Парадоксално, но за света днес от много по-голямо значение е как ще завърши поредният терористичен акт в Саудитска Арабия /последният бе само преди няколко дни – завземането на американското консулство в Джеда/, отколкото че Джордж Буш е преизбран за втори мандат като американски президент. И не просто поради факта, че смяната на Буш начело на САЩ не крие в себе си съществена интрига за едно демократично общество. А защото дестабилизацията на Саудитска Арабия би имала непредвидими последици за света като цяло.
Днес Саудитска Арабия е
експортьор номер едно в света на два основни “продукта” – петрол и терористи.
Като износът на терористи беше предшестван от един трети износ – на радикален ислям. Който подготви почвата за въоръжаване на международния тероризъм със своя идеология.
Корените на проблема се крият в историята – на самата Саудитска Арабия и на отношенията на страната със САЩ. Ключовата дума е уахабизъм. Това е радикално ислямско учение, господстващо безразделно в страната, което признава за правоверни единствено тези, които се придържат към най-ранните и най-стриктни форми на исляма от периода на Мохамед и първите халифи. Според уахабитите всички останали – християни, евреи, умерени мюсюлмани, попадат в различните категории на неверниците. А неверниците трябва или да се обръщат в правата вяра /това важи за шиитите, сунитите и другите ислямски течения/ или да бъдат чисто и просто унищожавани. Според принципа на “такфир” уахабитите могат да обявяват други мюсюлмани за “апостати” или неверници, наказанието за което е смърт.Така страхът се превръща в основно средство за господство и контрол над обществото.
Отношението на управляващите в Риад към уахабизма е двойнствено. От една страна династията пряко дължи короната си на уахабизма. В средата на 18 в. Абдул Уахаб обявява всички околни племена за неверници. Това е достатъчно за тогавашния принц Ибн Сауд да обяви “джихад”, завършил със завоюването на полуострова. Затова, след създаването на съвременната саудитска държава през 1932 г. уахабизмът е обявен за национална религия, която се превръща в основна опора на Дома на Сауд, както се назовава управляващата в Рияд династия. Благоволението на религиозните водачи е щедро откупувано десетилетия наред. Нещо повече – в продължение на повече от тридесет години Саудитска Арабия заделя огромна част от нефтените си постъпления /по официални саудитски данни – близо 100 милиарда долара/ за развитие на ислямски дейности. Иначе казано – за разпространение на уахабизма и радикализация на исляма в целия свят /от Филипините и Индонезия, през Пакистан и Афганистан до Босна, Косово и Албания, а и Русия отдавна алармира за силно уахабитско присъствие в Чечня/ чрез строителство на джамии, училища, ислямски библиотеки и университети, чрез стипендии или просто чрез свои проповедници. Изграждайки на практика материалните и философските основи за
превръщането на уахабизма от национална религия в международна идеология на тероризма.
И за политизирането на исляма вече и в международен план. Като Ирак допълни тази идеология и с кауза.
Днес обаче отношенията между управляващите в Риад и уахабитското духовенство далеч не са толкова еднозначни. Причината – американците. Или по-точно, тесните връзки на саудитските принцове със САЩ. Приоритетното партньорство на Рияд с Вашингтон, подкрепата на САЩ за Израел в близкоизточния конфликт, разполагането на американска радарна база в страната след войната в Залива, привличането на многобройни американски специалисти и най-вече нападението над Ирак са все черни точки за САЩ и техните приятели от Дома на Сауд в очите на уахабитите. Опитът за силово налагане на ценности и норми на поведение от страна на САЩ само усложнява ситуацията. От опора и съюзник на режима
уахабизмът постепенно еволюира в генератор и организатор на вътрешно дисидентство.
