Тези дни в Париж се проведе поредната пищна демонстрация на европейската и западната немощ в опита на Париж, Лондон и Вашингтон да решават проблемите на Близкия изток, които са пряко следствие на западните политики. Досега се нагледахме на различни формати на палестинско-израелските „мирни преговори“, но отсъствието на Израел от тях е оригинален завършек на тази дипломатическа сага в навечерието на „ерата Тръмп“. Един от коментарите за събитието в Париж е, че то има по-скоро теоретично значение – да изтъкне важността от решение на базата на създаването на две съседни държави. Това бе посланието и на миналогодишната конференция във френската столица, както и на неотдавнашната резолюция 2334 на Съвета за сигурност.
Всичко това е странно за българите, тъй като в София си имаме палестинско посолство още от 80-те години. Освен това комунистическа България беше скъсала отношенията си с Тел Авив след окупирането на палестинските територии през 1967 г. и последвалата им колонизация, т.е. точно заради ликвидирането на перспективата за независима Палестина. Въпросната колонизация нямаше да се случи, ако Западът и преди всичко САЩ не бяха подкрепяли винаги и по всички поводи – до неотдавнашното гласуване в Съвета за сигурност – израелската де факто анексия, включително и на сирийските Голански възвишения, които вече са част от Израел (макар и от кумова срама западните столици да подкрепиха известните резолюции 242 и 338 на Съвета за сигурност). Защо тогава бе тази мега-сбирка в гостоприемната френска столица? Оптимистите смятат, че става дума за поврат в усилията на международната общност, който би довел до решаването на този най-стар международен конфликт, противопоставящ две съседни цивилизации.
Действителността е далеч по-различна. Избирането на Тръмп бе голяма победа за Нетаняху и неговия крайнодесен кабинет. Тръмп вече обяви намерението си да премести посолството на САЩ в Ерусалим, което би имало значение на санкциониране на израелската колонизация (защото Източен Ерусалим е палестински, макар и под окупация). Освен това, през годините на Арабската пролет палестинската кауза загуби дотогавашните си съюзници-покровители Сирия и Либия (а преди това и Ирак), които на свой ред се превърнаха в провалени държави. Саудитска Арабия и другите петролни монархии също се дистанцираха от активната дипломация в полза на палестинска държава – не на последно място, защото се оказаха „в един окоп“ с Нетаняху в горещите близкоизточни конфликти и студената война срещу Иран. Така че нищо хубаво не очаква палестинците.
Дипломатическата риторика в Париж контрастира с подготвяната при пълното отсъствие на Европа сирийска конференция в Астана, Казахстан, запланувана за 23 януари. Срещата в Астана е организирана от Москва и Анкара, като Техеран е кооптиран, макар и да има резерви. Не е ясно кой ще отправи официална покана към администрацията на Тръмп – Турция или Русия. И в двата случая става дума за унизителното отсъствие и изолиране на Обама и Кери. Въпросното изолиране всъщност бе предшествано от самоизолирането на Вашингтон чрез невероятно противоречивата и в крайна сметка тотално неуспешна дипломация и политика в Сирия. Вашингтон имаше своя шанс през септември и октомври миналата година, когато сключи споразумение с Москва за спиране на сраженията, което да предшества възобновяване на Женевските преговори. Но Обама пропиля този шанс поради вътрешната противоречивост на американската политика в Сирия, както и институционалния разнобой във Вашингтон. Сега в Астана може да бъде направена първата стъпка, която ще доведе до въпросното подновяване на официални сирийско-сирийски преговори в Женева.
Преди дни контролираната от Саудитска Арабия Висша комисия по преговорите, която играе ролята на политически еквивалент на „бунтовниците“ в Сирия, подкрепи преговорите, което отразява слабата позиция на Саудитска Арабия, лишена от турска подкрепа. Естествено, това не означава, че петромонархиите и техните наемнически армии ще капитулират и ще приемат условията на Дамаск. Това се отнася най-вече до най-голямата сред тях – Ахрар ал-шам ал-исламия, която е разцепена на две, като радикалното ѝ крило продължава да е в един фронт с терористите от Нусра. Но след падането на Алепо всичките тези наемни „освободители“ на Сирия разбират, че са губещи във военно отношение. Путин използва тази етапна победа, за да убеди Ердоган да си поделят активите, изолирайки Обама. Същевременно, мирните преговори си остават единствено реалистично решение, а Ердоган се убеди, че „Ислямска държава“ е сериозен противник и анонсираната победа на турския контингент се оказа преждевременна.
Как точно Тръмп и неговият съветник по националната сигурност Флинт, който има връзки с Анкара, ще повлияят върху този започнал процес, е въпрос на бъдещите седмици. По думите на един коментатор, каквито и грешки да допускат САЩ оттук насетне, те ще са относителни успехи на фона на досегашните политики. Преоценката се налага не само поради бързо развиващия се дипломатическо-политически процес. Съществува напълно реализуем вариант да бъдат направени точно обратните на логичните изводи от досегашните провали на близкоизточните политики на САЩ и приятели. Ястребите във Вашингтон вече твърдят, че Америка трябва да „удари по масата“, т.е. да повтори безумията на Буш, разрушавайки поредните суверенни държави и създавайки още хаос. Наследството „Обама/Буш“ трябва да бъде заклеймено, за да може да бъде преодолян мъртвия момент в сирийската криза, а оттук и да бъде разгромен и трайно изкоренен тероризма с етикет „Ислямска държава“.
Европа е най-заинтересована от разграничаването от това наследство, защото тя пострада в най-голяма степен от неговите последствия. Макар че фатално се изолира от реалистичните тенденции по отношение на Близкия изток, Европа трябва да направи опит да излезе от коловоза на негативизма и фактическата подкрепа за ислямистите. Засега обаче шансовете за здравомислие са малко, поради фаталната обвързаност на европейските политики с тези на ретроградните петромонархии. Противно на интересите на европейците, техните елити „стискат палци“ за провала на Астана. Наред с това, тези дни Могерини обяви, че ЕС ще организира през пролетта в Брюксел поредната близкоизточна конференция – този път за бъдещето на Сирия.
Логиката на Брюксел е привидно валидна – тъй като Европа не е пряк участник във военните действия, това я правело идеална за посредничество. Само че реалиите са съвсем други. Европа се ангажира политически, дипломатически и чрез тайните си служби с дестабилизацията и свалянето на режима на Асад. Изолацията ѝ от последвалите събития бе постепенна и се дължеше не само на залагането на погрешния кон, но и на постепенното монополизиране на „сирийската революция“ от терористи и джихадисти. Затова сега ѝ остава единствено да заеме благородната поза на радетел на мира и разбирателството. Зад дипломатическия параван обаче европейските политики в арабския свят продължават да са заложник на „партията на войната“ – от Либия, където тече пълзяща европейско-американска инвазия и „генно инженерство“ в угода на петролните компании, през Сирия, обект на експериментите на тайните служби и оръжейните лобита, до Йемен, където със съдействието на Запада е организирана война на изтребление, подготвяща почвата за нова „Ислямска държава“.