Руският премиер Михаил Фрадков дойде, каза и си замина. Проблемите останаха. Позитивът е, че за разлика от много други случаи, този път те бяха достатъчно ясно формулирани, без излишни емоции, но и без куха любезност. И очертаха двустранния дневен ред за следващия период.
Инерцията на прехода в двете страни доведе до една много съществена и нежелана промяна, утвърдила се в двустранните отношения в последните години. Днес тяхното развитие отдавна вече не се базира върху наследството на “реалния социализъм”. Точно обратното, сегашното състояние на българо-руските отношения е пряк резултат от идеологемата “анти”, заместила “братската дружба” в началото на 90-те години.
И докато в България критичното /агресивно или в по-лекия вариант – иронично/ отношение в политическия и медиен жаргон се превърна в нещо като изискване на своебразен реформистки “бон тон” и критерий за модерност, то в Русия просто предпочетоха да забравят за “хороша страна Болгария”, като в местната преса тя практически отсъства, а при редките позитивни изключения е представена основно чрез коментар на поредния вкаран гол от Димитър Бербатов. На заплахите за съд Съветския съюз и оскверняването на паметници от българска страна Русия отговори с пренебрежението на велика нация – просто България изчезна от политическия дневен ред на руското общество /и от трапезата обикновения руски гражданин и неговите планове за почивка на море/.
В опитите за преодоляване на този негативизъм
политическите отношения достигнаха равнището на “подходящата нормалност”.
С други думи вече почти отсъства изкуствено създаваното напрежение и двете страни общуват на езика на политическата прагматика. Основно благодарение на президента Първанов и премиера Сакскобурготски. И въпреки периодичните “назидания” на външния министър Паси спрямо Русия, включително и в качеството му на председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
Това, което България пропусна да забележи обаче, бе че през последните години след идването на власт на президента Путин Русия бързо тръгна по пътя на възстановяване на силната държава. Икономиката отбелязва много високи и стабилни темпове на растеж. Това, заедно с растящите цени на нефта в световен мащаб, позволи разгръщане на широка руска инвестиционна инвазия зад граница /далеч не само във футболни клубове/. А в резултат на терористичната акция на чеченските сепаратисти в Беслан Путин направи сериозна крачка и към окончателното овладяване на доскоро непокорните региони, връщайки най-после управлението на страната в привичното централизирано русло.
Всичко това позволи на Русия достатъчно категорично да декларира и защитава своите интереси в международен план, където тя постепенно възстановява самочувствието си на велика сила, унизено по време на късния Елцин. Което достатъчно ясно проличава и в новото отношение към България.
Засега в икономическите отношения като че ли липсва добра чуваемост на аргументите на другата страна. Което пречи при намиране на нова взаимност в интересите. Още от пръв поглед се набива в очи определена
асиметрия в подходите
– Русия гледа на нещата глобално и в далечна перспектива. За нея от стратегическо значение е не само България да продължи да бъде сериозен вносител на руски суровини /нефт, газ, въглища/ и електроенергия, но и да не задържа експортната й експанзия в тази част на Европа. В практически план руските интереси в България днес са свързани с няколко основни проекта: атомната енергетика и най-вече строителството на АЕЦ “Белене”; доставката и транспортирането на газ и нефт, включително и в посока Сърбия и Черна гора чрез свързване на газопреносните мрежи посредством дострояване на оставащите около 50 км /забележим дисонанс тук внася резервираното отношение към нефтопровода Бургас – Александропулис/; участие в приватизацията на големите български електропроизводствени мощности /конкретно се назовават ТЕЦ-овете “Варна”, “Русе” и “Бобов дол”/; ограничаване възможностите за нелоялна конкуренция от българска страна на световните оръжейни пазари чрез урегулиране въпросите за лицензите на произвежданото в България руско въоръжение.
Руската страна отдавна е наясно, че като член на НАТО и предстоящ член на ЕС България има свои ангажименти, които значително намаляват възможностите за сериозни отстъпки във всички тези сфери. Което не и пречи, както и в отношенията си с другите бивши социалистически страни, да изчисти и последните остатъци от емоции в двустранните отношения и, залагайки на прагматизма, да отстоява твърдо и настойчиво своите интереси, търсейки определени отстъпки.
