Загубата на национална перспектива

България е изправена пред няколко огромни проблема, за които за момента не се очертава задоволително решение. Ще се намери ли недвусмислена воля за решаването им?

Напълно естествено е в държавническите дела да има пропуски и даже провали. И най-добрите политици и мозъчни тръстове са правили грешки, включително такива със съдбоносно значение. Азбучен исторически пример е подценяването на фашизма от страна на европейските демократични лидери и безуспешните им опити за постигане на взаимно приемлив модус вивенди с него.

Геостратегическите анализатори от края на изминалия век не съзряха овреме зараждането на "новото средновековие" на исляма в неговата пълнота и първоначално опасността от произтеклия глобален тероризъм бе силно неглижирана. Неолибералните химери за единен свят на либералната демокрация и пазарната икономика доминираха като политически нагласи чак до (само)опровергаването им чрез "грубата действителност" на 11.09.2001 г. Оттогава обаче, поне във високопрофесионалните среди, факторът "сблъсък на цивилизациите" не подлежи на особени дискусии и задължително бива вземан предвид.

Уинстън Чърчил подчертава, че

"Завесите пред бъдещето падат една по една"

Доказано не сме в състояние всичко да предскажем, дори на най-добросъвестните и проницателните не е по силите да познават 100%. И още, липсват основания да се смята, че в близка или по-далечна перспектива въпросната ситуация ще претърпи някакви позитивни изменения. Неравномерността и дозата непредвидимост в социалния напредък е, така да се каже, заложена в програмата. Голямата управленска задача е да не се стига, както в по-близкото и по-далечно минало, до мащабни кризи от всякакъв характер, най-вече до такива, заплашващи оцеляването и възпроизводството на човешкия род.

А кризи от подобен сорт, както пределно става ясно от текста дотук, до голяма степен могат да бъдат избегнати или поне смекчени до приемливост, ако овластените елити са компетентни, осъзнават своите отговорности и се стремят да действат максимално адекватно спрямо предизвикателствата. Самоцелната власт и властта за лична употреба нямат място в контекста, те водят единствено до пропиляване на шансовете за развитие и до проспиване на опасностите, което може да бъде с фатални последици.

По този начин естествено стигаме до плетеницата на настоящите български реалии. Малко е да се напише, че те са тревожни. Те са с "код червено".

Тукашната политическа класа, през прехода концентрирала вниманието си в материалното си себеустройване, нееднократно демонстрира крайна недалновидност и национална безотговорност. За прекалено много неща през изминалите години просто си затвори очите, прекалено много факти недооцени, сгреши почти всичко, каквото можеше да бъде сгрешено, и надроби такава попара, каквато много вероятно малцина ще пожелаят да останат в страната тепърва да сърбат.

Подобни тежки думи изискват съответна солидна аргументация, в качеството на която прилагам подлежащ на допълване и обогатяване "кратък списък" с няколко огромни проблема, пред които България напоследък съвсем неслучайно някак ненадейно се намери изправена и за които, поне за момента, не се очертава задоволително решение, както и недвусмислена воля за намирането му.

На първо място безспорно е дългосрочната фундаментална

дестабилизация на нашето общество

Недоволството и противопоставянията у нас вече се очертават като дългосрочен феномен. Липсата на действени социални корективи и техният умишлен демонтаж последователно проработи и продължава да работи в посока обществена ерозия и разпад. А перманентните разделения и противопоставяния в обществото, това е христоматийно известно, не допринасят нито за бързия стопански прогрес, нито за увеличаването и потребното за нас наваксване в благосъстоянието. Загубата на перспектива е може би най-страшното, което може да сполети един социум, защото най-често се явява предвестник на изчезването му. Демографският срив, обезкървяването посредством емиграцията, постепенната промяна в етническия облик на България са все заплахи за съществуването на нацията, на които многогодишно не се търси ефективно противодействие.

