Балканите изчезнаха от политическата карта на Европа. А България – от тази на Балканите.
В първия случай това се случи по силата на политическата изобретателност в началото на деветдесетте години на миналия век и доведе до пре-етикирането на полуострова. Тогава международният политически жаргон бе обогатен с нов термин – Югоизточна Европа. Наименование, звучащо по-неутрално и ненатоварено с исторически аналогии за барутен погреб на Европа. Балканите, със задължителната добавка Западни, останаха като определение за по-нестабилната му част, тази на пост-югославското пространство и Албания – страните с отложена във времето евроатлантическа перспектива (за да се избегне противоречие в картината, Словения бе временно извадена от региона и присъединена към Централна Европа).
Тази политическа география безспорно беше от полза за България, която се класира за „правилната” писта – тази на стабилната и реформираща се Югоизточна Европа и заедно с Румъния постигна своето членство н ЕС и НАТО. Като следва да се отбележи, че ключов фактор за това бе и бързото преодоляване на наследството на възродителния процес и туширането на евентуално етническо напрежение.
Регионализъм без политика
За разлика от преименуването на Балканите, изчезването на България от политиката на региона не беше резултат от позитивна креативност на международната общност, а от национална недалновидност и инертност. В отличие от всички правителства на прехода, които поддържаха една достътачно активна и последователна политическа линия по отношение на региона, правителството на ГЕРБ просто абдикира от полуострова. Като за по-голяма яснота дори закри съответната дирекция в Министерство на външните работи.
В двустранен план отношенията със съседните страни се оказаха хаотични, а контактите – епизодични и кампанийни. Българо-румънските отношения бяха подчинени на реципрочност от типа „кой е по-по-най” и служеха основно за обясняване на неуспехите по пътя към Шенген. Гърция беше примерът, който трябваше да се размахва като плашило за последиците от кризата. Сърбия на практика беше забравена, а по-назапад погледът просто не достигаше. Република Македония се използваше като инструмент за мобилизиране на електората и поле на борба за националистическия вот. Единствено връзките с Турция претърпяха някакво развитие, но при тях и динамиката, и дневният ред се диктуваха от турска страна и отговаряха на нейните приоритети и интереси.
Иначе казано – липсваше политика. Постепенно България се самоизолира от процесите в региона. Отношенията със съседите не бяха про-активни, а реактивни. Но реакцията в много случаи бе първосигнална, като при чехълчето, на убождания (а според запознати – на обаждания, по мобилния телефон, отвън). Което позволи на някои съседни страни да изпробват и отделни провокативни сондажи – негативни за страната ни коментари в македонските медии, изваждането на проблема за делимитацията на икономическите зони в Черно море от румънска страна, повдигането на въпроса за турските имоти в България неотдавна и т.н. (впрочем, струва си да се припомни, че преди години Турция също изпрати свой вице-премиер на частна обиколка из България, но тогава реакцията както на българския президент, така и на Външно министрество бе достатъчно адекватна).
А междувременно процесите в региона са твърде динамични и си текат – но без активно българско участие. Наскоро страните от бивша Югославия и Албания стартираха процес на многостранно сътрудничество в Западните Балкани; Австрия, Унгария и Словакия отдавна се опитват да изземат ролята на спонсори за евроатлантическата интеграция на тези държави; Словения поднови интереса си и се присъедини към Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа – основната регионална структура…
Вътрешната политика като външна
Парадоксално, но в немалко случаи България присъства в региона не като държава, а като партии, понякога дори като личности – особено в отношенията с Р Македония и Турция, където отделни политици се самонатовариха с провеждането (а и с претенцията за определянето) на политиката на държавата. Причините са поне две. От едната страна е приглушената държавна активност в региона – като дейност на международното поле, но и като прозрачност, информация и дебат вътре в страната. От другата – редица политически партии, залагат на националната емоция в търсене на подкрепа и гласове. Националистическото говорене, медийният натиск, опитите за политическа надцакване са изцяло партийно мотивирани и са твърде далеч от националните интереси. Това води до неадекватни реакции, като често българските институции – президент, премиер, външен министър, са принудени от вътрешнополитическия натиск да влизат в диалог не със своите партньори от съответните страни, а да коментират публикации в чужди медии, което не просто е неподходящо, но и ограничава полето за дипломатически действия.
