Назначаването на новия руски премиер Фрадков и предстоящото безпроблемно преизбиране на президента Путин отбелязват политическият край на етапа на прехода в новата руска история. Тези две събития окончателно утвърдиха завръщането на държавата в руската политика. Вече достатъчно категорично може да се говори за приключване на постелциновския период, периода на “унизената държавност”. Първият мандат на Путин отбеляза пълзящия реванш на руската държава във всички основни сфери на управлението – икономика, политика, международни отношения. Завръщане постепенно, започнато с много компромиси както по отношение на “семейството” и самия бивш президент, така и към участието на близки нему хора във властта /включително доскорошния премиер Касянов и началника на кремълската администрация Волошин/. И преминало чрез методичното освобождаване от елциновия политически антураж и значително по-трудното /и по-скоро предстоящо/ установяване на ново статукво с мощните икономически олигарси, натрупали богатствата си в годините на прехода.
В Русия властта винаги е означавала преди всичко държава.
След края на студената война страната изпита най-силно кризата именно върху своята държавна идентичност. Бързият съюзен разпад /на ниво СССР/ не можа да бъде своевременно и безпроблемно спрян при слизането до федерално равнище /Руска федерация/. Чечня е най-болезнения, но не единствен пример за опитите на автономните републики и области да излязат изпод централизирания финансов, икономически и политически контрол.
Руската политическа специфика налага модела на “концентричните кръгове” на властта. При това важна е не широката база, а тесния кръг в центъра. Затова и
утвърждаването на всяка власт в Русия започва с превземането на Кремъл.
Може да се счита, че този процес за Путин е вече завършен. Руският президент властва необезпокояван в центъра. Във управлението почти не останаха елцинови кадри, а доколкото ги има те се стараят с всички сили да се профилират като путинови такива.
В Русия практически никога не е имало разгърната партийно-политическа система. Такава липсва и сега. Единствената партия днес, отговаряща на класическото определение и притежаваща както своя идеология, така и разгърната система от партийни структури в цялата страна, е Комунистическата партия. Тя обаче продължава да е обърната основно към миналото и губи позиции при всеки следващи избори. Освен това съществува достатъчно ясен, макар и негласен политически консенсус между всички останали – и управляващи и опозиция – тази партия да не бъде допускана до изпълнителната власт. А всичките останали – това са своеобразни псевдопартийни образования, обединяващи относително тесен кръг интелигенти в Москва и Санкт Петербург, които практически не достигат не само до дълбоката руска провинция, но и до повечето големи градове.
Затова в Русия основната политическа сила е партията на властта. Тя е деидеологизирана, но силно “икономизирана”, черпи своите кадри от всички възможни посоки и се подчинява единствено на законите на бюрократичната административна машина. Иначе казано – на йерархичното подчинение, което в изчистен вид означава – на човека на върха. Точно това специфично конфигуриране на политическото пространство позволява да си обясним такива феномени, като конструирането буквално за няколко месеца на пропрезидентска партия, която печели убедително изборите или пък огромната електорална подкрепа на президента Путин.
Втората важна задача, която Путин успешно реши, беше
укротяването на непокорните региони.
След “войната на суверенитетите” в началото на 90-те години, когато всяка автономна република или област се обявяваше за едва ли не независима, нещата постепенно се върнаха в характерното за Русия централизирано русло. Путин успя да подчини на Кремъл твърде самостоятелните региони, където местните губернатори също бяха извоювали за себе си позициите на недосегаем център – макар и в локален мащаб. От една страна той успя да привлече към себе повечето и най-влиятелните от тях. От друга – с разделянето на страната на няколко големи области и назначаването на свои “комисари” във всяка една /между другото и на уж опозиционния лидер Немцов/ президентът не просто си осигури комфортен политически контрол, но и показа, че играта на “регионална независимост” няма да бъде толерирана. Разбира се, тук като огромно изключение остава Чечня, която продължава да бъде основният вътрешнополитически проблем за Русия. Но и тук Путин заложи на своеобразен “силово-демократичен” подход, гарнирайки военното присъствие с пълна подкрепа на избраните местни чеченски власти. Това доведе до извеждането на сепаратистките действия в орбитата на открития тероризъм, съпроводен с много невинни жертви, но практически лишил чеченската кауза не само от последните остатъци на някаква подкрепа в руското общество, но и значително дискредитирал я и в очите на световното обществено мнение.
