Има ли изход от/за Ирак?

Iraq_mapКосово, Афганистан, Ирак... Трите най-пресни примера за употреба на военна сила в международните отношения. Не са нито първите, нито за съжаление ще бъдат последните. И въпреки това те са по-особени и изключително важни за пътя, по който ще поеме човечеството в началото на новия век. Защото там бяха апробирани нови подходи и беше направен опит за налагане на нов международен ред, основаващ се на доминиращ център и система от концентрични кръгове, оформящи степента на периферност на останалите държави.

Формално военните операции в трите страни се различават съществено - както от гледна точка на мотива, така и на легитимността на използването на военна сила /в първите два случая интервенцията бе със санкция на ООН/. Но същевременно те са звена от един и същи процес. Не само и не толкова през призмата на постигнатите /т.е. непостигнатите/ цели. А от гледна точка на философията за решаване на проблемите на света след студената война – чрез силово налагане на интереси и ценности. Впрочем, дори и последните скандали с гаврите в иракските затвори от страна на американските и английски военни не са нищо друго, освен трансфер от държавно на индивидуално равнище на месианското чувство за безнаказаност, за пребиваване над и извън закона.

Ирак се оказа катализаторът за ускоряване формирането на новия, глобален свят. Той създаде необходимото натрупване, след което, искат това или не, САЩ и коалиция отвориха кутията на Пандора. Жестока ирония сега е фактът, че

кестените от огъня ще трябва да бъдат вадени от международната общност в лицето на ООН

 – независимо от разбираемото нежелание на страните, които от самото начало се противопоставяха на военните действия. Защото събитията в  Ирак могат да имат изключително силен негативен бумерангов ефект – не само спрямо тези, които ги предизвикаха, но и върху международните отношения въобще.

Търсенето на изход от Ирак днес означава намирането на изход за Ирак. За кризата в страната на този етап просто не се вижда друг полезен ход освен вторично постфактум да се легитимира присъствието на чужди войски там. Защото цялата система на международните отношения стана заложник на тази криза. Алтернативата е вътрешен хаос и международна дестабилизация. Първичната легитимация, също постфактум, се съдържа в Резолюция 1483 от май 2003 г. на Съвета за сигурност на ООН, определяща статута на войските на САЩ и Великобритания в Ирак като окупационни, но и натоварваща ги с отговорностите на “власт” в страната. Между другото според същата резолюция  войските на други държави в Ирак, сключили двустранни споразумения с “властта”, включително и българския контингент, не са окупационни.

За подобно развитие спомена генералният секретар на ООН Кофи Анан, за него вече пледират и в САЩ – в доста рязък контраст с позицията отпреди година и половина, когато подкрепата на ООН не се разглеждаше като задължителна. Разбира се, за да бъде постигнат необходимия стабилизиращ ефект този път резолюцията на СС на ООН неминуемо ще трябва

да промени статута на войските там в мироопазващи

с всички необходими за това условия – тяхното пребиваване да съответства на Устава на ООН, те да не бъдат страна във военни действия, да се намират на територията на Ирак по договорка с местните власти, да осъществяват своята дейност в условията на доброволност и сътрудничество със страните в конфликта.

Както и в случая с Косово /където единствено присъствието на КФОР не позволява физическото унищожаване на малкото останали сърби/,  така и в Афганистан огнищата на напрежение на практика се преоформят в своего рода международни протекторати, с ограничен суверенитет и пълномощия на местната власт и с неясни перспективи за окончателно решаване на проблемите. Същата съдба, поне за определен период от време, очаква и Ирак. Без значение дали на 30 юни управлението на страната формално ще бъде поето от преходна иракска администрация, даже независимо от това кога ще бъдат проведени и с какъв резултат ще завършат едни общи избори, съществува реална опасност след изтеглянето на чуждите войски дълбоките противоречия между шиити, сунити и кюрди да ескалират до гражданска война, съпроводена с огромния

риск от разпад на държавата Ирак.

Защото чуждата военна намеса наруши самата държавна тъкан, освободи дълго подтискани етнически и религиозни противоречия. От своя страна създаването на кюрдска протодържава на територията на Ирак автоматично ще предизвика рязко покачване на напрежението в кюрдските райони на Турция и Иран, а оттам и до общо дестабилизиране на региона с непредвидими последици за международните отношения като цяло. От което, както и при случая с Косово, най-директен ще бъде негативния ефект върху Европа, не на последно място и върху България.

И още нещо – докато на първоначалния етап очевидно липсваше каквато и да било проследима връзка между Ирак и международния тероризъм, то с развитието на военните действия в страната тази релация почна постепенно и реално да се генерира – първо по линията на нахлуване на вълна от ислямски фундаменталисти в страната, и второ – чрез радикализация на широки ислямистки кръгове и младежки среди в самия Ирак. На практика военната интервенция постигна резултат, точно обратен на прокламираните цели – вместо да доведе до успехи в борбата с международния тероризъм, тя създаде такава питателна среда, която “ежедневно и ежечасно” увеличава контингента от хора, готови за рекрутиране в структурите на същия този международен тероризъм.

Нещо повече – акцията в Ирак

въоръжи международния тероризъм с идеология.

Издълбани бяха дълбоки пропасти по няколко линии – национални, религиозни, етнически, културни, цивилизационни, като на отвъдния бряг се припознава само и единствено образа на врага. Получи се взривоопасна спойка от религиозен ислямски фундаментализъм и антиамериканизъм /а по-общо – “антиевроатлантизъм”/, в която трактовката за победа означава само и единствено унищожение. На другия, на различния. Без значение дали е невинен или виновен. Атентатите в Ню Йорк, Истанбул, Мадрид бяха ужасяващо потвърждение на факта, че тероризмът действително вече е реален глобален политически фактор.

Парадоксално /а може би естествено – та нали и ООН бе създадена след Втората световна война/, но през тази призма Ирак също може да предизвика позитивна еволюция в международната политика.

На първо място той силно разклати основите на моноцентричния модел на новия свят. И не толкова като някаква загуба на икономическата мощ или международното влияние от страна на САЩ, а от гледна точка на техните възможности за формулиране и отстояване на политически достоверни и морално защитими тези на международното поле.

Второ, оформиха се нови, макар и временни, политически конфигурации /съвпадението на позициите на Франция, Германия, Русия и Китай/, очертаващи потенциала на тези страни като съществен фактор и реален коректив при утвърждаването на новия международен ред.

Трето, не просто доказа контрапродуктивността при пренебрегването на международното право и международните институции, но и убедително потвърди, че трайно, справедливо и легитимно решение на международните конфликти може да се търси единствено и само в рамките на ООН.

Четвърто, фактът че НАТО отказа пряко участие в операциите в Ирак без санкцията на ООН дори и на следвоенния етап подсказва възможната посока за бъдеща еволюция на пакта към един по-универсален и глобален механизъм за предотвратяване на международни конфликти, не просто отразяващ интересите на собствените си членове, но и реагиращ на по-широк кръг аргументи на международната общност, представени и легитимирани в рамките на Съвета за сигурност на ООН.

Пето, както самите военни действия, така и поведението на окупационните войски в Ирак след това поставиха остро въпроса за належащите промени в международното право, отразяващи настъпилите изменения в глобализиращия се свят, необходимостта от трансформацията му от междудържавно право в право на глобалния свят, защитаващо правата на “глобалния индивид” и осигуряващо хармонизирани и общовалидни правови рамки в глобалния социум, включително и по такива изключително болезнени проблеми като международния тероризъм.

Любомир Кючуков

Comments are closed.