Парадоксално, но Русия постигна своя най-крупен /и единствен/ пробив по време на управлението на Костов – човекът, който на думи най-твърдо се обявява за енергийна еманципация на България от Русия /впрочем, по всичко личи че водещ мотив тук едва ли са били политическите идеи на това правителство/. Сагата “нефтопровод Бургас – Александруполис” /единствения български стратегически замисъл/ пък е пример как може да се провали един проект, който теоретично би следвало да се вмества перфектно в изискванията за т.н. “win-win” сделка, при която печелят всички участници в нея. След многократните промени в позициите на всяка една от трите заинтересовани страни, днес активният стремеж за напредък от страна на Гърция /най-вече/ и България се сблъсква със скептичното и
неособено заинтересовано отношение на Русия към нефтопровода.
Тя издига трудно приемливи изисквания /дълъг гратисен период за безплатно транзитиране на петрола през територията на България и Гърция, намаляване цената на отчуждаваните земи по трасето и др./. Плюс подхвърляне на идеи за алтернативен обход на Босфора през турска територия /които, на фона на проблемите с ефективността на проекта “син поток” за транспортиране на природен газ по дъното на Черно море, изглеждат по-скоро като средство за натиск/. Насрочването на тристранна работна среща в началото на ноември в Гърция едва ли ще извади проекта от застоя.
Сегашното българско правителство отряза руските апетити към приватизацията на електроразпределителните дружества още при определяне на условията за участие в търга, предявявайки към руския държавен монополист РАО ЕЭС изискването за опит в работа в пазарна среда. Руската фирма, разбира се, можеше да намери достатъчно елегантен начин да се намеси в търга чрез някое от своите задгранични дружества, регистрирани в Западна Европа /както се е процедирало в други случаи/. Едва ли обаче може да се очаква, че толкова лесно ще бъдат отклонени апетитите към строителството на АЕЦ “Белене” и приватизацията на трите големи ТЕЦ. Повторно недопускане на руски фирми по “процедурни причини” на тези крупни търгове би поставило под сериозен въпрос както достоверността на самите търгове, така и позитивния климат в българо-руските отношения.
Има всички основания да се очаква, че въпросът с оръжейните лицензи ще остава актуален за достатъчно дълъг период и занапред. Настояването на Русия износът на произведените в България руски оръжия да се съгласува с руската страна не оставя особено широки възможности за преговори, а и посредственото представяне на руските контрагенти при ремонта и модернизацията на българския авиационен парк допълнително засилва българската резистентност в тази област. Което пък от своя страна отлага урегулирането на въпроса с останалите 24 милиона долара руски дълг към България, който трябваше да се изплати именно чрез ремонта и модернизацията на българските самолети и вертолети.
На този фон се създава впечатление, че в икономически план
българският дневен ред е доминиран от своеобразно дребнотемие.
България засега не е формулирала ясно своите интереси и позитивна стратегия спрямо Русия. Изместването на традиционните български стоки от руския пазар отдавна не е новост, а стратегията “консерви срещу енергоносители” се оказа най-меко казано неактуална и неприложима. Неин измерим резултат стана единствено постоянно нарастващия дефицит в търговското салдо на България, достигнал 1,245 милиарда долара през 2003 г. /за настоящата година гоним нов негативен рекорд – само за полугодието дефицитът е над 800 млн. долара/, като българският износ едва надхвърля 100 млн. долара.
С предстоящото влизане на България в ЕС и на Русия в Световната търговска организация възможностите за маневриране и предоставяне на преференции в търговските условия между двете страни са сведени до минимум. Това, от една страна, изпрати в историята руската идея за създаване на зона за свободна търговия, а от друга – очакванията на българските износители за някакви преференции при вноса на наши стоки в Русия. Надеждата е, че поне българските вносители ще бъдат третирани равнопоставено с всички останали държави.
В духа на най-добрите либерални традиции отговаря Русия и на българските искания за по-широк достъп на български строителни фирми до руския пазар /като част от програмата за строителство на обекти на “Газпром” съгласно договореностите за заплащане на 20% от доставките на газ със строителни услуги/, стимулиране пътуванията на руски туристи в България и др. Стимули и преференции не се очертават в нито една област. “Главболгарстрой” ще трябва да участва в търгове наравно с всички останали, а българските курорти ще се конкурират за широките пръсти на руските туристи с другите популярни туристически дестинации на руския пазар.
Тази асиметрия до голяма степен обяснява защо въпросите в българо-руските отношения към днешна дата /потвърдено и по време на посещението на Фрадков/ са повече от отговорите. И защо, в отличие от Марсел Пруст, България и Русия ще трябва да се заемат с търсене не само на изгубеното време, но и на доверието и взаимния интерес в икономическото сътрудничество.
Любомир Кючуков