Бордът изживява времето си, иде ред на еврото и у нас

Без научна мисъл и с подобия на обществена дискусия няма да имаме състоятелна национална стратегия

Социалната отговорност се явява основна характеристика на гражданското общество. (Първоначално бях написал "на истинското гражданско общество", но овреме съобразих, че неистинското гражданско общество не е гражданско, а само симулира.) Това е така, защото фундаменталният обществен интерес лежи в комплексния, неизключващ никого напредък в благосъстоятелно, образователно, научно, културно, здравно, осигурително и всякакво прочие друго рационално мислимо отношение.

При развитите демокрации е създадена обстановка на остра нетърпимост към евентуалната липса на адекватни на базовите социални изисквания качества у интелектуалния и политическия елит. Той рефлективно и перманентно се оглежда в общественото мнение, бива държан отговорен, коригиран, напътстван по отношение на възникващите предизвикателства, или просто, при доказана непригодност за справянето с тях, подменян. Всичко това и особено последното обаче не означава някаква елементарна по същността си субординираност, принизяване на лидерските функции на елита или орязване на неговите възможности прогностично и стратегически да наднича в бъдещето, както и на прерогативите му далновидно да го формира. Разгръщащите се в контекста процеси са такива на действително, а не на мнимо, такова на думи и по шаблон, диалектическо взаимодействие. За сериозните и просветени анализатори никак не е трудно да отличат в текущата реалност и хегеловите единство и борба на противоречията, и постепенните количествени натрупвания, водещи от един момент нататък до качествени скокове и промени, и наслагването във времето едно върху друго на взаимните отрицания в общественото съзнание и битие.

През изминалите последни стотина години светът на няколко пъти се завъртя по циклите на прословутата философска триада "теза - антитеза - синтеза". Мисловно логично по въпросната класическа схема спокойно днес могат да се възприемат реализиралите се революционни исторически превратности в развитието "капитализъм - реален социализъм - отново капитализъм", както и по-скоро еволюцията "класически либерален капитализъм - кейнсиански регулативистки и дирижистки капитализъм - неолиберален капитализъм".

Последствията и направените изводи от световната финансово-стопанска криза от 2008 година, макар и доста колебливо, тоест наследявайки единна концепция и затова не докрай последователно, фактически налагат в съвременността своеобразен, често донякъде противоречив синтез от неолиберални и неокейнсиански идеи. Който най-вероятно може да се тълкува като един вид засега половинчато завръщане към "обуздания" капитализъм от 70-те години на ХХ век, но вече на ново историческо равнище, сиреч на такова по-силно за историческия етап, синтезиращо разумното и обединяващо положителните страни на двете определящи предходни икономическо регулативни епохи, кейнсианската и неолибералната.

Като показателни за именно този новаторски подход в ЕС могат да се отбележат най-малко две актуални и вече до голяма степен осъществени генерални регулации: това са фискалният пакт и банковият съюз. Естествено, посредством тях далеч не се решават нито всички, нито дори повечето проблеми на настоящата неприемлива за обществата, независимо от стандарта им на живот, екстремна нестабилност и непредвидимост в развитието. Остават открити примерно въпросите, свързани с рисково неконтролируемото разрастване на финансовия сектор, с неговата хипертрофирана доминация над реалния. В частност стоят също въпросите с въвеждането и функционирането на данъка върху финансовите транзакции, известен още като "данък Тобин", както и тези с необходимостта от значително ограничаване с цел постигането на някаква обозримост на наличните видове и обема на търгуваните т.нар. деривативни финансови инструменти. Друга наболяла съвременна тема е свързана с банковата тайна и в частност с функционирането на офшорните зони, главно в аспекта на доказано негативната им роля при укриването на данъци, прането на пари и съответното осигуряване на източниците за финансирането на глобалния тероризъм.

Идеите за развитие на Евросъюза в посока федерализъм също поставят и ще поставят за обсъждане и решаване ред регулационни казуси, на пръв прочит и безспорно такива от фискален характер. Но също така много е вероятно с не по-малка важност в съвременността да изникнат императивите на изграждането на обща и съвместна цялостна инфраструктура на европейския интеграционен блок, иманентно включваща гарантирането и разумното балансиране на доставките и на резултантната зависимост при вноса на основните суровини и горива.

"Различните скорости" в европейската интеграция са виден факт, поне от въвеждането на колективната валута, еврото, насам, и ще се възпроизвеждат и за в бъдеще. Тази фундаментална даденост от своя страна задължително следва да се има предвид при определяне стратегията за развитие на държави членки "от втория ешелон", каквато е нашата.

