Таня Мирчева, победител в Младежката кръгла маса „Сирийската криза и Балканите”, студентка в СУ „Климет Охридски”.
Дестабилизацията, която днес наблюдаваме, а вече и усещаме на Стария континент не е плод на миграционната вълна или на скорошни събития, защото миграционната вълна не е причина, а следствие или дори последствие от европейската и американската политика в Близкия Изток.
През 2010 г., когато започна Арабската пролет, европейските страни бяха сред първите, които подкрепиха борците за свобода, а после и техните революции. По това време в Европа изглежда малцина си даваха сметка каква всъщност би могла да бъде алтернативата на авторитарните режими в тези страни. Европейските лидери също не успяха да преценят съпротивителните възможности на опозиционните сили, които скоро бяха изтласкани от радикалните ислямистки течения, а и сякаш Европа не съзнаваше, че не всички, които наричаше ,,борци за свобода“ в действителност бяха такива. Предизвикания хаос пък се оказа идеалната обстановка за създаването на ДАЕШ.
В такива моменти несъмнено е по-добре да се отдръпнеш и Европа го направи. В политиката обаче моментите за действие и моментите за изчакване са винаги точно определени – от ключов фактор, който вземаше участие в развоя на събитията, при това страни като Франция взеха и военно участие, сякаш водещите страни от Стария континент се превърнаха по-скоро в наблюдатели, които днес изчакват решенията двете свръхсили – САЩ и Русия, а Сирия от страна с вътрешнополитически проблем стана арена на борбата за влияние между тях.
Постепенно започнахме да осъзнаваме, че лошият ред е понякога по-добър от продължителния хаос особено, когато той засяга човешки съдби. Последвалата бежанска вълна беше естествено следствие от случващото се в Близкия Изток, но Европа се оказа неподготвена. В началото тук малцина си даваха сметка, за мащабите на този процес, а Германия гледаше на новодошлите така, като на турските емигранти, които до този момент успешно подпомагаха развитието на немската икономика. Подобна маса от хора, бягащи от война обаче не можеха и не могат да се сравнят с нищо до този момент.
В разгара на кризата най-вече от ЕС се очакваше, в качеството си на единствен фактор, способен да обедини и защити европейските интереси, да предприеме координирани между страните членки, но и независими мерки и решения. Независими от САЩ, Русия, а през последните години и Турция, която вече все повече възприема себе си като лидер на ислямския свят, отколкото като проевропейски партньор.
Именно тук пролича и разделението в ЕС. Германия приветства бежанците, Австрия затвори границите си за тях, а Унгария най-силно се противопостави на допускането им в Европа. В Западна Европа традиционно бяха по-толерантни към новодошлите. Тук на Балканите, може би поради факта, че се намираме на кръстопът, видял последствията от много преселения, традиционно бяхме скептично настроени. България до този момент остава в страни от кризата, бежанците не желаят да остават у нас, а ние доживяхме да видим, че да си беден можело все пак да има и добра страна…
Способността за стабилизиране на ситуацията в Европа и преудоляването на Кризата в Сирия и последствията от нея поставят на изпитание държавническите умения на европейските лидери. Днес повече от всякога усещаме необходимостта от ясен поглед върху създалата се ситуация в търсене на далновидна стратегия за справяне с бежанската вълна и предизвиканата дестабилизация. Време е държавите от Стария континент да направят точна преценка за мястото и способността си да бъдат фактор във формирането на една европейска политика, която да отговаря на динамичната външнополитическа ситуация, но най-вече която да обособи общите приоритетите за всички европейски страни, а именно сигурност и стабилност на континента.
През последните години обаче наблюдаваме тенденцията част от страните в ЕС, провокирани от липсата на успешни действия от страна на съюза, да предприемат самостоятелни мерки за ограничаване на последвията от Кризата в Сирия като недопускат бежанците на своя територия. Регионалните мерки обаче не могат да бъдат решение за глобалните външнополитически проблеми и макар и ефективни вътре в тези страни, тези решения не могат да подпомогнат в цялост справянето с мигрантската криза, а още по-малко със сирийската.
Пълното преудоляване на кризата с бежанската вълна е възможно само и единствено при преустановяването на военните действия, за да могат всички те да се звърнат спокойно в своите мирни страни. При все по-многобройната бежанска вълна всеки друг план за стабилизация би бил частичен, недостатъчен, а в най-добрия случай такъв, който само ще замрази проблема.