Той профитира върху нарастващото напрежение между 7-те хиляди принца и останалата част от населението. Противно на общоприетата представа, саудитското общество е изправено пред сериозни социални проблеми – висока безработица, намалели приходи, фрапираща корупция. Отсъствието на каквито и да било демократични свободи /страната не провежда избори и няма парламент, политическите партии са забранени, съдебната система се основава на шариата и се състои от ислямски съдилища, съществува полуавтономна религиозна полиция, липсва свободна преса, жените са сегрегирани/ оставя една единствена посока за отливане на недоволството – към религията. При това атаката е от крайно консервативни, фундаменталистки позиции. Като най-опасно се очертава засилването на позициите на радикалния ислям сред офицери от Националната гвардия, подозирани за участие в последните атентати срещу чужденци и нефтени обекти в страната.
На този фон почти всички американски аналитични центрове са единодушни –геополитически проблеми за САЩ в средносрочен план могат да поставят само две държави: Китай – като предстоящ основен икономически конкурент и Саудитска Арабия – като
единствената страна, от която САЩ са икономически, а вече и политически зависими.
Над 20% от вноса на петрол в САЩ е саудитски. Саудитска Арабия, освен най-голям световен производител и износител на петрол, притежава и най-големите /260 милиарда барела/ запаси, равняващи се на около една четвърт от световните. Но най-важното е, че тя е единствената страна, която поддържа значителен свободен производствен капацитет, позволяващ й да играе ролята на своеобразен “петролен федерален резерв” като може чрез увеличаване или намаляване на производството да регулира в определени рамки търсенето и предлагането, респективно цените на международния пазар, или пък да се намесва при кризи и да омекотява удара върху основните потребители. Следва също да се отчита и огромното влияние на петролните шейхове в рамките на ОПЕК, позволяващо им да играят водеща роля в определяне цялостната политика на организацията на страните-износителки на петрол.
Очевидно е, че САЩ не могат да си позволят дестабилизацията на основния си партньор в Близкия Изток. Саудитска Арабия има стратегическо местоположение за американските интереси в района. Тя беше ключовия фактор във войната в Залива в началото на 90-те години на миналия век. Чрез Съвета за сътрудничество в Персийския залив, обединяващ малките арабски държави, тя практически контролира целия износ на нефт от региона. Същевременно напрежението в двустранните отношения след атентатите от 11 септември, гарнирано с окупацията на Ирак принудиха САЩ да изтеглят войските си от страната през 2003 г.
Сега САЩ се намират в
своеобразен политически цугцванг
– липсва им полезен ход. Подтикването към умерени реформи и демократизация на управлението /впрочем американските притеснения съвсем не са свързани с пълното отсъствие на демокрация в страната, а с нейната стабилност/ ще даде нови козове на ислямистите, доказващи заиграването на шейховете в Рияд с неверниците. Продължаването на досегашната подкрепа на режима само ще отложи и същевременно ще задълбочи проблемите. А без реформи ситуацията лесно би могла да излезе изпод контрол. Дори влиятелни американски анализатори препоръчват като най-добро решение известно дистанциране на управляващите от САЩ, което да им даде възможност самостоятелно да пристъпят към постепенно реформиране на политическата система на страната. Без да има гаранции, че това ще удовлетвори съпротивата срещу режима.
Революционна фундаменталистка смяна на режима в Риад по подобие на Иран през 1979 г. може да доведе до кардинална промяна в съотношението на силите в световен мащаб. Не само поради факта, че огромните нефтени запаси ще попаднат в ръцете на непредвидимо, враждебно настроено правителство. А защото тогава международният тероризъм, /възникнал като реакция срещу тоталното икономическо, политическо, та дори и културно господство на един център над всички останали държави на единствено възможното ниво – индивидуалното, субстаталното/, може да се сдобие със свой открит идеен и политически център, но вече на държавно равнище. Като по този начин оправдае предвижданията на американския учен Самюел Хънтингтън, че епохата след студената война ще се доминира от борбата между цивилизациите. Затова не са единици тези, които са склонни да виждат в Саудитска Арабия бомба с часовников механизъм, който вече тиктака.
Любомир Кючуков