На пръв поглед този вот на недоверие е рутинен и конюктурен. И очаквано неуспешен. В неговото отиграване обаче твърде интересно се преплитат традиционните подходи с новите политически тенденции, които ще са определящи за следващите парламентарни избори.
Както винаги и това правителство зае позиция за кръгова отбрана. Всяко правителство строи своя първи защитен рубеж върху отказа на правото на опозицията въобще да иска такъв вот – най-често с мотива, че нейното предишно управление е виновно за всички последващи беди. Вторият рубеж е неподходящото време – вотът е вреден, защото ще попречи на влизането ни в НАТО, Европейския съюз и т.н. Третият мотив е че той е обречен и няма да мине. Всички тези съображения целят да отклонят дебата от съдържателната му плоскост /където практически всяко правителство е уязвимо/ в общополитическа такава.
Петнадесет години след промяната е достатъчно време за да се разбере, че искането на вот на недоверие е нормална политическа процедура и конституционно гарантирано право на всяка опозиция. То по никакъв начин не е свързано с шансовете му за успех – напротив, логично е те да са минимални и теоретически да се основават единствено върху някакви противоречия и разпад на управляващото мнозинство, излъчило правителството. А що се отнася до момента, едва ли ще се намери правителство, което да каже на опозицията – ето, дойде момента, искайте ни вот на недоверие.
И този вот няма да бъде по-успешен от който и да било от предишните. Става дума дори не за това, че няма да се свали правителството, а най-вече с оглед на съдържателната страна на дискусията. И не защото повдигнатите въпроси не са важни. Напротив, те касаят всеки българин и един сериозен дебат по въпросите на социалната политика би бил от огромно позитивно значение за страната. Дискусията обаче рядко стига до сърцевината на проблема /извън мотивите на вносителите/, а се плъзга по плоскостта на взаимните обвинения. Атакува се носителят на тезата, а не самата теза.
Независимо от това сегашният вот е с по-особен статус. Той е насочен изцяло към бъдещето. Вотът играе ролята на катализатор. Стимулиращ процесите на прегрупиране в политическото пространство /в дясно и дясноцентристката му част/. И оформящ конфигурацията и броя на състезателите за бъдещите парламентарни избори.
За БСП и левицата вотът е важен от няколко гледни точки. Той показва окончателното политическо дистанциране от правителството /след излизането на Паскалев и прекъсването на комуникациите с Калчев/. Между другото, участието на знакови за лявото пространство фигури в кабинета Сакскобурготски бе добре калкулирано и определено не донесе негативи на левицата. Напротив, то й позволи да разчупи поствиденовата изолация на БСП, осигури й ресурси за определено управленско и кадрово влияние, демонстрира политически позитивизъм. Естествено е с наближаването на изборите БСП да се разграничава максимално от управляващите и да заема все по-критична позиция. Като същевременно се стреми да остане в рамките на политическата коректност, защото една бъдеща парламентарна конфигурация може да наложи значително по-тясно взаимодействие с НДСВ или тази част от него, която се съхрани като парламентарна партия.
Значително по-сложна е ситуацията в дясната част на политическия спектър. Вотът постави сериозни проблеми пред десните формации. Като същевременно им откри възможности за по-ясно политическо профилиране. Дискусията показа, че изходен момент в позициите на СДС и ОДС /доколкото в парламента групата на Костов участва под това название/ е стремежът да не се получи съвпадение на позициите и поведението между самите тях. За Надежда Михайлова, упреквана в безличност и съглашателство и губеща битката с Костов на полето на твърдия електорат беше важно да покаже, че СДС е носител на правоверния антикомунизъм и никакви компромиси с БСП не са възможни. Костов, напротив, няма проблеми с профилирането си като десен /дори на моменти като агресивно десен/, затова за него по-важно бе да демонстрира последователна опозиционност. Тази борба ще доминира поведението на двете формации, борещи се за лидерство вдясно и разчитащи да се превърнат в ядрото на бъдещото управление /а според социологическите изследвания – опозиция/. Въпросът е екзистенциален и с висока степен на достоверност може да се прогнозира, че загубилите ще бъдат със затихващи функции в политиката.
Кризата на десния лидер откри сериозна ниша, напливът към която постоянно се засилва. И Софиянски, и Мозер с Праматарски, и Гергьовден, и ВМРО, и Новото време, та дори и Бонев се стремят да оградят свой участък в дясно от центъра. Средствата са бой по правителството, бой по БСП, бой по другарчетата вдясно. Рискът е това да доведе до ефекта на шагреновата кожа, като свие рамките на самото дясно, вместо да предложи вариативност вътре в него.
За НДСВ вотът сам по себе си не е проблем. Независимо че загуби парламентарното си мнозинство. Проблем е самото НДСВ. Логично е с наближаването на изборите от тази нехомогенна формация /дали ще се превърне в партия ще покаже евентуално нейно опозиционно битие/ да се разграничават всички тези, за които НДСВ бе подходяща ракета-носител, извела ги в реалната политика и които не виждат за себе си добри политически перспективи в НДСВ. А най-голямото предизвикателство е как НДСВ ще се разпореди с евентуалните си 6% /дори и да бъдат двойно повече това не променя картината/ на бъдещите избори. Доколкото НДСВ е формация на властта, нейното оживяване зависи изцяло от способността й да запази достатъчно електорален ресурс, който да направи необходимо коалирането с нея за бъдещите управляващи.
При ДПС вотът е сеир и по този показател те стоят най-близо до изживяванията на обикновения българин. Задачата е да не се загуби имиджа на достоверен партньор на властта без същевременно да се затварят вратите в нито една посока. Но тази задача е рутинна за Доган. Той чака да види с кого пак ще се срещнат в парламента след една година. Този път в значително по-важната дискусия кой и как да управлява страната при влизането й в ЕС.
Любомир Кючуков