Второ, практически почти целият регион на Балканите се явява обект на

пълзяща ислямизация

и за нашата страна няма основателни причини да се яви изключение на общия фон. Организирането на сепаратизъм "а ла Косово или Западна Македония" не изглежда от особена трудност, стига то от един момент нататък да влезе в съответни чужди планове. Подобни вероятности не са никак за подценяване, особено с оглед вербалните послания от най-високо официално равнище, идващи напоследък от югоизток. А делата срещу териториалната ни цялост в никакъв случай не могат да бъдат пасивно изчаквани. Крещящо нужна е навременна насрещна остра дипломатическа и политическа реакция. Пропускливостта не през КПП-тата на европейската ни граница във визираната посока също, както се уверихме в края на изминалата година, не гарантира удовлетворително националната ни сигурност и също подклажда тлеещо напрежение в нашето общество. От югозапад пък продължава изкуственото присвояване на българската история и на идентичност, на което, обективно погледнато, няма как да бъде сложен край посредством подписването на договор за добросъседство. Условията, които трябва да продиктуваме за изпълнение на бившата югославска република за евентуално нейно еврочленство, би трябвало да бъдат много по-обхватни. На никого, трезво мислещ в България, не би му пречило наличието през ХХІ век на две дружествени български държави на Балканите. Оправдано безпокои враждебността, антибългарската истерия, утвърждаването "отгоре" на напълно измислен небългарски характер на македонските славяни, оруелианското изкривяване на общото българско минало като непременна предпоставка за държавната самостоятелност на Вардарския дял от Македония. "Един народ в две държави", това е градивната европейска позиция, която би следвало твърдо да лансираме и от която не би следвало да се отстъпва. Но тя е популярна главно сред национално отговорно мислещата интелигенция и остава все още неофициализирана.

Трето, несъстоятелността на тезата за

ниските заплати и осигуровки

като национално конкурентно предимство е ясна у нас, както изглежда, на всички, освен на политическия елит и на финансираните отвън псевдоанализатори. България има бъдеще само като държава на компетентни хора, полагащи квалифициран и добре заплатен труд, кандидати за обслужващ персонал по света има предостатъчно. При запазване на настоящия силен дисонанс във възнагражденията социалното, високоплатено европейско обкръжение ще продължи да изсмуква подготвената, пък и не чак дотам подготвената, работна сила от нашата страна. Перспективата на процеса е обезлюдяването откъм българи и замяната на тукашното население с повече или по-малко случайна маса имигранти от други цивилизационни сфери. За никаква България, българска история и българска култура няма да може тогава, при подобен свършен факт, да става дума. "Подмандатна територия" и "протекторат" са понятия, спрягани вече съвсем насериозно, по научному, а не с публицистичен патос.

Четвърто, горчивата констатация на известния съвременен германски философ Рихард Давид Прехт, че сме се оставили бъдещето ни да се предсказва от маркетолози и от финансирани от лобита институти, важи с особена острота за ситуацията, трайно формирана у нас. Разработката на

национално и социално отговорни стратегии

и сценарии в България е по-скоро предмет на лично хоби и странични занимания, държавата многолетно проявява трайна незаинтересованост от въпросната сфера. Продуктите й, доколкото се създават и добиват публичност, като правило се оказват в периферното внимание на управляващите, просто "се взимат за сведение" и впоследствие се "класират вертикално". Общодържавни "тинк танкове" с адекватен капацитет у нас на практика не съществуват, така че въпросът за качеството на функционирането им просто е есенциално несъответен. Като народ и интелектуален и политически елит сме твърде далеч от разбирането, че анализаторството на макродържавните проблеми се явява много повече призвание, отколкото занаят, подложен на правилата на пазара.

Навремето символ за негативен кадрови подбор бе станал комсомолът: кариеризъм, демагогия, непотизъм, нищонеправене и безсмислено бюрократично "функциониране" с високо надута пропагандна свирка. Опитът за жалост бе автоматично пренесен в партиите при демокрацията. Качествата и потенциалът на участващите в политиката, "градусът" им на компрометираност и корумпираност е напълно съпоставим, независимо от коя страна на политическата барикада са се оказали. За миг да оставим настрана България, за да хвърлим поглед към бившето съветско пространство, където ситуацията е доста по-контрастно отчетлива. Хората, станали символ на протестите и демократичните тежнения в Русия и Украйна, Михаил Ходорковски и Юлия Тимошенко, трезво погледнато, са с далеч небезукорни биографии.

Рецептата за излизане от въпросното състояние не изглежда нито проста, нито очевидна. Нов обществен морал нито се изгражда, нито се възстановява за ден-два, след като "историята бе обявила пауза" за половин и повече век. Трябват особено търпение и

положителни държавнически примери

Не е приемливо опозицията да е огледално отражение на управляващите и същото наобратно. Получаващата се илюзорна безкрайност реално опира до свършека на България в обозримо бъдеще.

Разстроеното и разпокъсано парцелирано съвременно българско общество за съжаление вдъхва изключително неприятни исторически аналогии с шест и половина вековна давност. А при точно такъв случай коментарите, колкото и хиперболизирани и пристрастни да ни се струват понякога, стават все по-неизбежни, елементарно защото потребността от тях е изострено обективна.

 

 

Comments are closed.