Отблъскване от нищото на днешния български ден не е никак лесна задача. Тук за пореден път трябва да се изтъкне тревожното обстоятелство на фактическата непричастност от страна на социално отговорната интелигенция към обмислянето и разработването на националната стратегия за следващия период и на политиката при реализирането й. Не върви, както по всичко пролича през четвъртвековния преход, съдбоносни за държавността и нацията решения да се подготвят и вземат в тесни партийно-управленски и чиновнически кръгове, без помен от научна мисъл и без подобие на компетентна дискусия по същество, след което те просто да "се свеждат за информация на населението" по масмедиите.

Най-подир, правилно и след редица писания и напомняния по радиа и телевизии напоследък бе обявено, че правителството възнамерявало да предприеме действия за присъединяване на България към системата на еврото "до края на мандата". Нескромно ще припомня, че моите макрофинансови изчисления и съображения, публикувани най-напред още през далечната 2006 година, набелязваха именно подобен срок за замяна на лева с колективната валута, а не откровено авантюристичните 2010 и 2013 година. Които междувременно официално и, слава Богу, безуспешно бяха фиксирани и впоследствие преминаха в небитието, без, показателно, за това да се понесе каквато и да е било политическа и морална отговорност.

Вярно, през изминалия период, еврото преживя своя "пубертет", криза, в която мнозина от тукашните платени говорители на чужди интереси побързаха да съзрат предвестник на окончателния провал и крах на евросистемата.

Естествено и очаквано, нищо подобно не се случи не на последно място защото голямата европейска идея е глобален стратегически залог, а не конюнктурен тукашен тодорживковски маньовър. От днешна гледна точка може да се сметне, че колективната валута успешно е преживяла сътресенията и геостратегически вече е затвърдила присъствието и ролята си на "засега втора главна в света", посредством това доказвайки и оправдавайки обосноваността на своя първоначален замисъл. Следователно, днес ясно и дефинитивно трябва да се заяви, че преминаването към еврото се явява за България непосредствена стратегическа задача от абсолютно приоритетен ранг. Валутният борд постепенно изживява времето си, историческият срок на действащия у нас валутно-курсов и паричен режим полека-лека окончателно приключва. Паричният съвет осезателно се превръща в спирачка за по-нататъшния прогрес в България, а като социално безопасен изход от появилата се критична ситуация се очертава само един - приемането на еврото в непосредствено обозрима перспектива. Това, което се случи в парично-кредитната сфера у нас в условията на кризата, а именно недостигът на свежи пари и вследствие непосилното лихвено натоварване на длъжниците, е ярко свидетелство именно в насоката, че валутният борд е започнал силно да буксува. Измъкването на страната ни от кризата закономерно твърде се забави с всички произлизащи отрицателни социални и стопански издръжки, стоварили се върху населението и бизнеса. Причината се корени предимно в това, че в икономиката, в банковата система и у хората просто липсваха и продължават да липсват необходимите свежи пари за иницииране и задействане на стопанско оживление и подем. Вместването в т.нар. Маастрихтски критерии за стабилност като условие за преминаване към еврото е напълно постижимо за България през идните няколко години.

Вътрешното ни ценово равнище от 62% от еврозоновото вече е почти достатъчно високо, за да можем да бъдем разумно гарантирани от посока ударна инфлация, главно от такава при услугите, при едно бъдещо евентуално тотално въвеждане във вътрешните разплащания на колективната валута. Този извод, разбира се, не изключва съответен контрол от страна на специално упълномощени за целта държавни органи, какъвто бе осъществен, много ефективно впрочем, при възприемането на еврото в Австрия. Какво обаче остава да бъде извършено с цел еврото да не остане за нас химера след 2016 година? На първо място - трябва да се осъществи членството ни в "чакалнята", валутно-курсовия механизъм ERM II, за което се изисква съответно срочно, до месец-два, задействане от страна на БНБ. Разбира се, в контекста е необходимо също така по-ясно публично обявяване на политическата воля за присъединяване към евросистемата. А именно, потребни са съответна официална правителствена, а желателно още и парламентарна политическа декларация, плюс съответни настоятелни сондажи и съгласувания в Брюксел и Франкфурт. Досега направеното изявление, и то някак си мимоходом, между другото, от страна на финансовия министър доц. Петър Чобанов, съвсем не е достатъчно. Настават времена за действия, при които всяко разтакаване и нерешителност ще се плащат скъпо - с допълнителна мизерия, емиграция, с по-нататъшно икономическо изоставане, с продължаваща национална безизходица.

 

 

Comments are closed.