Ако се търсят политически импликации в решението на съда за отстраняването на Софиянски, то верният въпрос е не “Защо сега?”, а “Защо чак сега?”. Не толкова по отношение на конкретния случай, а с оглед на обичайната практика политиците да ги разследват едва след като паднат от власт.
Отговорът също е достатъчно очебиен: защото в резултат на кризата и конфронтацията в десния спектър частично бе отслабена политическата обвързаност със съдебната система, изградена през последните години. А за безстрашието на съдебната власт ще се съди по това дали случаят Софиянски ще остане епизод или ще бъде стъпка към постепенната й еманципация от политическо влияние /дано само то не бъде заменено с корпоративно такова/.
Не се изисква особена прозорливост за да се види, че кметската партия е слабото звено във ветрилото от десни формирования, претендиращи за парламентарно представителство след изборите. Тази слабост обаче се калкулира по различен начин сред останалите субекти в дясно.
Най-голяма е драмата на НДСВ. На тях им е жизнено необходимо да станат втора парламентарна партия в следващия парламент, но пък електоралният им ръст изсмуква гласоподаватели преди всичко от Софиянски, с което неговите шансове за парламентарно присъствие стават твърде крехки. А той е нужен на НДСВ като мека връзка към дясното пространство с оглед бъдещи коалиции.
Пълно разминаване се наблюдава между подходите на СДС и създаващата се партия на Костов. “Доктрината Костов” извеждаща като приоритет борбата за дясното преди борбата за властта в страната. Това е по-скоро стратегически подход, залагащ на бъдещето и изхождащ от презумпцията, че който овладее дясното пространство периодично ще се редува с левицата в управлението на България. Което прави почти невероятно участието на тази партия в широка дясна коалиция сега. От тая гледна точка за Костов кметската партия само внася допълнителен шум в системата.
За ортодоксалния СДС борбата за дясното минава през властта в държавата. Оставането на партията в опозиция и при следващия парламентарен мандат може да се окаже с летален изход за нея. Затова за СДС, въпреки получените синини от синдрома “кметска коалиция”, съюзът тук и сега е екзистенциален. Още повече, че Софиянски е познат, предсказуем, а може би и направляем.
Извън сценарийното мислене, заменящо политическия чадър с политическа поръчка като обяснение за казуса, следва да се признае, че ударът по Софиянски може да се окаже чувствителен. Той се лишава от основния си ресурс, тъй като неговата политическа сила не е нито партийна, нито идейна, а административна. А за политическите партии страшният съд все пак е този на избирателите.
Любомир Кючуков