенцията; наличие на хуманитарни съображения като хуманитарна катастрофа, предпазване или преустановяване на широкомащабни страдания и смърт; адресирана е към защита живота и благоденствието на чужди граждани (виж Kardaş, 2001; Миланов, 2009; Wheeler and Bellamy, 2005).
В основата на концепцията за хуманитарна интервенция лежи основополагащото разбиране на хуманитаризма като неформална идеология, че всички човешки същества заслужават уважение и достойнство и е дълг на хората да насърчават човешкото благополучие. Разбирането, че обществата следва да са ангажирани със защитата и благоденствието не само на собствените си членове се отразява в развитието на концепцията за човешка сигурност в началото на 1990-те (HDR, 1994) и e залегнало във формулировката на Виенската декларация от Световната конференция по правата на човека (1993 г.), че “защитата на всички човешки права е легитимна грижа на международната общност” (Vienna Declaration, 1993: 20).
Припознаването на международната общност като източник на защита на лицата и собствеността е свързано с еволюирането на концепцията за суверенитета като „отговорност на държавата да защитава” (от sovereignty as responsibility до responsibility to protect): „суверенитетът носи със себе си основните отговорности на държавите да защитават хората и собствеността и да изпълняват адекватно функциите на управление в своите територии” (ICISS, 2001: 8). Като част от международната общност, отговорностите на държавите за осигуряване на човешка сигурност се простират отвъд техните граници, където и когато други държави не желаят или не могат да го направят. Както пише в Доклада на международната комисия за интервенцията и държавния суверенитет „суверенните държави носят отговорност да защитят собствените си граждани от катастрофа, която може да се избегне… но когато не желаят или не могат да го направят, тази отговорност трябва да бъде поета от по-широката общност от държави” (Ibid.: VII). По този начин „суверенитетът като отговорност” се явява опозиция на „Вестфалския суверенитет” с произтичащата от него доктрина за ненамеса и същностно се обвързва с хуманитарния интервенционизъм след края на Студената война.
И концепцията, и реалните проявления на военната хуманитарна интервенция представляват доста противоречив модус на свързване на военната сила като средство с практическа реализация на принципите на хуманитаризма. Моралната и практическа нееднозначност на хуманитарния интервенционизъм се проследяват по няколко линии, свързани с принципите на jus ad bellum, jus in bello и jus ante bellum.
- съвместимост на цел и средство: “Войната е толкова мощно средство, че те кара да забравиш преследваната цел” казва Цветан Тодоров (Тодоров, 2011). Въпросът е за адекватността на използването на военна сила за постигането и насърчаването на хуманитарни ценности и дългосрочно възстановяване в провалени държави или в държави, провеждащи нехуманни политики и/или геноцидни практики срещу (части от) собственото си население[5]. Интервенции в Босна и Сомалия поставят проблема за ефикасността на средствата на военната интервенция, използвани за постигане на хуманитарни цели. Има възгледи, че е необходима по-голяма готовност за използване на военна сила от страна на международната общност в защита на основните човешки права. Но има и разбирания, че макар правителствата и гражданите да имат морални задължения да спасяват страдащото човечество, това трябва да се случва с ненасилствени средства, тъй като използването на сила противостои на моралните цели, произтичащи от хуманитаризма (за представяне на дебата виж напр. Kardaş, 2001; Миланов, 2009; Coady, 2002).[6]
- мотивацията на интервениращите: Въпросът за мотивацията е свързан с правилното намерение (right intent principle) от принципите на jus ad bellum. Според реалистките възгледи за международните отношения държавите преследват единствено националния си интерес, което a priori изключва възможността за наличие на мотиви, свързани с хуманитаризма (грижа и защита на чуждо население. Оттук следват и критики, че: А/ хуманитарната интервенция се използва като „смокинов лист” за прикриване на други, несвързани с хуманитаризма, основания и интереси на ангажираните държави; и следователно Б/ принципите на хуманитарната интервенция се прилагат селективно поради водещото значение на националните интереси за държавите. Намерението и свързаната с него мотивация са сред най-трудно измеримите елементи на хуманитарната интервенция не на последно място заради тяхната комплексност. Основателен е въпросът, следователно, дали наличието и на други мотиви освен хуманитарните, обезсмисля или девалидира последните, а така и хуманитарният аспект на интервенцията като цяло. Нещо повече – за разлика от големите (настоящи и предишни велики) сили, при които зад хуманитарните основания за интервенция могат да се привиждат (основателно или не) интереси на националния егоизъм, при други държави автентично хуманитарните причини за участие в интервенции трудно могат да бъдат поставяни под съмнение[7]. Критиките за селективност на реакцията при хуманитарната интервенция, обаче, не са без основание. Проблемът със селективността се проявява, когато сходни ситуации, но националните интереси и други съображения диктуват различни решения по отношения на хуманитарната интервенция като реакция. Именно избирателността на реакцията е индикация за неуспеха да се третират еднакви случаи по еднакъв начин (Wheeler and Bellamy, 2005: 558-559). Kритици на НАТО посочват, че няма как да се твърди, че намесата на Алианса в Косово е била водена от хуманитарни мотиви, тъй като Алиансът не е направил нищо, за да реагира на не по-малко ужасното положение на турските кюрди, чеченците, уйгурите в Китай и други.
