Възможно ли е да се издълбае пропаст в река? При цялата безсмисленост на подобен въпрос, Украйна е на път да докаже, че това може да се случи. Като Днепър се превърне от име на река в синоним на разделението на една държава.
Прекалено елементарно е разбирането, втълпявано покрай изборите в Украйна, че едната половина на нацията е модерно мислеща, а другата – ретроградна. По-достоверният анализ показва, че боледуващото украинско общество става поле за сблъсък на сериозни икономически и геополитически интереси, навяващи спомени за периода на студената война.
На практика проблемите в Украйна са пряка проекция на
новия тип руско-американско противоборство
в периода след изчезването на двуполюсния модел. Противоборство, очертано от една страна от желанието на Русия да не допусне ефектът на “шагреновата кожа” да доведе до свиване на нейната зона на влияние до територията на самата Русия, елиминирайки не просто всички бивши съветски републики, но и някои от автономните такива /Чечня/. От друга страна американската външна политика достатъчно последователно и целенасочено се стреми към оформяне на пояс от свои съюзници по руските граници – като се започне от прибалтийските страни и се стигне до новите средноазиатски държави, преминавайки пътьом през Грузия и Азербайджан.
Очакванията, че вторият мандат на Буш ще бъде белязан от засилване на натиска срещу Русия като че ли се оправдават дори преди този мандат да е официално започнал. Повод за това са действията, предприети от Русия за укрепване позициите на централната власт в Москва включително и чрез мерки със спорна демократичност, за ограничаване пълномощията на местните структури, за подчиняване на своеволните олигарси. Плюс заявената решимост за разправа с чеченските сепаратисти и възприемането на американската доктрина за преследване на терористите дори извън територията на страната. Не на последно място – и заради руското предизвикателство с демонстративно обявената успешна разработка на нов тип оръжие без аналог в световната практика. Като същевременно се постигне и един твърде важен съпътстващ ефект – прехвърляне на горещия картоф в руския двор чрез превключване на общественото внимание от събитията в Ирак върху Украйна, косвено върху Русия.
От друга страна Русия на Путин постепенно възвръща своите позиции. Основното е, че се завърна държавата – и във вътрешнополитически план, където започна процес на консолидация и бяха укротени непокорните региони, и в икономически, където бяха отбелязани няколко поредни години на рекорден ръст, и в социално-психологически план, където спря разпада на обществената тъкан. Това позволи на Путин да насочи поглед към възстановяване на международните позиции на страната, на първо време сред традиционните сфери на влияние на Русия.
Европа /този път единна/ се опитва да балансира. Не между позициите на Русия и САЩ, а между собственото си нежелание да обтяга допълнително отношенията си с големия източен съсед и невъзможността да си позволи нова конфронтация, след тази по Ирак, по евроатлантическата ос. За своето решение, непризнаващо резултатите от изборите, Европа изтъква сериозен аргумент – многобройните сигнали за нарушения, констатирани включително и от наблюдателите на ОССЕ /гарнирани с историческото недоверие спрямо демократичността на руското общество/. Все пак европейското посредничество е този фактор, който за момента позволява да се държат събитията под контрол, да не се допускат крайни действия, включително кръвопролитие, да се води диалог в рамките на законните институции, да се търсят и постигат взаимни компромиси.
За съжаление натрапва се впечатлението, че демократичните ценности отново са по-скоро средство, отколкото цел. Движещите мотиви очевидно са интереси – икономически и политически – при това не на украинската държава.
Става въпрос преди всичко за “тръбата”.
През територията на Украйна преминават основните тръбопроводи на руски нефт и газ за Централна и Западна Европа, което й осигурява стратегическо положение, поставяйки в зависимост както износителите, така и потребителите. Освен това със своето близо 50-милионно население Украйна е една от най-големите европейски държави, респективно – огромен и бързо развиващ се пазар. Струва си да се отбележи, че през последните години страната отбелязва едни от най-високите темпове на икономически растеж в Европа. Както и на корупция, за жалост.
Драмата остана за украинците. Страшното е, че в резултат от ожесточената предизборна борба беше инспириран и толериран етнически вот, който вторично бе облечен в идейно-ценностна премяна. При това с активното участие на външните фактори. Путин ясно обозначи своя фаворит в рамките на междудържавното си посещение в Украйна дни преди изборите, придавайки му силни предизборни акценти. От друга страна и в българската, и в европейската преса се появиха достатъчно материали, свидетелстващи за присъствието на професионални “износители на демокрация” /по собствените признания на един от лидерите на сръбското движение “Отпор”/, познаващи в детайли сценариите на “нежните революции”. Информациите за сериозни финансови инжекции и от двете страни също едва ли са съвсем безпочвени. Разбира се, тук не трябва да се пренебрегва и “украинския принос” за тежката криза, намерил израз в сигналите за изборни нарушения , констатирани от практически всички международни наблюдатели.
Всъщност и двамата претенденти са политически рожби на отиващия си президент Кучма. Юшченко беше премиер на страната в “прозападния” период на Кучма до 2001 г., когато отношенията с Русия бяха обтегнати заради споровете за Черноморския флот, националните проблеми в Крим и т.н. Второто лице в опозиционните редици – “газовата царица” Юлия Тимошенко, беше вице-премиер в същото правителство, отговарящ за енергоресурсите и тяхната транспортировка, като впоследствие срещу нея бяха възбудени съдебни проверки за корупция и лично облагодетелстване. Янукович пък наследи Юшченко във времето, когато икономическата и политическа логика застави Кучма да търси сближаване с Русия, включително и чрез по-силно интегриране в новите междудържавни икономически структури на пост-съветското пространство. При това в предизборната борба и двамата обещават развитие на сътрудничеството както с Русия /Янукович – включително въвеждане на двойно гражданство и официален статут на руския език за етническите руснаци в Украйна/, така и с Европа – разменяйки разбира се местата им като основен приоритет. Впрочем, те са единни и в ангажимента си за изтегляне на украинските войски от Ирак. Затова за мнозина в Украйна борбата се свежда основно до това коя част от досегашния елит ще успее да мобилизира достатъчно международна подкрепа, за да владее и занапред украинската икономика – в свой интерес.
Изборите поставиха на карта съществуването на единна държавност в Украйна. Издълбана бе пропаст, не просто разделяща страната по етнически признак, но и залагаща сериозни проблеми занапред. Решението на Донецка и някои други, населени предимно с руснаци области, да проведат референдум с искане за автономия, едва ли следва да се подценяват. Огледални искания нееднократно бяха издигани в предишни периоди и от населението в западната част на страната, около Лвив и Ивано-Франкивск. Едва ли може да се очаква, че след острата конфронтация който и да е от двамата сегашни конкуренти ще успее бързо да обедини двете враждуващи половини. Очевидно е, че това няма да бъде по силите на Янукович предвид демонстрираната категоричността на опозицията да се бори с всички средства за постигане на крайната си цел. Едва ли и Юшченко ще бъде по-успешен, въпреки че след евентуална победа може да се очаква засилена международна политическа и финансова подкрепа, която да стабилизира неговите позиции.
И Юшченко, и Янукович, и Джордж Буш призоваха срещу външна намеса в повторението на втория тур на изборите. Това изглежда като необходимо условие за запазване единството и териториалната цялост на страната. Последвано и от ангажимента за задължително признаване резултатите от изборите – каквито и да са те. И от двата съперничещи си лагера.
Любомир Кючуков