По време на посещението си в Европа Джордж Буш се видя с президента на Украйна Виктор Юшченко, приветства мирните революции в Грузия и Украйна, настоя за демократизирането на Молдова и Беларус и им обеща съдействие в тази насока. И разбира се, проведе среща с руския си колега Путин. Вниманието към пост-съветското пространство едва ли е случайно. Очевидно то идва да подскаже, че този регион ще бъде един от основните приоритети на втория мандат на американския президент.
Независимо от топлите усмивки и съвпадението на интересите по ключови въпроси /най-вече международния тероризъм и твърдите подходи спрямо него – като поради различията в трактовките Ирак и Чечня играят ролята на разменни монети в този диалог/, има всички основания да се очаква, че след студената война
руско-американските отношения навлизат в периода на хладен мир.
Като “мирните действия” ще се разгръщат на територията на т.н. “близка чужбина”, иначе казано държавите от бившия Съветски съюз.
Почти десетилетие и половина след разпадането на СССР картината е доста пъстра. От една страна са прибалтийските републики, служещи като пример за това как може бързо и до голяма степен безболезнено да се реши въпроса с прехода и интегрирането в Европейския съюз. Разбира се за целта, наред с националните усилия и политически консенсус, беше необходима и силната икономическа и политическа скандинавско-германска ангажираност с каузата на трите страни. Както и известно “замижаване” по отношение на не съвсем демократичното третиране на големите руски малцинства там, свързано с техния език и граждански права /впрочем, този проблем също достатъчно бързо намери своето решение с изключение на статута на “неграждани”, който продължава да определя състоянието на неколкостотин хиляди души в Латвия /. В резултат на това
Прибалтика днес е евроатлантическа
– еднозначно и задълго. Като изключим горния тип проблеми /плюс въпроса за връзката с Калининградския анклав, но това е повече проблем между Русия и ЕС като цяло, а не толкова предмет на руско-литовските връзки/ отношенията на Русия с Литва, Латвия и Естония изглеждат най-стабилни и предвидими и крият в себе си най-малко рискове от рязко изостряне на напрежението – въпреки периодичния хлад и членството на тези страни в ЕС и НАТО, а може би именно поради това.
На другия полюс са средноазиатските републики. От гледна точка на сходството на политическите процеси към тези пет държави може да се отнесе и Азербайджан. Те се оформят като своеобразна зона на здрача. И на нефта. Там, под етикета на демократичните преобразования, бившата командно-административна система плавно премина в своеобразно кланово полуфеодално общество, запазвайки основното – лицата /и техните синове/ по върховете. При това се наблюдава достатъчно
специфично раздвояване на “държавната личност”.
В икономически план всички тези страни остават почти изцяло обвързани и зависими от отношенията си с Русия и в рамките на ОНД /това не се отнася до Азербайджан, който намери излаз за своя нефт към международните пазари през Турция/. В политическата си ориентация те еднозначно /изключението тук е Казахстан, отстояващ по-балансиран подход/ определят като свой приоритет развитието на отношенията със САЩ, дори и при наличието на руски войски в някои от тях. Последното е особено важно от гледна точка на конфликтите в Афганистан и Ирак , а и с оглед напрежението около Иран. Средноазиатските републики от една страна предоставят стратегически възможности за американското военно присъствие в районите на напрежение, а от друга – отрязват прекия достъп на Русия до същите тези райони. На пръв поглед тези страни изглеждат икономически и политически най-уязвими и криещи сериозен политически риск /включително и по линията на радикализацията на част от ислямските общности там/. Въпреки това, отчитайки установилото се статукво и външен баланс на интересите, при тях едва ли може да се очакват някакви предстоящи драстични промени. Като дори и външните призиви за демократизация ще звучат приглушено. Което не означава, че тлеещите междукланови и етнически проблеми няма периодично да предизвикват вътрешни трусове и напрежения.
Динамиката в пост-съветското пространство напоследък е съсредоточена в черноморското и европейското направление на “близката чужбина”. Парадоксалното е, че вътрешната стабилизация на Русия и завръщането на традиционната сила на държавата /в смисъл – на центъра/ е съпроводена с противоположен процес в международен план – засилване на
ефекта на шагреновата кожа
и намаляване на руското влияние сред страните, където Русия отстоява свои стратегически интереси. Русия заложи на губещи фигури в Грузия и Украйна. Нещо повече – прекалено прононсираната подкрепа за проруските автономни републики в Грузия /Абхазия, Аджария, Южна Осетия/ или на руската общност в Източна и Южна Украйна имаше по-скоро обратен ефект и се оказа твърде непродуктивна в краткосрочен план за укрепване на руското влияние там. Естествено президентите Саакашвили и Юшченко си дават ясно сметка, че не могат да си позволят конфронтация с Русия и затова предприеха всички необходими стъпки за успокояване на големия си съсед. Но и Грузия и Украйна вече определено намериха нови приоритети в международната си ориентация, балансирайки руското присъствие и влияние със засилени контакти със САЩ и обявявайки публично своите евроатлантически аспирации.
Логиката на политическите процеси като че ли е предопределена –
наред са Молдова и Беларус.
Това са последните две бивши съветски републики между Европа и Русия, които все още остават в руската сфера на влияние. Проблемите на Приднестровието и “факторът Лукашенко” обаче са достатъчен повод за постоянно напрежение и натиск, способни да генерират масови опозиционни движения, които със съответната финансова, политическа и медийна международна подкрепа да повторят сценария на нежните революции. И окончателно да очертаят границите на своеобразна “буферна зона”, отделяща Русия от Европа.
Ако към тази картина се добави незарастващата рана Чечня, както и продължаващата “война на суверенитетите” в грузинските автономни републики, Нагорни Карабах и Приднестровието, положението не изглежда никак розово за стабилността на пост-съветското пространство. Русия е все по-изолирана, заедно единствено с полузабравената, потънала в собствените си проблеми Армения.
Все пак има достатъчно аргументи, които да ни предпазят от един на пръв поглед толкова очевиден, но и достатъчно прибързан извод. Първият от тях се нарича нефт. И другите руски енергоресурси, от които зависи цяла Европа. Вторият е “подходът Абрамович”, т.е. навлизането на огромни свободни руски капитали в европейската икономика /спортът е само най-видимата част/. Третият е огромният потенциал, вътрешната консолидация и високите темпове на икономическо развитие на самата Русия. И не на последно място – геополитическата логика, налагаща позитивно и безконфликтно развитие на отношенията между Европа и Русия.