Встрани от основното внимание на медиите Европа се опитва да изработи нов, не-американски подход за решаване на проблеми от “иракски” тип. На пръв поглед изглежда, че сценарият и участниците са практически същите /само Ирак е заменен от съседен Ирак/, нефтът е налице като стратегическа цел, фонът също е познат – американските притеснения от развитието на ядрената програма на Ислямската република. Но сцената и конфигурацията са различни.
Сега основните събития се развиват в Париж, където с умерен оптимизъм приключиха преговорите между Франция, Германия и Великобритания от една страна и Иран от друга. Натискът е Иран да прекрати ядрената си програма като знак на добра воля заради опасенията, че тя създава възможности за разработка на ядрено оръжие. Впрочем експертите оценяват, че това може да се случи най-рано след пет години. Дори и американски експерти признават, че Техеран формално не нарушава Договора за неразпространение на ядреното оръжие.
Призракът на Ирак тегне върху преговорите в Париж. Самият формат на преговарящата европейска тройка обаче говори за преоформяне на досегашното статукво – за стремеж на Великобритания да балансира безрезервната си подкрепа на американската политика в Ирак с жест към Франция и Германия, както и за желание на последните да укрепват европейското единство и да намалят напрежението по евроатлантическата ос.
Европа е готова да преговаря, да търгува, дори да купува отстъпки, но не и да воюва отново. Което пък я кара да бъде пределно настойчива и да търси конкретен резултат от преговорите, за да не даде повод на САЩ за ново засилване на напрежението. Тя настоява да безсрочно спиране на целия проект в замяна на европейска помощ за развитие на ядрената енергетика за мирни цели плюс допълнителна икономическа и дипломатическа подкрепа. Иран приема единствено временно прекратяване на ядрената програма максимум за шест месеца.
Позицията на САЩ е “конструктивно заплашителна”. От една страна периодично се нагнетява напрежението /заговори се дори за предизборна военна операция на САЩ в Иран/ и се заплашва Иран, че ще бъде поискано налагането на икономически санкции от Съвета за сигурност на ООН. От друга, САЩ доста толерантно се отнасят към опитите на европейските си съюзници да заемат активна позиция и да търсят свое решение на проблема /което САЩ си запазват правото да приемат или не/. Тази нова гъвкавост очевидно е резултат от достатъчно трезв анализ, подсказващ че след Косово, Афганистан и Ирак афинитетът към военни решени все по-трудно намира подкрепа дори и сред най-верните или най-послушните съюзници.
Иран има пред себе си примера на Ирак докъде може да доведе несъобразяването с американската настойчивост. Затова той предпочита да води преговори и да ги води с Европа. Преди година Иран прекрати обогатяването на уран /неотдавна то бе възстановено/, но отказа да прекъсне другите елементи от ядрената си програма. Същевременно иракските управници се чувстват достатъчно сигурни, че САЩ не могат да мотивират международната общност за нова силова операция и затова си позволяват да бавят преговорите, да отлагат международните инспекции на ядрените си обекти, а иранският министър на отбраната демонстративно да обявява готовността за рязко увеличаване на броя на иранските балистични ракети “Шааб-3”със среден обсег /до 2000 км/, способни да носят ядрено оръжие и да достигнат Израел и американски обекти в Персийския залив. Освен това Иран разчита и на официалната подкрепа на Китай, който заяви, че не ще допусне поставянето на проблема в Съвета за сигурност. Очаква се Русия също да се противопостави на подобен ход.
Преговорите трябва да приключат със споразумение до 25 ноември, когато резултатът от тях ще бъде докладван на срещата на Международната агенция за атомна енергия МААЕ във Виена. Ако дотогава Иран не се съгласи с изискванията, МААЕ ще прехвърли проблема към ООН съгласно своя резолюция от септември т.г. Което крие опасности от развитие на кризата по познатата иракска спирала.
Любомир Кючуков