- легитимност на интервениращите. Този въпрос е свързан с принципа на легитимната власт на jus ad bellum, според който само легитимно облечени с власт актьори имат правото да вземат решение да се води или не една война. В контекста на хуманитарната интервенция, въпросът придобива следния вид: кой може легитимно да използва военна сила за намеса в дадена държава на хуманитарни основания? Първосигналният отговор „всеки/всички с мандат на СС на ООН” е проблемен поне по две линии. От една страна, историята на резолюциите на СС, санкциониращи военни интервенции след края на Студената война, показва, че легитимирането на международните интервенции (и съответно на интервениращите) с решеие на СС на ООН не винаги и не изцяло се основава на хуманитарни казуси дори когато такива определено са налице.[8] Геополитически съображения и национални интереси често взимат връх при гласуванията в СС на ООН и налагането на вето от страна на постоянните държави-членки. Това на свой ред, провокира по-крайни виждания, че резолюциите на ООН може да осигуряват легалност, но не и легитимност на интервенциите (Тодоров, 2011).
- резултати и последствия от интервенцията. Проблематизирането на резултатите и последствията от хуманитарната интервенция отразява два от принципите на jus ad bellum – принципът за вероятност на успеха (трябва да се встъпва във война, само ако тя би могла да донесе положителни резултати) и принципът на съразмерността (цената на войната, т.е. загубите и жертвите, трябва да са по-малки от ползите, които войната ще донесе). При хуманитарната интервенция въпросът за последствията е още по-важен. А интервенцията в Руанда води до разширяване на традиционното разбиране на хуманитарната интервенция като определяна основно от хуманитарни мотиви, така че да включва и хуманитарни резултати. Разработената от Брус Джоунс матрица за оценка на хуманитарния характер на интервенциите според мотивацията и според резултатите показва как интервенции, които започват с хуманитарни подбуди и цели, могат да доведат до последствия, които са обратното на „хуманитарни” (например интервенцията в Сомалия 1993-1995 г.), както и такива, при които не са били налице хуманитарни мотиви и основания, но са довели до положителни от хуманитарна гледна точка последствия (интервенцията на Виетнам в Камбоджа през 1978 г. довела до падането на режима на Червените кхмери) (Jones, цитиран в Wheeler and Bellamy, 2005: 566).
Очевидно е, че хуманитарната интервенция е противоречив инструмент, а този нов либерален интервенционизъм (Lipsey, 2016), който тя представлява, носи морален конфликт и нееднозначни практически импликации. Скептицизмът, че силата може някога да служи на хуманитарните ценности, кара някои анализатори да пледират за пост-етатистка реконцептуализация на хуманитарната намеса, която те наричат ненасилствена хуманитарна намеса (Müller, 2006), докато други се опитват да прецизират аналитичните инструменти за оценка на хуманитарни интервенции (Dorn, 2011), а по този начин да подпомогнат и преценката при взимане на решения за подобни действия.
Вместо заключение: За хуманитаризма и мира
Хуманитаризмът и войната не се изключват взаимно, въпреки че някои от начините, по които могат да бъдат свързани, са противоречиви и създават не по-малко проблеми, от тези, които се опитват да решат. Непряко, но по ясен начин релевантността на хуманитаризма за войната се очертава при съотнасянето й с противоположността на войната – мирът.
