Повече от година след официалното приключване на военните действия в Ирак САЩ и Великобритания на практика признаха, че трайно решение на проблемите там не може да се търси извън международните институции и при заобикаляне на международното право.
С внасянето на проекта за резолюция на Съвета за сигурност на ООН и с формулираната в пет точки от Джордж Буш стратегия САЩ се опитват да направят втората крачка към международното легитимиране постфактум на действията си в Ирак. Първичното легитимиране, отново постфактум, се съдържа в резолюция 1483 от май 2003 /доразвита с резолюция 1511 от октомври 2003 г./, която фиксира окупационния статут на войските на САЩ и Великобритания в Ирак като същевременно ги определи като “властта” в страната /според същата резолюция статутът на другите чужди войски в Ирак, включително и на българския контингент, не е окупационен/.
Независимо от позициите на отделните страни за или против военното решение, днес вече
съществува международен консенсус поне по два основни въпроса.
Първо, че ООН трябва да влезе във функциите си на универсален механизъм за решаване на международни спорове и всяко по-нататъшно действие в Ирак трябва да се осъществява с решение на Съвета за сигурност, респективно – да бъде в съответствие с международноправните норми. Второ, че пълното изтегляне на чуждестранните войски от Ирак на този етап може да изправи страната пред гражданска война и евентуален разпад на държавността на Ирак по етнорелигиозен признак /чрез оформянето на протодържавни образования на шиитите, сунитите и кюрдите/, което от своя страна не само рязко ще повиши напрежението в Турция и Иран /заради големите кюрдски общности там/, но и ще дестабилизира района и международните отношения като цяло. И в крайна сметка Ирак действително може да се превърне в източник на международен тероризъм.
Същевременно самият проект за резолюция очертава кръга от базисни въпроси, по които намирането на компромисни решения ще бъде съпроводено с трудни преговори между САЩ и Великобритания, от една страна, Франция, подкрепена от Германия – от втора, плюс Русия и Китай.
Първият и най-важен от тях е за
“степента на суверенност”, която ще получи преходното иракско правителство
след 30 юни, най-вече през призмата на взаимоотношенията му с чуждите войски на територията на страната.
Проектът за резолюция предвижда край на окупацията на Ирак на 30 юни, прекратяване съществуването на Временната коалиционна власт и установяването на преходно иракско правителство. Въпреки, че в проекта се говори за суверенно иракско управление, самият генерален секретар на ООН Кофи Анан потвърди, че става дума за ограничен суверенитет, като резолюцията оставя пълна и практически неограничена свобода на действие на чуждите войски в Ирак. САЩ предвиждат оставането на 138 хиляди американски военни в Ирак – съгласно петточковата стратегия на Буш “толкова дълго, колкото се налага”. Проектът дава 12 месечен мандат на многонационалните сили “с право да предприемат всички необходими действия за поддържане на стабилността и сигурността в Ирак”, за което не се нуждаят от съгласието на преходното иракско правителство /в противовес на уверенията на Блеър, че то ще има право на вето над военните им операции/. Този мандат може допълнително да бъде удължаван с решение на Съвета за сигурност или по молба на иракската страна. Франция и Германия вече обявиха, че ще настояват иракските власти да получат гарантирано право на участие при взимането на решения за дейността на многонационалните сили.
Проектът не решава
въпроса и за статута на чуждите войски.
Той отменя техния окупационен статус, но не го предефинира в мироопазващ, предпоставяйки съхраняването на американското командване /а негласно – и запазването на имунитета на чуждите военни от иракски съдилища/ и оставяйки въпроса за взаимодействието им с местните власти да се решава чрез размяна на писма между двете страни. Тези войски биха могли да получат статут на международни мироопазващи сили /което пък е условие за включването на НАТО в операцията/ едва след като властта в страната се поеме от иракско правителство, което да покани и договори с чуждите войски, получили задължително мандат на СС на ООН за мироопазване, техните задачи, сфера на отговорност и срокове за присъствие в страната.
В крайна сметка в проекта за резолюция доста ясно рефлектира стремежът да се оставят развързани ръцете на САЩ за действие, като същевременно се ангажира по-широко международно участие, включително и арабско и мюсюлманско присъствие и се “иракизират” акциите срещу съпротивата /независимо от уверението на помощник-държавния секретар Армитидж, че на иракските сили ще бъде предоставено правото да се въздържат от участие в отделни акции/.
Съществени противоречия ще възникнат и по
начина на формиране на преходното иракско правителство.
Очаква се до две седмици специалният представител на генералния секретар на ООН в Ирак Лахдар Брахими да представи поименно вижданията си за състава на преходното правителство, включително за президент и министър.председател. Задачата на Брахими сама по себе си е изключително трудна, тъй като и трите общности в Ирак императивно поставят въпроса техен представител да е или президент, или премиер. Франция пък вече настоя за допълнителни консултации с оглед осигуряване представителността на бъдещото правителство. Което е дипломатичен начин да се направят публично достояние опасенията, че то още по своя състав може да се стане подконтролно на чуждите войски. Тези опасения се засилиха особено след като американските войски неотдавна обискираха дома на члена на сегашния Преходен управляващ съвет и доскорошен най-доверен на САЩ иракски функционер Ахмед Чалаби.
Проектът предвижда провеждането на избори за преходен парламент до края на тази година, в най-лошия случай – не по-късно от 31 януари 2005 г., който да изработи конституция на страната и да организира нови избори, които да излъчат правителство, упражняващо суверенно управление в Ирак. Франция, Германия, а и Русия подсказаха, че ще настояват за ясна времева рамка за предаване на иракските въоръжени сили под иракски контрол още на преходното правителство. Друг проблем тук ще бъде отстояването на светския характер на бъдещата иракска държава срещу все по-силно звучащите гласове за държава на шариата.
Не на последно място сериозни притеснения сред другите държави предизвиква и обстоятелството, че на практика САЩ предвиждат запазване на контрола си върху Фонда за развитие на Ирак, следящ за използването на средствата, получавани от продажбите на петрол.
Резолюция на Съвета за сигурност на ООН ще има. Въпреки различията в позициите на отделните страни. Заявките са нейното приемане да не се форсира, а да се изчака доклада на Брахими. Значението й обаче надхвърля конкретния казус, защото решенията по иракската криза чертаят контурите и определят подходите в международните отношения на глобализиращия се свят.
Любомир Кючуков