Политическата власт в Русия има не просто тенденцията да се самовъзпроизвежда. Тя непрекъснато и успешно се трансформира в икономическа. Това най-очевидно пролича в епохата на късния Елцин, когато руските мултимилионери никнеха от нищото /а по-точно от обкръжението на “семейството”/ като гъби след дъжд. Следва да се отбележи обаче, че и в годините на най-голям разпад на руската държавност инстинктът за национално самосъхранение действаше безотказно. Може би единствена от всички източноевропейски страни Русия практически не позволи основните й производствени мощности да попаднат в ръцете на чужди инвеститори. Политиката на назначаване на олигарсите беше проектирана не просто към запазване на националната икономика в руски ръце, но най-вече към съхраняване ролята на държавата /и контрола на властващите/ върху нея. Както обаче можеше и да се очаква, след като съсредоточиха в ръцете си огромни финансови лостове, част от новоизпечените магнати се вживяха в ролята на кукловоди и поискаха и политическата власт.
Борбата с олигарсите се очертава като най-дълга и най-трудна за президента Путин. Тук
основният стремеж е запазването на руската икономика като национална
и преструктурирането й с оглед политическите интереси на държавата. По всичко личи, че механизмът за това е интегрирането на крупните капиталисти в една държавно контролирана икономическа система /чиито най-близък аналог би могла да бъде Южна Корея/, формулирането на достатъчно ясни правила на тяхното поведение, запазвайки им същевременно достатъчно икономическа свобода в тези рамки. Реприватизация не се предвижда, независимо от обществения натиск. Което не означава, че отделни непокорни олигарси няма да се разделят със собствеността си /а както показва случаят с Ходорковски и Лебедев – може би дори със свободата си/.
Завръщането на Русия като важен играч на международната сцена
е другият носещ елемент в стратегията за възстановяване на руската държавност. Вече има достатъчно основания да се твърди, че отношенията Русия – САЩ навлизат в нова фаза. Фаза на топли срещи и хладна прагматика. С предчувствие за поредица от горещи и студени вълни занапред. Фаза на маневри за заемане на позиции с оглед развитието на бъдещия глобален свят. Доказателство за това са зачестилите сигнали отвъд океана за притесненията на САЩ спрямо някои тенденции в руската вътрешна и външна политика. Формулираните от американския посланик в ОССЕ Миникс опасения, че “Русия се опитва да увеличи влиянието си върху бившите съветски републики и други поскомунистически държави и да доминира икономически региона” дойдоха като логично продължение на критиките на държавния секретар Колин Пауъл по адрес на Москва при посещението му там миналия месец.
Ирак катализира процесите. След Косово и Афганистан войната в Ирак създаде необходимото натрупване, което дефинира новата международна конфигурация – еднополюсен свят с ограничавано при нужда влияние на международните институции /ООН, до известна степен НАТО/ и преформулиране на основни постулати на международното право с оглед привеждането му в съответствие с глобалните реалности. По традиция Русия винаги е била полуинтегрирана в международната общност, с ясно обозначена субектност и достатъчно висока степен на отграниченост. Новите реалности обаче поставиха не само пред Русия, но и пред Европа като цяло /независимо от многообразието на политически позиции и интереси/, Китай и други страни въпроса за мястото им в глобалния свят – т.е. за оформяне на вторични геополитически центрове със стремеж към постепенно оформяне на света в една глобална полицентрична общност. Където Русия определено разглежда своята роля като трансмисия или периферия, а като едно от силните гравитационни ядра.
Любомир Кючуков