Новата резолюция на Съвета за сигурност на ООН за Ирак е под номер 1546 за 2004 г. Но тя в определено не е просто един от десетките хиляди подобни документи, приемани от международната организация. Не е и една от поредицата резолюции по Ирак след началото на военните действия там. Особеното значение на тази резолюция се състои във факта, че тя представлява изключително важна крачка … назад. Назад, към международното право, назад – към
възстановяване статута на ООН като универсален механизъм за решаване на международни спорове.
Тя се превърна в необходимия компромис, който сам по себе си не решава нито един от сложните въпроси около кризата в страната, но сочи инструмента за търсене на решение. Затова тя беше подкрепена и от всички тези държави, които от самото начало се противопоставяха на военната интервенция. И спести на САЩ и Великобритания очакваните ехидни реплики по повод инверсията в техните позиции – този път резолюция на всяка цена.
Чрез тази резолюция САЩ преследваха и постигнаха няколко много важни за тях цели. Което ги правеше максимално активни и сговорчиви в хода на нейната подготовка, включително и чрез редица отстъпки – и в рамките на ООН /с включване на текстове за спазване правата на човека в Ирак – пряк отглас на мъченията в затвора Абу Гариб, както и чрез ангажимента за провеждане на международна конференция по Ирак като реверанс към искането на Русия/, и в самия Ирак /приемайки отпадането на техния фаворит Аднан Пачачи за президент, предсрочното разпускане на временния съвет и т.н./
На първо място тя /след резолюциите 1483 и 1511 от 2003 г./
окончателно легитимира присъствието на чужди войски в Ирак,
подплатявайки го с покана от временно правителство и санкция на Съвета за сигурност. Тя прекрати окупационния статус на частите на САЩ и Великобритания и избави ръководствата на двете държави от притеснението да обосновават не особено красивото словосъчетанието “окупация за демокрация”. Юридически след 30 юни Ирак отново е суверенна държава. Многонационалните сили вече са там по молба на иракското правителство.
Резолюцията спря и евентуален ефект на доминото след оттеглянето на Испания и някои латиноамерикански държави. Нещо повече, тя не просто утвърждава “водещата роля на ООН”, но и отвори вратата за ангажиране на ЕС, НАТО, а също и на други международни институции, включително арабски и ислямски такива. Резолюцията създаде условия за “иракизиране” на противоборството, като същевременно запази развързани ръцете на американското командване в страната за провеждане на необходимите военни операции – независимо от изискването за партньорство и координация с временното правителство на Ирак.
И най-важното – чрез прокламираното пълно възстановяване на националния суверенитет
бе създаден легитимен национален управленски субект,
поемащ своите права /по-ограничени/ и отговорности с фиксирани за това срокове по подготовката и провеждането на избори /най-късно до януари 2005 г./ за преходен парламент, който да изработи конституция, позволяваща създаването на конституционно избрано правителство до края на 2005 г.
Същевременно компромисният характер на резолюцията на Съвета за сигурност остави редица нерешени въпроси и широки полета за тълкуване и маневриране Тя даде статут на многонационални сили на чуждите войски в Ирак, без да ги определи като мироопазващи. На практика остана висящ и въпросът, поставян като възлов от страна на Франция, Китай и Русия, за
правото на вето на временното иракско правителство върху военни операции
на многонационалните сили. Нито резолюцията, нито двете съпровождащи я писма на иракското и американското правителства /компромис, съчетаващ настояването на САЩ правилата за пребиваване на многонационалните сили да се договорират впоследствие в двустранен порядък между САЩ и временното иракско правителство и искането на останалите страни тези условия да бъдат ясно фиксирани още на този етап/ не специфицират какво ще стане при липсата на съгласие от иракска страна за дадена операция, нито пък дават право на иракското правителство да спре нейното изпълнение. Под натиска на Франция, Германия, Русия и Китай бе фиксиран и крайния срок за пребиваване на многонационалните сили – техният мандат изтича след провеждането на общи избори, но не по-късно от 31 януари 2006 г. Което не пречи те да бъдат поканени да останат от новоизбраното правителство.
На практика чрез тази резолюция Ирак тръгна по пътя на Косово и Афганистан,
оформяйки поредния трети международен протекторат
през последните години – с ограничен суверенитет, чуждо военно присъствие и местно правителство, неспособно само да предотврати по-нататъшна дестабилизация на страната, включително евентуалното избухване на гражданска война. Той едва ли ще избегне характерните за тези страни слаби централни ръководства и практическо отсъствие на държавна власт на местно ниво, както и феодализиране на територията, където законът реално отсъства и управляват криминални или екстремистки групировки. На тази цена обаче международната общност се гарантира в максималната възможна степен срещу много по-голямата опасност от износ на нестабилност и дестабилизация на цели региони. Което в конкретния случай, при наличния огромен конфронтационен потенциал на етнорелигиозното противипоставяне на шиити, сунити и кюрди, може да доведе до разпад на самата държавност на Ирак.
Временното правителство поема ангажимент да работи за “федерален, демократичен, плуралистичен и обединен Ирак”. То обаче ще бъде притиснато между необходимостта да се опира на многонационалните сили и да координира действията си със САЩ, от една страна, и натиска на населението, и особено на радикалните групировки, срещу чуждите войски от друга. Както и от нарастващите изисквания на всяка една от трите общности в страната за по-значимо място в бъдещия политически живот – кюрдите вече заплашиха с напускане на временното правителство, ако не бъде категорично потвърден ангажимента за кюрдска автономия, поет във временната конституция от март тази година. Специалният представител на ООН Лахдар Брахими изрично предупреди за изкушението да се подставят в графата “терористи” всички тези, които се борят срещу временното правителство.
На иракчаните се дава възможност да имат поглед и върху управлението на средствата от износа на петрол. Тези пари ще се използват само с решение на иракското правителство. Което обаче трябва да бъде одобрено от международния борд на Фонда за развитие на Ирак, контролиран от САЩ.
В крайна сметка резолюция 1546 определено бе успех – и на САЩ, и на международната общност като цяло. Успех, който парадоксално подпечата неуспеха на сегашната американска администрация не просто да реши проблема с Ирак или с международния тероризъм, а да наложи нов тип международно поведение и нов международен ред, фиксиращ един централизиран модел на политическа глобализация.
Любомир Кючуков