Соломон Паси на фона на глобалната политика. Такава представа създадоха информациите за посещението на българския външен министър в Москва в качеството му на председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. За фон служеха критиките и резервите на ОССЕ към позициите на Русия в Чечня, Приднестровието, военните бази в Грузия, предстоящите президентски избори. А също така и зачестилите сигнали отвъд океана, че притесненията на САЩ спрямо някои тенденции в руската вътрешна и външна политика не са само инерционно наследство от миналото, а имат и съвсем актуално звучене. Формулираните от американския посланик в ОССЕ Стивън Миникс опасения, че “Русия се опитва да увеличи влиянието си върху бившите съветски републики и други поскомунистически държави и да доминира икономически региона” само потвърдиха, че в политиката няма нищо случайно. Те дойдоха като логично продължение на критиките на държавния секретар Колин Пауъл по адрес на Москва преди посещението му там миналия месец.
Вече има достатъчно основания да се твърди, че
отношенията Русия – САЩ навлизат в нова фаза.
Фаза на топли срещи и хладна прагматика. С предчувствие за поредица от горещи и студени вълни занапред. Фаза на маневри за заемане на позиции с оглед развитието на бъдещия глобален свят.
Ирак катализира процесите. След Косово и Афганистан войната в Ирак създаде необходимото натрупване, което дефинира новата международна конфигурация – еднополюсен свят с ограничавано при нужда влияние на международните институции /ООН, до известна степен НАТО и т.н./ и преформулиране /предстоящо/ на основни постулати на международното право с оглед привеждането му в съответствие с глобалните реалности. Това постави не само пред Русия, но и пред Европа като цяло /независимо от многообразието на политически позиции и интереси/, Китай и други страни въпроса за мястото им в глобалния свят – т.е. за оформяне на вторични центрове на политическо влияние със стремеж към постепенно преформулиране на света в една глобална полицентрична общност.
С идването си на власт президентът Путин подаде достатъчно сериозна заявка, че ще се стреми към
повишаване степента на политическа и икономическа интегрираност на Русия в глобалния свят.
Което очертава съществен политически нюанс в руската външнополитическа ориентация. При цялата нееднозначност на своето посткомунистическо битие Русия винаги е била важен самостоятелен фактор в международната политика. По традиция тя е повече “и” към международните структури, отколкото “в” тях, присъствайки там с ясно обозначена субектност и достатъчно висока степен на отграниченост. Тази специфика на полуинтегриране намира отражение и днес както във формулата, избрана и от двете страни за сътрудничеството на Русия с НАТО /19+1/, така и във взаимоотношенията с Европейския съюз, Съвета на Европа, Световната търговска организация и т.н. Очевидно Русия на Путин ще търси защита на своите интереси чрез по-висока степен на международно участие, запазвайки си същевременно свободата за самостоятелни решения. Това намери конкретен израз в спокойното възприемане на критиките на САЩ и ОССЕ при съхраняване на различията в оценките, проличали и при визитата на българския външен министър.
В Русия властта винаги е означавала преди всичко държава. След края на студената война страната изпита най-силно кризата именно върху своята държавна идентичност. Бързият съюзен разпад /на ниво СССР/ не можа да бъде своевременно и безпроблемно спрян при слизането до федерално равнище /Руска федерация/. Чечня е най-болезнения, но не единствен пример за опитите на автономните републики и области да излязат изпод централизирания финансов, икономически и политически контрол.
Затова след периода на “унизената държава” /вътрешно и международно/ по време на Елцин, логично махалото се люшна в обратна посока и сега, стъпвайки постепенно на краката си в икономически план, първата задача на Русия е възстановяване на държавния интегритет. Което от своя страна е съпроводено с редица типично руски явления: централизация на властта /тя винаги е била такава, независимо дали начело е стоял цар или генсек/; практическо отсъствие на национална партийно-политическа система /доколкото в страната съществуват партии – а те са по-скоро елитарни, псевдопартийни образования – те са съсредоточени в Москва и евентуално Санкт Петербург/; преплитане на икономическата и политическата власт /не случайно единствено в Русия названието “олигарх” получи гражданственост за новите крупни капиталисти/.
Основен елемент на руското политическо разбиране за силната държавност е нейното международно измерение /впрочем, това важи с пълна сила за всяка една голяма нация с претенции за величие/. Русия търси своята
нова, пост-съветска международна идентичност.
Възстановяването и засилването на международния авторитет и влияние е задачата, която е безспорен приоритет номер едно на Кремъл, на който са подчинени всички останали вътрешнополитически реформи. В този смисъл може да се приеме, че укрепването на властта не само над отделните региони и автономни републики, но и засилването на влиянието върху страните от “близката чужбина” /т.е. бившите съветски републики с изключение на Прибалтика/ е не просто логичен и очакван процес, но и такъв, който тепърва ще търпи по-нататъшно развитие.
Европа? Тя има сериозни притеснения от незачитане правата на индивида от страна на Русия и правата на суверенни държави от страна на САЩ. При цялото си многообразие Европа се чувства неуютно в парадигмата на еднополюсния свят. Като същевременно все още пази живи спомените от периода на студената война. Несъобразяването на САЩ с международното право и международните институции прехвърли границите на европейската политическата толерантност. От тази гледна точка
Европа неминуемо ще търси и други баланси в новия свят.
Запазвайки обаче ясното разбиране за приоритетността на евроатлантическите отношения както от гледна точка на взаимната икономическа и политическа обвързаност, така и пред лицето на новата обща заплаха – глобалния тероризъм.
Към Русия Европа гледа с надежда – като на партньор, с когото нерядко има съвпадение на позициите. И с опасение – като на не винаги разбираем и предсказуем съсед. Като цяло – запазвайки критична дистанция спрямо евентуалните амбиции на Русия да реинтегрира икономически и политически постсъветското пространство.
И докато в световните столици тази дискусия се опитва да очертае измеренията на бъдещите геополитически реалии, то в България тя се вмести изцяло в коловоза на идеологическите щампи от миналото. По традиция политическите сили у нас твърде мегаломански се опитват да си поделят света на сфери на влияние и да трансформират външнополитическите си контакти във вътрешнополитическа достоверност и влияние. Нещо повече, този път рамката на дискусията беше още по-стеснена и се наблюдаваше нещо като вътрешнопартийно състезание от типа “кой е по-по-най?” при което се търсеше единствено консолидиращ партиен ресурс и се използваше лексика, недопустима в международните отношения от страна на отговорни политици. Съвсем очевидно целта на разгърналата се в рамките на дясното партийно-политическо пространство дискусия нямаше нищо общо с мисълта за развитието на българо-руските отношения. За съжаление обаче, независимо от конюктурния си характер, този непремерен дебат не остана без международни последствия и неслучайно руският външен министър Игор Иванов доста недипломатично го препрати към епохата на студената война.
Въпреки това прононсираният атлантик Паси може с достатъчно основание да отчете, че успя да избегне подводните камъни в досегашните българо-руски отношения /част от тях и с негово авторство/ и да запише визитата си в Москва в графата “успехи”. Не само свои, но и на българската външна политика.
Любомир Кючуков