Въпросът за това може ли и по какъв начин да се установи траен, стабилен мир не са нови в международните отношения. По време на Просвещението вечният мир се проблематизира в идеите на Абат дьо Сен Пир, Жан-Жак Русо, Йохан фон Хердер, Имануел Кант. Между двете световни войни през 20 век Дейвид Митрани, пионер на модерната теория за интеграция в международните отношения, прави проницателното твърдение, че мирът е повече от отсъствието на война и изгражда разбирането за функционалното сътрудничество и институциализацията му като основа за постигането на работещ – както той го нарича – мир (Anderson, 1998).
В рамките на Кантианската традиция трайният мир („вечния мир” по Кант) е иманентно обвързан с разумните индивиди като граждани на държавата и света. В основите на този мир стои зачитането на човека и неговата свобода, възможността за правно регулиране на отношенията между хората вътре в държавите и между държавите чрез създаване на политическа общност. С други думи трайният и стабилен мир не е просто липса на военни действия. Ако мирът не е обвързан и не почива на определени ценности, той се явява просто примирие. Държави с институционално и политическо устройство, при което силата на държавата е ограничена, за да се защитят гражданите от произволното упражняване на власт (конституционни републики по Кант), могат да изградят помежду си траен мир. С други думи, начинът, по които е конституирана и организирана една политическа общност вътре в себе си, предпоставя отношенията й с външния за нея свят. Това разбиране е в основата на теорията за демократичния мир, според която държавите и с либерална, и с републиканска форма на демокрация са като цяло по-миролюбиви в международните си отношения и не воюват (не биха се ангажирали да участват с лека ръка във въоръжен конфликт) с други установени демокрации.
Сред факторите, с чието въздействие може да се обясни предразположението за мирни отношения сред демокрациите, са и ценностите на хуманитаризма, отразени в принципите на либералната демокрация. За такива държави е по-вероятно и те на практика по-често са мотивирани и застъпват хуманитаризма в отношенията си с окръжаващия си свят. Обратното също е валидно. Държави, чието институционално и политическо устройство и произтичащи от него практики не отразяват или слабо отразяват свързани с хуманитаризма ценности с фокус върху човека, е по-вероятно да не изповядват хуманитаризма и във външните си отношения. Наистина, институционализирането на дехуманизацията на собственото население няма как да как да повлече особени прояви на хуманитаризъм към чуждо население. Ако присъства под някаква форма, за такива държави хуманитаризмът е по-скоро маскировка за прокарване на други интереси и цели.
Хуманитаризмът като идеи и произтичащи от тях практики е от съществено значение за ограничаване на варварските и най-безчовечни измерения на войната и същевременно стои в основата на възможностите е за изграждане и поддържане на траен мир. Извеждайки разбирането на Маргарет Мийд за цивилизацията на едно следващо равнище, може да приемем проявите на хуманитаризма в международните отношения и във външната политика на отделните държави за белег на цивилизованост.
Използвани източници:
Anderson, D. (1998). “David Mitrany (1888–1975): an appreciation of his life and work”. In: Review of International Studies, Volume 24, Issue 4, pp. 577 – 592. DOI: https://doi.org/10.1017/S0260210598005774
Carnegie Council. “Just war”. Carnegie Council for Ethics in International Affairs. Достъпно на: https://www.carnegiecouncil.org/explore-engage/key-terms/just-war (последен достъп декември, 2023).
Coady, C.A.J. (2002). The Ethics of Armed Humanitarian Intervention. Peaceworks No45. Washington: United States Institute of Peace.
Dorn, W. (2011). “The Just War Index: Comparing Warfighting and Counterinsurgency in Afghanistan”. In: Journal of Military Ethics, September 2011. DOI: 10.1080/15027570.2011.608499
HDR (1994). Human Development Report. United Nations Development program. Oxford: Oxford University Press New Dimensions of Human Security. Достъпен на: https://hdr.undp.org/system/files/documents//hdr1994encompletenostatspdf.pdf (последен достъп Май, 2022)
ICISS (2001). The Responsibility to Protect. Research, Bibliography, Background. Supplementary volume to the Report of the International Commission on Intervention and State Sovereignty. Ottawa: International Development Research Centre. Содтъпно на: https://www.bits.de/NRANEU/docs/ICISS1201supplement.pdf (последен достъп ануари 2023).