Прекратяването на огъня в Сирия обаче не може и не бива да става на всяка цена при условие, че там продължава да вилнее ДАЕШ. В същото време погрешно би било и да очакваме, че развръзката за Сирийската криза ще дойде изцяло чрез воени действия, било то едностранни или водени от по-широка коалиция. Причина за това е фактът, че на този етап нито една от държавите с решаваща роля за развитието на конфликта, не разполага с възможността самостоятелно да се изправи пред сложността и динамиката му, за да предупредели изхода му.
Несъмнено в бъдеще решението за Сирия ще бъде политическо, впрочем и до този момент военните действия, водени там, също бяха в контекста на руската политическа стратегия в региона, която определено не търсеше окончателната развръзка във военните действия. Показателно за това беше и така изненадващто оттегляне на Русия от Сирия.
Политическо решение обаче може да бъде търсено само при условията на широко сътрудничество между страните, имащи ключова роля в този конфликт. Ето защо не може да бъде подминат въпросът ще обедини ли общата заплаха геополитическите съперници и каква би била цената за това?
Важно е тук да уточним, че ако ДАЕШ е заплаха за част от нас, то тази групировка определено е от полза за други, които от бизнаеса с петрол и оръжие ежедневно печелят наистина много.
Въпреки това, а може би и поради това обединението на геополитическите съперници на този етап изглежда твърде трудно, защото в Сирия под маската конфликт, базиран на религиозна основа вече недвусмислено прозират чисто политически и икономически интереси и ако за Европа това е борба за място на международната сцена, то за Русия и САЩ това е борбата за новото разпределение на влияние в света.
Днес Русия може би съвсем очаквано заема мястото си на един от ключовите фактори, които в началото на 21-вия век ще определят световната политика и чрез намесата си в Сирия пролича стремежът й недвусмислено да докаже това.
Въпреки това конфликтът в Близкия Изток не би могъл да се преустанови едностранно или поне не и преди всеки да получи своето място в международната политика и за съжаление развоя на събитията в Сирия все по-малко зависи от ЕС и Европа.
Показателни тук са отношенията между ЕС и Турция. Европа не просто се оказа неподготвена за големия брой хора, които ще потърсят спасение в страните от нея. Оказа се, че ЕС така и не може да намери ефективни механизми за справяне с кризата, не успява и да намери политическа воля, с която да подкрепи нуждаещите се и да отпрати онези, които се възползват от създалата се ситуация. Всичко това направи Европа и ЕС зависими.
Зависими от Турция и по-точно от това дали Анкара ще ограничи бежанската вълна или ще я остави да залее Стария континент.
Още през 1996 г. Хънтингтън поставя въпроса какво би се случило, ако Турция се ,,преопредели“, ако отхвърли ролята си на страна чакаща удобрението на Западния свят и се върне към образа си на ,,главен говорител“ на ислямския свят[1]. Начинът, по който Анкара успява да изтъргува положението си спрямо ЕС може би е показателен за отговора на въпроса на американския политолог. Интересен също така е и изборът на ЕС да предпочете подобен тип партньорство с Турция, а в същото време да отхвърли възможността за евентуално подобряване на взаимоотношенията си с Русия в търсене на едно по-широко сътрудничество за преудоляване на Кризата в Сирия.
През изминалата година дестабилизацията в Европа прие още по-изострен характер след атентата в Шарли Ебдо, а в последствие и Парижките атентати през ноември. Не по-малко плашещо бе и случилото се в Кьолн в новогодишната нощ. Всичко това безспорно доказа, че след като последствията от възникването на ДАЕШ се пренесоха по улиците на Париж, Брюксел и Кьолн, то и борбта срещу ДАЕШ трябва да се пренесе в Париж, Берлин и Брюксел под формата единни, независими и решителни мерки, които без да пренебрегнат общочовешките ценности, на първо място да поставят интересите на Европа.
Изглежда развоя на събитията в Сирия ще има ключова значение за преразпределението на силите в международните отношения в началото 21 век. Ще има и решаващо значение за мястото на Европа като неминуем фактор в международната политика и ще докаже доколко претенциите на ЕС за съюз, способен да обедини европейските страни и успешно да защитава техните интереси, са реални и основателни.
[1] Самюъл Хънтингтън, ,,Сблъсъкът на цивилизациите“, София, 2000 г., с. 255.