България постепенно променя международния си имидж от страна на регионалния диалог и на позитивните двустранни връзки в страна на напрежението и проблемите със своите съседи. Резултатът е изцяло контрапродуктивен – не само, че „тропането по масата” не води до напредък в решаването на откритите двустранни въпроси, но се губи чуваемостта на българските аргументи в Европа и промяната в българския подход се възприема като избиване на провинциални комплекси.
Изборът – евроинтеграция или национализми
Евро-ентусиазмът намалява. И в Брюксел, и в страните от региона. Като това касае както страните-кандидатки, разочаровани от забавянето и непрекъснато повишаващите се изисквания (понякога възприемани просто като завоалирано нежелание да бъдат допуснати в ЕС и НАТО), така и сред страните вече членки от региона (фрустрирани от периферния си статус).
За сметка на това национализмите се опитват да запълнят възникващия вакуум. Като най-динамичен и най-себеутвърждаващ се откроява албанският национализъм, криещ и най-много неизвестности за бъдещата стабилност на региона. Но не следва да се подценява и избуяването на национализмите при търсенето на собствена идентичност у нововъзникналите държави (Босна и Херцеговина, Република Македония, Косово), както и бягството от проблемите на глобалния свят (характерно и за останалата част на Европа) в старите сръбски, хърватски, гръцки, румънски, български национализми. Най-разгърната идеологически и изведена в ранг на държавна политика тук изглежда идеята за нео-османизма в Турция.
Несъвпадението между етнически пространства и държавни граници, както и наличието на специфични етно-държавни оси (Гърция–Кипър, Румъния–Молдова, България–Македония, Турция–Северен Кипър, Албания–Косово, Сърбия–Република Сръпска в Босна и Херцеговина) при тенденцията за директно трансфериране на историята в политика, генерират по-често дестабилизиращ потенциал, отколкото добросъседство и сигурност. От тази гледна точка укрепването на държавността и стабилизирането на Босна и Херцеговина и Република Македония, които изглеждат най-уюзвимите звена в регионалната архитектура, е от интерес на всички страни от региона, а и на Европа като цяло.
Българската кауза?
Теоретически всичко е пределно ясно – българската политика трябва да съответства на националните интереси. Нещата стават малко по-сложни, когато се опитаме да дефинираме тези интереси – като стратегическа, при това национална, а не партийна линия. И съвсем избледняват, когато всичко това трябва да се преведе на езика на конкретните политически инициативи и действия.
Необходимостта от национален дебат, който да дефинира дългосрочна визия за политиката на България в региона, изглежда повече от очевидна. Но и съпроводена с огромна доза скептицизъм относно евентуалния резултат – доколкото, както и при всяка друга политическа дискусия у нас, децибелите на епитетите получават по-добра обществена чуваемост от аргументите на разума. А и разбирателството се очертава като най-дефицитната стока на българския политически пазар.
Подкрепяме ЕС, споделяме позицията на ЕС и т.н. – декларации от този тип нееднократно звучат от устата на българските политици след присъединяването към Съюза. Сами по себе си те са политически нонсенс – страната ни е член на ЕС и следва не да подкрепя, а да участва в изработването на тези позиции. От двете реални алтернативи пред нея България негласно избра пасивната: да се „претопи” в рамките на общата външна политика и политика на сигурност на ЕС, практически отсъствайки с позиция при взаменето на решения.
Другата опция бе открилата се възможност с помощта и в рамките на ЕС българските външнополитически позиции и инициативи да получат много по-голям отклик и реалзиция – когато ги има. Неслучайно всички наши партньори подчертаваха, че те разчитат на българските познания, опит, експертиза по отношение на Балканите, Черноморския регион, пост-съветското пространство, Средна Азия. И се интересуваха от българските позиции по тези въпроси. Като заявлението на американския президент Буш в София преди време, че е дошъл да консултира въпроса за евентуалната тогава независимост на Косово, съвсем не беше дипломатическа куртоазия.
България се нуждае от Балканите. Без тях тя може да разчита само на периферна роля в глобалния свят – а дори и в европейски контекст. Глобализацията освен всичко друго предполага и регионализация – особено за субектите с по-незначителен международна тежест. България не би могла да има претенции за глобален лидер – никой не очаква от нас да сме водещи по отношение на ядрената програма на Северна Корея, например. Но тя има достатъчен потенциал, за да бъде значим регионален играч. А чрез ролята си в региона – и фактор в международните отношения. Иначе казано – България е заинтересована от позитивен международен имидж на региона, от стабилност и сигурност в него – не само без военни конфликти, но и без двустранни напрежения. И разбира се – от своя дългосрочна и последователна регионална политика.