ISRC/b. The Geneva Conventions and their Commentaries. Достъпни на адрес: https://www.icrc.org/en/war-and-law/treaties-customary-law/geneva-conventions (последен достъп ноември, 2023).
ISRC/а. Hague Conventions. Достъпни на адрес: https://casebook.icrc.org/a_to_z/glossary/hague-conventions (последен достъп ноември, 2023).
Jackson, R. (2005). Classical and Modern Thought on International Relations. From Anarchy to Cosmopolis. New York: Palgrave Macmillan
Jeffery, R. (2006). Hugo Grotius in International Thought. New York: Palgrave Macmillan
Kardaş, Ş. (2001). “Humanitarian Intervention: The Evolution of the Idea and Practice”. In: Perceptions: Journal of International Affairs, Vol. 6, Issue 2.
Lypsey, D. (2016). Liberal Interventionism. In: The Political Quarterly, Volume 87, Issue 3, pp. 415-423. DOI: 10.1111/1467-923X.12229
Müller, B. (2006). The Balkan Peace Team 1994-2001: Non-violent Intervention in Crisis Area with the Deployment of Volunteer Teams. Stuttgart: Ibidem-Verlag.
Oberleitner, G. (2005). “Human Security: a challenge to international law?”In: Global Governance. Vol. 11, issue 2, pp. 185-203.
Vienna Declaration (1993). Vienna Declaration and Programme of Action. Adopted by the World Conference on Human Rights on 25 June 1993. Достъпно на: https://www.ohchr.org/sites/default/files/Documents/Events/OHCHR20/VDPA_booklet_English.pdf (последен достъп ноември 2023).
Web Stage (2020). “Първи признак на цивилизацията са грижата и съпричастието. Маргарет Миид”. Web Stage 30 декември, 2020. Достъпно на адрес: https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/6921-parvi-priznak-na-tsivilizatsiyata-sa-grizhata-i-saprichastieto-margaret-miyd.html (последен достъп декември, 2023).
Wheeler, N and Bellamy, A. (2005). “Humanitarian Intervention in World Politics.” In: Baylis, J. and Smith, S. The Globalization of World Politics. 5th edition. Oxford: Oxford University Press, pp. 555-578
Миланов, М. (2009). От Вестфалия до Багдат. Суверенитетът и въоръжената хуманитарна интервенция в условията на новия световен ред. София: ГорексПрес
Тодоров, Цветан (2011). „Справедлива война не съществува”. В: Българи, 08.04.2011. Достъпно на: http://bolgari.org/spravedliva_voina_ne_syshtestvuva-gl-911.html (последен достъп януари 2024).
Шлосбърг, Х. (2012). Идоли за погибел. Сблъсъкът на християнската вяра със съвременното общество. София: Нов човек
Резюме
В текстът се търси отговор на въпроса каква е връзката между войната и хуманитаризма. Очертават се три полета на връзки и релевантност на хуманитаризма и войната. Първото е свързано с традицията на справедливата война и разглежда моралните ограничения за войната, които произтичат от хуманитаризма. Второто разглежда международноправните измерения на гроцианската традиция за справедлива война и свързаните с хуманитаризма правно-практически ограничения, насочени към ограничаване на варварството във войната. Третото поле проблематизира войната като инструмент на хуманитаризма като се фокусира върху хуманитарната интервенция в международните отношения. Тя е оценена като противоречив модус на свързване на военната сила като средство за практическа реализация на принципите на хуманитаризма. В заключение релевантността на хуманитаризма за войната се очертава и във връзка с мира като противоположност на войната, а проявите на хуманитаризъм в международните отношения и във външната политика на отделните държави могат да се приемат за белег на цивилизованост.
Abstract
The text seeks to answer the question of the relationship between war and humanitarianism. Three fields of connections and relevance of humanitarianism and war are outlined. The first is related to the just war tradition and examines the moral constraints on war that derive from humanitarianism. The second examines the international legal dimensions of the Grotian tradition of just war and the humanitarianism-related legal and practical constraints aimed at limiting the barbarity of war. The third field problematizes war as aн instrument of humanitarianism by focusing on humanitarian intervention in international relations. The latter is assessed as a contradictory mode of connecting military power as a means of practical realization of the principles of humanitarianism. In conclusion, the relevance of humanitarianism to war emerges also in its relation to peace as the opposite of war, and manifestations of humanitarianism in international relations and in the foreign policy of individual countries can be considered a sign of civilization.
