Идеята за референдум от речта на Първанов пред парламента подейства като политическа виагра на политици и анализатори. Самият факт, че около една стандартна за ЕС процедура /именно процедура/ се разгърна такава дискусия, показва колко път има още да извърви България за предстоящите три години, отделящи я от членство в Съюза.
Чуха, но не разбраха. По-точно – направиха се, че не разбират. Така може да се характеризира реакцията на управляващите и част от опозицията на президентското предложение. Показателно е, че това съвсем не е най-важната част от изказването на Първанов. Нито пък е най-съществената от гледна точка на самото присъединяване към ЕС. В крайна сметка при наличния политически консенсус и огромно мнозинство в полза на членството, България ще каже своето “да” – независимо дали това ще стане след референдум /както направиха почти всички новоприети страни и както самият ЕС предпочита с оглед представителността на акта/ или след гласуване в парламента /подход възприет от Кипър/ – разбира се, ако през трите оставащи години изпълни всички изисквания за членство.
С други думи, присъединяването към ЕС днес повече от всякога е задача на вътрешната, а не на външната политика. И точно този факт мнозина предпочитат да не забележат или да заобикалят както в обръщението на президента, така и в постоянните препоръки, идващи от Брюксел.
Това е поредното плъзгане по повърхността в дискусията /доколкото я има/ и представата на обществото за ЕС. Същностните елементи на преговорите, а и на самото членство, засега тънат в мъглявината на индивидуалните емпирични познания на българина, получени при някое и друго посещение в Западна Европа. Как точно обаче функционират механизмите на Съюза, какви права и задължения той налага на страните членки, а оттам и на техните граждани, са непозната територия за болшинството българи. Като вината за това определено не е тяхна.
Управляващите са склонни да разглеждат твърде технологично присъединителния процес – като затваряне на глави и броене до 31. Както във изработването и формулирането на позицията на България по отделните въпроси, така и в целия предприсъединителен процес те не успяха да ангажират общественото мнение със съдържателните аспекти на членството. Формирането на позиции се извършва в тесен експертен кръг, без отчитане мнението на съответните браншови организации, отраслови структури, неправителствения сектор, и т.н.
Втората страна от преговорния процес – информацията за изискванията и условията при членство, а още повече – за поетите ангажименти и задължения, е откъслечна, обща, без конкретика. Това залага бъдещи трусове при сблъсъка с реалността /проблемът с АЕЦ е просто най-познатият, но съвсем не единственият/. Най-общо казано, липсва система на ангажиране на гражданското общество с проблемите на присъединяването, то е извън преговорите и затова инерционно отново се бяга от неговото включване, дори и на последния етап.
Предстои най-важното – договарянето на финансовата рамка. Става дума за субсидии и квоти за селскостопанското производство /особено/, промишлеността и регионалното развитие, за средствата по структурните дейности за сближаване, за парите за ядрена безопасност. Става дума освен всичко друго и за постигане на равноправно третиране на страната с останалите десет новоприети страни в областта на финансовите въпроси и конкуренцията.
Затова усилията следва да се съсредоточат не върху акта на приемане, а върху процеса на подготовка на обществото и икономиката, на неговото сближаване и адаптиране към правилата и механизмите, действащи в ЕС.
Любомир Кючуков