Maрия Бакалова е доктор по политически науки. Дългогодишен преподавател в катедра „Международни отношения“ на УНСС по дисциплини, свързани с теория на международните отношения и външната политика, национализма в международните отношения, европейската интеграцията и други. Основател и главен редактор на Bulgarian Journal of International Economics and Politics.
Maria Bakalova holds a PhD in political science (IR track). Long-term lecturer in the „International Relations“ department of the University of National and World Economy in disciplines related to theories of international relations and foreign policy, nationalism in IR, European integration. Founder and editor-in-chief of Bulgarian Journal of International Economics and Politics.
[1] И двете конвенции са ратифицирани от всички големи сили по онова време, включително Съединените щати, Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия, Испания, Русия, Япония и Китай.
[2] С тринадесетте Хагски конвенции от 1907 г. се разширява механизма за доброволен арбитраж, ограничава се използването на сила за събиране на дългове по договор, определят се приетите процедури за държава, която започва война, правата и задълженията на неутралните сили и лица в случай на война, както и конвенции, които регулират специфично различни аспекти от морската война, включително относно бомбардирането от военноморските сили по време на война и поставянето на автоматични контактни мини с подводници.
[3] Първата и втората са насочени към защита на ранените и болните войници на сушата по време на война и на ранени, болни и претърпели корабокрушение членове на военния персонал в морето по време на война. Третата конвенция е за хуманно отношение към военнопленниците.
[4] Първия протокол (1977 г.) разширява защитата на конвенциите до цивилния медицински персонал и до цивилни части. Сред най-важните членове са тези за защита на цивилното население от последиците от военните действия. Те съдържат определение на военни цели и забрани за нападение срещу граждански лица и обекти. Третият протокол (от 2005 г.) се отнася до обозначаването на неутрален статут и произтичащата от него защита, предоставена от международното хуманитарно право на лицата от медицинските служби на въоръжените сили и доброволците, принадлежащи към дружествата за подпомагане на ранени военни.
[5] Показателно е, че при военните атаки срещу Югославия през 1999 г. дори и сред подкрепилите използването на сила има притеснение, че средствата, избрани за спасяването на косоварите – бомбардировки срещу цели в Косово и остатъчна Югославия – противоречат на цялостна обосновката зад Операция „Съюзнически сили”.
[6] Проблемът има и философско-етични и политико-практически измерения, като вторите се адресират по-скоро в контекста на въпроса за това доколко хуманитарни са последствията от хуманитарните интервенции (виж по-долу).
[7] Канада и Япония са показателен пример за държави, които активно и целенасочено се ангажират с хуманитарни въпроси във външната си политика. От средата на 1990-те Канада е лидер в областта на човешката сигурност, а Япония я превръща в инструмент на външната си политика (Oberleitner, 1995: 187). Канада се позова именно на хуманитарни причини за изпращане на канадски военни за участие в силите на ISAF в Афганистан през 2003 г. (Dorn, 2011; 246).
[8] Показателно е, че макар да представя ясен хуманитарен казус (репресии срещу цивилното население в Ирак особено в районите с Кюрдско население) Резолюция 688 от 1991 г. на СС на ООН не оторизира използване на военна сила за облекчаване на човешкото страдание и защита на кюрдите в северен Ирак заради опасенията на СССР, Китай и други държави от СС на ООН, че използването на сила за защита на човешки права може да създаде прецедент за хуманитарна интервенция, който да бъде използван и срещу тях в бъдещ момент. Военната интервенция e обоснована с това, че Ирак не спазва условията в друга Резолюция на ООН и не изтегля войските си от територията на Кувейт. Съвсем различна е интервенцията в Сомалия, която СС на ООН единодушно одобрява именно на хуманитарни основания. Трети е случаят с Косово, при който НАТО осъществява едностранна хуманитарна интервенция. Макар че не оторизира използването на сила от страна на НАТО срещу Югославия, Съветът за сигурност на ОНН също така не го и заклеймява. Предложеният от Русия текст на резолюция, с която се осъжда използването на военна сила от НАТО и се настоява за незабавно прекратяване на военната операция в Югославия, е подкрепен само от Русия, Китай и Намибия (Wheeler and Bellamy, 2005: 567-568).